Atis, Indra, Vishnu,

Някои съвпадения

bozman



А. Ще стане въпрос за следните текстове от декодирането на иберийските руни и Веда Словена:

І. От плочка с руни Orleyl V, 3.1 И 4 ред : АЗЪАТИЗЩВЛВОУ и към края АТИЗЩВЛВОУТЗЛæ, които бяха декодирани и сепарирани от нас по следният начин:

АЗЪ АТИЗ ЩъВ ЛъВОУ . . . . ЗЪЛæВА – Аз Атиз, който злият лъв . . .(следва името на лъва ГШ КВЪВА, за което все още нямаме задоволително обяснение) и втория израз АТИЗ ЩъВ ЛВОУ Тъ ЗЛæ . . . – Атис, който лъвът зъл . . .

ІІ. От плоча с руни Botorrita ІІІ, заглавието: РАМВЩНДЛЪМФРВАВКРВДУВАИНТАЗВВТЗВИШ, декодирано и сепарирано по следният начин РАМ ВеЩи НаД ЛЪМаФ РВАВ КъРъВ ОУВА ИНТА ЗъВа Въ ТаЗи ВИШ – Рам опитният надделя изтръгвайки кръвта на всички. Инта зова в тази вселена

ІІІ. Веда Словена,

ІІІ.1. кн. 1, песен 1,стих 21 : Тоя молъба, кралю, Вишну Бога си услуше,

ІІІ.2. кн. 1, п.3, ст. 73 : Молба Огнену Богу да су помолиме, стих 75: Огнени Бога огань да си всякне, стих 83: Огнену Богу молба су помолиха,

ІІІ.3. кн. 1, п.4, стих 54-57: Де се дойде юда Самувила: Утъ лику й грее ясну сонце! Афъ гръди има ясна месечина! В' скути й се дребни звезди! и т.н.

В. Нека се поразходим из най-старите налични писмени паметници на планетата, свързани с нашите термини, като няма да правим разлика между индикацията на Атис и Атиз, поради понятни причини :

І. По отношение на изписаните според декодера в прав текст Атис, Инта и Рам, индикирани на тези плочки в периода V – ІІІ в.пр.н.е., според изследователите дали стратификацията им.

І.1. Ето какво по-интересно подбрахме за Атиз от книгите на
A. T. Fear, "Cybele and Christ." in Cybele, Attis and Related Cults, Eugene Lane, ed., Brll, 1996.
James G. Frazer, Adonis, Attis, Osiris. University Books, 1967.
Gasparro, Sfameni. Soteriology: Mystic Aspects in the Cult of Cybele and Attis. Brill, 1995.
M. J. Vermaseren, Cybele and Attis: The Myth and the Cult. Thames and Hudson: 1977.
M. J. Vermaseren, The Legend of Attis in Greek and Roman Art. Brill, 1966:

ІІ. Преди да приложим съображенията на горните автори трябва да съобщим за войната която се води до ден днешен по отношение на тези религии. Тя се състои най-кратко казано в областта на стратификацията на паметниците. Автори, най-известен от които е Франц Кюмон, поддържат становището, че религията на Атиз, Кибела и т.н. е предшественица на християнството и тяхна основополагаща структура. Противниците на това становище са болшинство и най-вече от религиозните християнски среди, които твърдят, че тези религии (ако приемем, че имаме няколко паралелни религии, тъй като други изследователи твърдят, че митраизма на Римската империя е различен от митраизма на Персия ) са копирали от писанията на християнството в своите изложения, като дават становището, че има налични християнски постулати към 2 в. от н.е. Най-старият такъв християнски паметник обаче , Синайският кодекс, е от 4 в. и то крайно съмнителен, като техническа изработка и състояние, виж: https://sites.google.com/site/runiistorianew/codex-sinaiticus

Свитъците от Nag Hammadi ( http://gnosis.org/naghamm/nhlcodex.html ) и Кумран http://www.christianorigins.com/qumran.html според нашето скромно мнение са по-скоро „късен юдаизъм”, отколкото „ранно християнство”.

Като цяло, единодушното становището на учените по този въпрос е, че персийската религия навлиза в Римската империя след разширението на последната на изток, в посока Персия и Месопотамия. Нашите паметници обаче са точно от противоположната посока, от п-в Иберия и то от V – ІІІ в.пр.н.е., а по това време Римската империя/република още се бори за утвърждаване на самият Апенински п-в и няма как персите да са акостирали през V – ІІІ в. пр.н.е. при Херкулесовите стълбове, поне все още такива източници няма.

По тази причина приемаме наличието на „свръх древната” българска реч на Иберийския п-в за домашна,
европейска проява най-общо казано, без да се заиграваме в националистически ребуси, кое е българско, македонско, сръбско и т.н., поне засега. Не мога обаче да не заявя „свръх древна българска реч”, той като тези руни бяха разчетени именно чрез тази реч, което предполага и най-плътно стоене до тази реч на съвременният български език. Като основание за такова твърдение сме дали на стр. 177 и 178 от книжното издание на РТ (http://www.booksinprint.bg/Publication/Details/5885c4f7-42fd-4193-b3b1-d7129710e33c десетки думи, които не са по-различни, като диалект от наличните текстове в изданието на Стефан Веркович от 1874 г. „Веда Словена” http://ziezi.net/veda1/ , без значение от кое време са публикуваните песни. При всички положения те очевидно не са по-ранни от времето на публикация – ХІХ в. и връзката на текстова диалектна близост много трудно може да се нарече случайна, освен от крайно предубедени радетели на панславизма, тюркизма, иранизма и т.н. изми, ширещи се в интелектуалното пространство на съвременната сателитна българска наука. Ето какво съобщават за Атиз и споменатите няколко автори в т. І.1., без да разграничаваме изявленията им за удобство:
1. Атис от Фригия дава следните приликите с Исус, според някои критици:

1.1. Атис е роден на 25 декември на Дева Нана.

1.2. Той се счита за Спасител, който е убит за спасението на човечеството.

1.3. Тяло му като хляб беше изядено от неговите поклонници.

1.4. Свещениците на Атис са „скопци за небесното царство.”

1.5. Той е божествен син и баща.

1.6. На „черен петък”, е разпнат на дърво, от което Светата му кръв потича надолу, за да откупи земята.

1.7. Слиза в подземния свят.

1.8. След три дни, Атис е възкресен на 25 март като „най-висок Бог.”

1.9. Атис е представен като „мъж вързан за дърво, в подножието на което е Агнето и без съмнение, също като човек, прикован към дърво”

1.10. На 22 март е прикован на бор „”Ликът на Бога е прикрепена към него, като по този начин е убит и увисна на дървото”

1.11. По-късно свещениците се очаква да са намерят Атис, но гроба е празен.



2. Първото споменаване на Атис идва от добре познатите писанията на гръцкия историк Херодот . Според Херодот, Атис е овчар, сина на цар Croseus на Лидия и Фригия. Крал Croseus сънува лош сън в които синът му е убит от желязо копие, и поради това, той отказва да позволи Атис, на отиде на лов за свине, докато Атис, го убеждава, че е всичко това е само сън. Все още загрижен за сина си, Croseus наема Гент, наречен Adreastus, за охрана на сина си. За съжаление, Adreastus хвърля копието си по глиган и пропуска, вместо това вие вече знаете кого удря копието и го убива.

3. Нито Vermaseren, нито всеки модерен учен пишещ за Атис, указва и намек че християнството е откраднало нещо от култа на Атис – ние наистина настояваме, че обратното. Vermaseren отбелязва, че цялата ни информация по паралели идва от ранните християнски писатели и се отнася до „тенденция да се добавят повече сложни теории за фригийския култ с течение на времето.” [Verm.CA, 182] Gasparro [Gasp.Sot, 106] Източниците показват еволюция в култа на Атис в отговор на християнството.

4. Attis е роден на 25 декември на Дева Нана. Една история, която предполага девствената Кибела, майка на Атис, но това съобщение е от Овидий и би от наблюдение на някои статуи.

5. Въз основа на календар от 354 АД, имаме шест римски тържества на Атис - март 15 март, 22, 24, 25, 26, 27 и 28. На 22 бор е повален, а фигурата на Атис е прикована, въпреки че тя представлява смъртта му под дървото - фигура, се прикрепят към дървото, следователно е не повече от въпрос на практика изобразяващи сцена, тъй като фигурка на Атис просто ще плува, докато дървото се носи по течението на реката.. Проблемът с всичко това, обаче, е, че само един от шестте празници, известни със сигурност да са пресекли пътищата с християнството, един на 27, който е единственият фестивал фиксиран на календара с дата 50AD. Император Клавдий (41-54 г.) създаден фестивал на 22 март, 23-ти е ден на траур, на 24 свещениците на Атис се самобичуват.

6. И какво „възкресението” на 25? Той е на фестивала, наречен Hilaria ( официален римски празник честван на 25 март, виж календара на Анонимният хронограф на съответната дата: (http://www.tertullian.org/fathers/chronography_of_354_06_calendar.htm) и връщането му от подземния свят се подразбира, но не е пряко изразено. Това е доказано не по-рано от 3-ти или 4-ти век. Изображенията на Атис са само танци, който празнува освобождаването си от смъртта.

7. От ритуалите на Атис, някои критици извеждат практикуването на taurobolium, или бика-жертва, от която започва нов живот, „роден отново”, когато се е окъпал в кръвта на бика (или овца, ако те не могат да си позволят бик). Някои критици дори описват тази церемония с терминологията „измит в кръвта на Агнето.”

ІІ. Ето и няколко сведения и за Митра:

От около 1500 г. пр.н.е. Митра е бог в Близкия изток, в царството Митани, което по това време заема Асирия. Mitra богослужението, обаче е известено по същото това време колкото на изток, така и на запад в Хетското царство, само на няколко стотин километра на изток от Средиземно море. Това е видно от хетските-Митани таблети, открити при Bogaz-Köy, което сега е в Турция. Боговете на Митани включват Митра, Варуна и Индра, всички тези имена са намерени във ведически текстове.
Страбон, 15.3.13 (стр. 732C), давайки информация за една загубената творба или в Посидоний (ca 135-51 пр.н.е.), или от Аполодор на Artemita (първите десетилетия от Ів. пр..н.е.), посочва направо, че „западните парти наричат слънцето Митра.” Римският култ изглежда се развива в своя специален начин. (Gordon Conwel, " Frequently Asked Questions” – FAQ).
Според древноримския историк Плутарх (c. 46-120 г/CE), Mithraismа е приет от римляните по време военната кампания на Помпей срещу Киликийските пирати, около 70 все. Религията в крайна сметка мигрира от Мала Азия чрез войници, много от които са били гражданите на региона и на Рим. Сирийски търговци разпространяват Mithraismа до големите градове, като Александрия, Рим и Картаген, докато пленници го разнасят из провинцията. От третия век АД/CE Mithraism и нейговите мистерии проникват в Римската империя и се разширяват от Индия до Шотландия. Досега това присъствие е индикирано чрез над 420 храмове, стату, и и надписи в различни страни.
От редица открития, включително керамика, надписи и храмове ние знаем, че Римския Mithraisъм завладява голбяма част от империята 80 и 120 АД/CE, когато първите артефакти от този конкретен култ започват да се разпространяват в Рим. Митраизма достигна своя връх по време на втория и третия век, като постепенно затихва в края на четвърти/началото на пети век, следствие настъплението на християнството. Сред неговите членове през този период са били императори, политици и сенатори. В действителност преди неговото припознаване от християнството, митраизма се радва на защитата на някои от най-важните лица в Римската империя. В пети век император Юлиан, като отхвърля религията на християнството, приема митраизма и „въвежда практиката на митраистки поклонение в Константинопол.”. Това е всеизвествият Юлиан Отстъпник.
Многото лица на Митра говорят най-малко за три разновидности на божеството: Митра, - ведически Бог; Митра- Персийския Бог и гръко-римски мистерии на Митра. Въпреки това, Персийския Митра очевидно е представен по различен начин в различни места, например в Армения, откъдето идват и акцента върху характеристики Римския Mithraism, т.е. като мотиви в рамките на християнството, включително богиня майка Богородица. Този арменски Mithraism е очевидно приемственост на Mithraism от Мала Азия и Близкия изток.
Ако митраистите наистина са сатанински копия на божествения оригинал, ние сме принудени да заключим, че християнството взе лист от книгата на дявола, когато определи датата раждането на Спасителя на 25-ти декември (това е направено от папа Либерий 17 май 352 г. до 24 септември 366 г – б.м.), тъй като не може да има никакво съмнение, че въпросния ден се отбелязва като рожден ден на Слънцето от народите преди църквата, които честват своя Бог Сътворител между 6-ти януари и 25-ти декември. The Worship of Nature, Sir James G. Frazer.
Augustine, Firmicus, Justin, Tertullian и други, като възприемат точно приликата между религията на Христос и религията на Митра, с наглост само за да се изравнят с жестокия абсурд, настояват, че дяволът от ревност и злоба, предизвикал персите да създадат религия, като точното изображение на християнството. Което твърдение, чрез устите на достойни светци и грешници на църквата не може да отрече, че поклонението на Митра предхожда този на Христос.
Освен това е погрешно да се твърди, че Mithraismат е „мистерия култ” не е оставил никакви писмени записи. В действителност много доказателства за „Митра поклонението” са разрушени, включително не само паметници, иконография и други артефакти, но също така много книги от древните автори. Наличието на писмени доказателства е посочено от египетски „ръкопис” от първи век пр. н.е., на който пише, „мумия погребален надпис на свещеник на Митрас, Ornouphios, син fo Артемида” , инвентарен номер - MS 247.
В науката са известни поне двама от древните писатели на Mithraismа – Pallas и Evbulus, последният от които, според Йеремий (Срещу Jovinianus, 2.14; Schaff 397), „пише историята на Митра в много томове”. Обсъждайки писанията на Eubulus и Pallas, Порфирий/ Porphyry твърди, че там има „няколко сложни трактата уточняващи религията на Митра”.
Може още дълго да се пише за и против влиянието на митраизма върху християнството, дали писанията на Митра са копирали ранно християнски текстове, които пък никой не е виждал, или християнството е надделяло над митраизма, като е погълнало част от ритуалите му и т.н. Нашата задача обаче беше друга – навярно забелязахте вече, че митраизма се явява нова религия за Европа, но легендите и съобщенията за Атис, Рама и Вишну не напускат пределите на Мала Азия – т.е. Митани, Фригия, Лидия.

Ето какво казва и H.H. Wilson, който през 1840 г. превежда Vishnu Purana на анг. език: „Има голяма вероятност, представените в нашият превод популярни форми на Индуската религия да са приели действителните си днешни форми не по-рано от осми или девети век”. Той датира също така съобщенията за Кришна религията в Bhagavadgita от ІІ в. пр.н.е. Това е почти 200 или 300 години след като в рунното писмо на Иберийските плочки се споменава Атиз, Рам и Индра (под формата си Инта). В ХІХ в. във Веда Словена, също така са споменати бог Вишну и Огненият Бог. Докато за огненият Бог можем все пак да се предположи, че се е запазил в народния фолклор въпреки 1200 г. християнско унищожаване на всякакви „митраистки белези”, то бог Вишну, както бог Атиз, Рама и Индра никога не са напускали пределите на Мала Азия и Близкият Изток чрез каквото и да е налично съобщение в Европа или ако е имало, то е било спорадично и не е оказало никакво влияние върху развитието на религиозната култура. Тяхното присъствие в рунната писменост е най-ранното проявление на тези понятия в цялата световна литература и епиграфски паметници, която са ни известни. Дали тези понятия са присъствали някога в нехристиянски паметници за каквито говорихме по-горе и унищожени от усърдни християни, можем само да гадаем. При всички положения, за да присъстват тези понятия в писаната на „свръх древната българска реч”, то те очевидно са били в говорно обръщение поне няколко стотин години преди и това. А това отвежда тази писменост далеч преди всички налични разчетени писмености в Европа и Мала Азия и дори преди древногръцката и древния иврит, чийто налични религиозни паметници съществуват от 200 до 400 г. по-късни от рунното писмо, като освен това преписите им са със стотици и хиляди години по-късни, което прави в известна степен тяхната автентичност доста съмнителна. Същевременно днешната българска реч, като индивидуалност е единствената, която е довела до разчитането на епиграфски паметници минимум 2200 г. по-стари от настоящата епоха, като разчитането не се свежда до набеждаването или припознаването на отделни думи като „български” по модела на Ал. Фол, с който откри тракийската реч, а до смислени сакрални текстове, от които поради липса на време и тълкувателни възможности сме превели само няколко изречения. Дори Розетския триезичен камък, с разчетени от Шамполион йероглифи е от ІІ в. пр.н.е. и по-нов от рунното писмо. Не бива да се забравя и най-важното, че декодирането и преведеното от рунните плочки е РЕЧ, адекватна на днешният български говор, а не са декодирани само имената Атиз, Рам, „хини” и т.н., които могат да присъстват във всяка друга реч.

Библиография:

"Chronography of 354," en.wikipedia.org/wiki/Calendar_of_Filocalus
"Mithraic Mysteries," en.wikipedia.org/wiki/Mithraic_mysteries
"Mithraism," www.catholic.org/encyclopedia/view.php?id=8042
"Mithraism and Christianity," meta-religion.com/World_Religions/Ancient_religions/Mesopotamia/Mithraism/ mithraism_and_christianity_i.htm
"Mithras in Comparison With Other Belief Systems," en.wikipedia.org/wiki/Mithras_in_Comparison_With_Other_Belief_Systems
"Mitra," en.wikipedia.org/wiki/Mitra
"Yalda," en.wikipedia.org/wiki/Yalda
Alvar, Jaime, and R.L. Gordon. Romanising Oriental Gods: Myth, Salvation and Ethics in the Cults of Cybele, Isis and Mithras. Leiden/Boston: Brill, 2008.
Amir-Moezzi, Mohammed Ali. La religion discrète: croyances et pratiques spirituelles dans l'islam shi'ite. Paris: Libr. Philosophique Vrin, 2006.
Anonymous. The Existence of Christ Disproved. Private Printing by "A German Jew," 1840.
Badiozamani, Badi. Iran and America: Rekindling a Lost Love. California: East-West Understanding Press, 2005.
Beck, Roger. Beck on Mithraism. England/Vermont: Ashgate Pub., 2004.
Berry, Gerald. Religions of the World. New York: Barnes & Noble, 1955.
Bleeker, Claas J. The Sacred Bridge: Researches into the Nature and Structure of Religion. Leiden: E.J. Brill, 1963.
Boyce, Mary. "Mithraism: Mithra Khsathrapati and his brother Ahura." www.iranchamber.com/religions/articles/mithra_khsathrapati_ahura.php
—A History of Zoroastrianism, II. Leiden/Köln: E.J. Brill, 1982.
Campbell, LeRoy A. Mithraic Iconography and Ideology. Leiden: E.J. Brill, 1968.
de Jong, Albert. Traditions of the Magi: Zoroastrianism in Greek and Latin Literature. Leiden/New York: Brill, 1997.
Forbes, Bruce David. Christmas: A Candid History. Berkeley/London: University of California Press, 2007.
Frazer, James G. The Worship of Nature, I. London: Macmillan, 1926.
Gordon, Richard L. "FAQ." Electronic Journal of Mithraic Studies, www.hums.canterbury.ac.nz/clas/ejms/faq.htm
—"The date and significance of CIMRM 593 (British Museum, Townley Collection)." Journal of Mithraic Studies, II: 148-174). hums.canterbury.ac.nz/clas/ejms/out_of_print/JMSv2n2/ JMSv2n2Gordon.pdf
Halsberghe, Gaston H. The Cult of Sol Invictus. Leiden: E.J. Brill, 1972.
Hinnells, John R., ed. Mithraic Studies: Proceedings of the First International Congress of Mithraic Studies. Manchester: Manchester University Press, 1975.
Kosso, Cynthia, and Anne Scott. The Nature and Function of Water, Baths, Bathing and Hygiene from Antiquity through the Renaissance. Leiden/Boston: Brill, 2009.
Lundy, John P. Monumental Christianity. New York: J.W. Bouton, 1876.
Molnar, Michael R. The Star of Bethlehem: The Legacy of the Magi. New Jersey: Rutgers University Press, 1999.
The New Schaff-Herzog Encyclopedia, VII. eds. Samuel M. Jackson and George William Gilmore. New York/London: Funk and Wagnalls Company, 1910.
Plutarch. "Life of Pompey." The Parallel Lives by Plutarch, V. Loeb, 1917; penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/ Pompey*.html#24
Porphyry. Selects Works of Porphyry. London: T. Rodd, 1823.
Prajnanananda, Swami. Christ the Saviour and Christ Myth. Calcutta: Ramakrishna Vedanta Math, 1984.
Restaud, Penne L. Christmas in America: A History. New York: Oxford Univ. Press, 1995.
Robert, Alexander, and James Donaldson, eds. Ante-Nicene Christian Library, XVIII: The Clementine Homilies. Edinburgh: T&T Clark, 1870.
Robertson, John M. Pagan Christs. Dorset, 1966.
Russell, James R. Armenian and Iranian Studies. Cambridge: Harvard University Press, 2004.
Schaff, Philip, and Henry Wace. A Select Library of Nicene and Post-Nicene Father of the Christian Church, VI. New York: The Christian Literature Company, 1893.
Schironi, Francesca, and Arthus S. Hunt. From Alexandria to Babylon: Near Eastern Languages and Hellenistic Erudition in the Oxyrhynchus Glossary. Berlin/New York: Walter de Gruyter, 2009.
Srinivasan, Doris. On the Cusp of an Era: Art in the Pre-Kusana World. Leiden/Boston: Brill, 2007.
Weigall, Arthur. The Paganism in Our Christianity. London: Thames & Hudson, 1923.

15/11/2013/Madrid

Victoris Tvnnvnnensis episcopi chronica
a. CCCCXLIV – DLXVII (444 - 567)
bozman

Увод
Епископ Victoris Tunnunnensis е африкански свещеник, който пояснява в своята Хроника ( 566 г.), че когато Месала е Консул в КПол, той “цензурира и коригира” eзически(1) Евангелия, които са считани за неграмотно написани от император Анастасий. Изданието на БАН, ЛИБИ, t. I 1958 г., стр. 368 съобщава, че Хрониката на Victoris Tunnunnensis е “достигнала до нас само като продължение на хрониката на Поспер”, което не е вярно(2). Хрониката на Проспер е продължение на Хрониката на Св. Йероним (известна под имената Chronicon, Temporum liber и The Book of Times ), която се намира във втората част на Хрониката на Евсевий, продължена от Св. Йероним. Той датира нейното създаване на 519 г. Тя служи като образец за по късни хронисти като Prosper Aquitanensis и Cassiodorus.
Изложение

1. Хрониката Victoris Tunnunnensis е отпечатана за пръв път през 1600 г. под заглавието “Chronicon Victoris Episcopi Tvnnevnensis” от Henricii Canisii като част от Кодекс Leidense и Кодекс Velser в Инголрщадт ( днешна Германия, по онова време територия на испанския крал). Да не се бърка със Canisii от т. I на Lectiones antiquae, които преиздава по-късно Basnage. [Jacques Basnage De Beauval (1653 – September 23, 1723) е протестантски проповедник, писател и езиковед. Пише история на реформаторските църкви и юдейските древности]. Преди това се намира в ръкописите Juan Bautista Perez, епископ на Segorbe(3).
2. Второто е на Scaligeri издадено в Лайден през 1606 г., също като част от Leidense под името: “Thesaurus temporum Eusébli Pamphili Caesareae Palaestinae Episcopi... item Autores omnes ãerelicta áb Eusebio et Hieronymo continuantes eiusdem Eusébii opera et studio 'Joseph Justi Scaligeri Lugduni Batavorum 1606”.
3. Следващото е на Andrés Schott в том. 4.0. на Hispania Illustrata изд. във Франкфурт през 1608 г., като следва и копира Canisio: “Chronicon Ioannis primum Fundatoris et Abbatis Monasterii Biclarensis. Postea Episcopi Gerundensis. Nunc primum editum ab Henrico Canisio Noviomayo Ic. Et Professore SS. Canonum in alma Academia Ingolstadiensi ” [Хроника на Йоанис, основател на манастира на абатство Бикларенсис, след това епископ на Герунденсис (днешна Gerona на север от Barçelona) по първото издание на Henrico Canisius Noviomayo, издадено в Инголщат (днешна Германия) ].
4. Четвъртото издание е пак на Scaligeri, Амстердам, под заглавие: Thesaurus temporum / Eusebii Pamphili / Caesareae Palaestinae Episcopi... item Autores omnes derelicta ab Eusebio et Hieronymo continuantes... opera et studio Josephi Justiп Scaligeri, editio altera... Amstelodami 1658.
5. Петото е публикувано от Кардинал Jusephi Saenz de Aguirre през 1694 г. в Рим, който следва изданието на Canisio, труда е под името: “Collectio Maxima Conciliorum omnium Hispaniae et novi orbis, cura et studio Jusephi Saenz de Aguirre, t. II.”
6. Следващото издание е на Jacobus Basnage през 1725г., който също следва текста на Canisio. Издаден в Антверпен под името: “Thesaurus Monumeiitorum ecclesiasticorum et historicorum, sive Henrici Canisii lectiones antiguae... quibus praefationes hitoricae, Animadversiones criticas, et notas in singulos auctores adiecit Jacobus Basnage, Antuerpiae 1725”
7. Седмото издание през 1753 г. , Рим, е отново на Кардинал Jusephi Saenz de Aguirre, със същите данни, както изданието му от 1694 г.
8. Осмото издание от 1787 е на презвитер Andreae Gallandi, гръко-латински източници в 14 т., на Bïbliotheca Veterum Patrum Antiquorumque, следващо текста на Canisio. Това издание има много грешки в някои пасажи, както и в хрониката на Victor Tunnunnensis.
9. Следващото издание е на Enrique Flórez, публикувано в Ε. S., t. VI през 1751 г. Това е критичен текст на кодекс P (T) и на Sylloge de Mariana.
10. Десетото издание е на T. Mommsen, “ Auctores antiquissimi t. XI, Chronica Minora”, I, Berolini MDCCCXCIII. pp. 211-220.

От споменатите издания ние имахме възможност да направим справки в Първото издание на Canisii издадено в Инголщадт. За второто издание на Скот се казва, че е следва текста на първото издание. Също имаме пред очи за коментар и четвъртото издание на Scaligeri. Петото на Кардинал Jusephi Saenz de Aguirre следва текста на вървото и т.н. Десетото издание е на Момзен, от което черпи сведения и изданието на Бан – ЛИБИ, t. I 1958 г.
Какъв е проблема ?
Той е, първите 5 издания до края на XVII в. не съобщават това, което съобщават следващите, които имахме възможност да проследим. Тази промяна касае една единствена дума, на пръв поглед без значение, но изменяща напълно смисъла на текста, както това беше сторено с текста от Балшенската плоча, като думата “именуван” беше тълкувана като “преименуван”. Тук редакцията е от invadunt на pervadunt.
Какъв е първоначалният текст, в тази част, която касае българското име:
“ Post Cons. Basilio v. c. an. XX. Bulgares Traciam inuadunt, & vsq; ad Sucas Constantinopolim venuit . . .”
Момзен предава този текст по същият начин, но заменя invadunt с pervadunt. С pervadunt предават текста и издателите от ЛИБИ. В интерес на Светата истина, трябва да уточним, че Теодор Момзен е акуратен и под линия съобщава, че изписа му pervadunt е предаден в паметник P(S), като invadunt. Тази забележка обаче съставителите на ЛИБИ са пропуснали да поместят по стар измекярски навик. Паметник P(S) означава Perezianus Segobrigensis намиращ се в Biblioteca Cabildo de Segorbe. Ето и други съкращения свързани с този паметник:
P(T) = Perezianus Toletanus. signat. 27, 26. Bibliot. Catedr. Toledo.
P(F) = Perezianus Matritensis, Bibliot. Nac. 1376.
U = Matritensis Universitatis n. 134, siglo XIII. Facultad dе Derecho, Madrid. Los mss. Perezianos, es decir, opiados y estudiados por el célebre investigador D. Juan Bta. Pérez, obispo de Segorbe (4).
P(E) = Perezianus Escurialensis; signat. & IV 23.
Каква е разликата от оригиналния термин invadunt и отпечания от Момзен pervadunt ?
Тя е съществена, тъй като invadunt (in–vado, vasi, vasum, ere; днешният репит на тази латинска дума е “инвазия”), не означава само проникване или нашествие, а още и завладяване, присвояване, окупиране. Докато pervadunt има смисъл освен на проникване, също и на пристигане, достигане до нещо, което е обусловено от префикса “per”. Разглеждайки текста с презумцията на “завладяване на Тракия” се променя и смисъла на последния глагол от текста – transierunt. Момзен тълкува текста спрямо тежненията на своето време, че българите идват от Волга и за да завладеят Тракия значи са минали Дунав и по тази причина употребява pervadunt, т.е. работи логиката „дошли-върнали се”. Но Victoris Tunnunnensis не пише pervadunt, а invadunt, което не указва посоката от която е завладяна Тракия. Много други източници пишат по това време на нахлуване в Тракия на какви ли не племена, но ние споделяме разбирането, че кръстниците на славяни, българи, авари и варвари в болшинството си свещеници, едва ли са имали някакво отношение към тези думи, освен да изобразят хора неспадащи към християните, т.е. тези които за момента са одобрени от действащият Императора за такива. Още повече, че Момзен в своето критично издание отбелязва за стр. 221 и 216 на codex Pereziani, че изписването там на abari, в преписа на codex Matritensis e предадено като barbarorum, на 213 и 216 стр. runcones е предадено като aragones и т.н. както изписите в codex Pereziani, така и тези в codex Matritensis (който е по-ранен), днес се приемат от болшинството от изследователите като отделни племена. При нашият случай имаме същата грешка, само че умишлена продиктувана от убеждението на Момзен, че българите са самоеди и номади дошли на Балканите от Азия.
След това се описва, че българите стигнали до Sucas. Ето я извадката на изданието от 1600 г.:

Това е предадено от ЛИБИ като “Сике предградие на КПол”. Ние ще уточним, че става въпрос точно за Пера/Sycae на Златния Рог, известен по-късно като Галата и това е точно от другата страна на залива. Четем също, че бил пленен патриций Сергий бивш дук на провинция Африка. По-нататък пише, че българите били разбити напълно от оръжието (armis) на патриций Белизарий. Тези събития са описани от ЛИБИ по следния начин в Хронографията на Теофан Изповедник :
“През същата година (559) се опълчили срещу Тракия големи множества хуни и славяни, нахлули в нея и избили и плени.и мнозина. Заловили и стратилата Сергий, син на презвитер Вакх и стратега Едерм, син на Калоподий, преславният кубикуларий и препозит”.
Виждаме, че известията за едно и също събитие се различават съществено в частта си, която определя какви са хората биещи се срещу КПол. За едни са окупатори на Тракия, за други се “опълчват” срещу Тракия, за първите са българи, на Тео Изповедник – хуни и славяни. Нашите предпочитания естествено са за по-ранният текст и той е на Victoris Tunnunnensis отпечатан за пръв път през 1600 г. под заглавието “Chronicon Victoris Episcopi Tvnnevnensis” от Henricii Canisii. Любопитно е и оръжието (armis) , споменато от първият източник. Това оръжие изглежда е обяснено от Теофан Изповедник в следният пасаж :
“Той (Велизарий) заповядал да отсекат дървета и да ги влачат зад войската. От вятъра се вдигнал моного прах и се понесъл над варварите. А те като помислили, че са голямо множество, избягали и дошли в местноста Св. Стратоник в Декатон (на Виа Егнатия, римския път, който води до портите на КПол.)”.
Описаната картина е, как българите от Златния рог при Сике на североизток зад залива, като пленяват патриций Сергий и ошеметени от облаците прах се озовават на запад от КПол, а май трябваше да бягат на север, към Дунав и т.н. Изобщо едно описание от нежният Тео, подобна на играта на “стражари и апаши”, която играехме на времето, преди България да бъде оглозгана до кокал от червените комисари.

Бележки:
1. Под термина „езически” днес разбираме „хора извън християнството”, най-общо казано. Според старобългарският език обаче, езичник означава човек говорещ на майчината си реч, така че израза „езически евангелия” не е недоразумение. Такава „езическа Библия” е например загубената Библия на Урфила, преведена на готски език. Термина „народъ Ѩзычьнъ” – народ със собствен език, съществува в Izvestija imprtatorskoj akademii nauk. Sanktpeterburg. Vol. I – IX, стр.662.
2. Saint Prosper of Aquitaine (c. 390 – c. 455), Четем, че Проспер Аквитански умира когато Victor Tvnnevnensis е на 11 или 19 г. По това време Victor Tunneunensis едва ли е могъл да създаде нещо значително, на Проспер да копира от труда му.
3. Градчето Segorbe същесвува и днес под същото име. Намира се на шосе А 23, между Сарагоса и Валенциа. Ръкописите на епископ Juan Bautista Perez се пазят в библиотеката на катедралата на Segorbe http://www.panoramio.com/photo/54269769

Епилог

Какво ценно може да се запомни от разходките из най-старите паметници пишещи за българи:
1. Хората биещи се през 559 – 560 са наречени българи в най-ранния паметник от Victor Tunnunnensis и “хуни и славяни” в писанията на Тео Изповедник векове по-късно.
2. Според Victor Tunnunnensis те са завладяли Тракия, според Теофан и ЛИБИ – те се “опълчили” срещу нея. Една инфантилна ЛИБИ-нска терминология, далече от нивото на източника който ползва.
3. Преди варварите, т.е. българи, хуните или славяните да бъдат прогонени от Велизарий зад Дунав, те изчакват според Теофан Светата пасха. Много странни варвари са тези, чакащи християнския празник или християните са поставили Пасхата точно на датата на варварският празник, да не бъдат бити докато празнуват !? Не се знае какви мисли са витаели зад бледото чело на Тео, когато е композирал тези редове.
4. Едно непряко потвърждение на уверенията на д-р Ценов, че българите по това време владеят Тракия. Твърдение изказано за време 120 г. по-късно, и основано на текста, че “войските на Константин Погонат нахлули в Тракия”, което естествено е погрешно да се изведе от такъв текст. След като видяхме как един и същи текст се префасонира според различни виждания, не е изключено Г. Ценов да е прав и глагола да е бил друг, но променен впоследствие на “нахлули”, за удобство за радетелите на българската азиатщина. Г. Ценов обаче не дава индикация, че е ползвал друг източник и това му твърдение е “сполучлив изстрел в тъмното” според Хронографията на Victor Tunnunnensis, и невярно историографско съждение според Хронографията на Теофан Изповедник
5. Нека забележим, че свидетелството за българско присъствие в Тракия през 559 – 560 е изказано в анали, намиращи се далече от захаросаните пръсти на гръцките преписвачите от XVII - XVIII в., която веднъж пишат за “български ригес/ρηγες (5) в Тракия” за година 550 ( Теофан изповедник), после “потвърждават” първото с текста, че българите били “новопоявил се народ” през 671 или 681 г. пак при същият нежен Тео. От това можем да си направим изводите, че текстовете които са в наличност от Теофан Изповедник и публикувани в ЛИБИ или ГИБИ са крайно изопачени и ненадеждни за реконструиране на каквато и да е позитивна историографска картина за тези времена.
6. Тъй като глагола invadunt означава също и окупация, инвазия, освен нахлуване или преминаване (и този материал е именно за това, да обърне внимание на тези подробности, изопачени през вековете) от това следва, че следствие на това завладяване на Тракия, глагола transierunt може да се тълкува не като “преминали Дунав”, а “минали покрай Дунав”. Т.е. българите след минаване на Дунав при Бдин може никога да не са се връщали обратно, по простата причина, че длъжността им на федерати в ИРИ е несъвместима с новите военни кройки по теми.
7. Колко са били на брой тези българи за да завладеят цялата територия на днешна България, Сърбия и Македония ( за това дава сведение и апокрифното съобщение от „Солуенска легенда”, сведението от Мавро Орбини, преразказано от Паисий и т.н.) всеки сам може да се досети.
8. В този материал е крайно любопитно и твърдението на Момзен на стр. 221 и 216 от codex Pereziani, че изписването там на abari, в преписа на codex Matritensis e предадено като barbarorum. Т.е имаме фактологично доказателство, че термините варвари и абари са означавали едно и също нещо - били са синоними на едни и същи хора. От тази гледна точка завладяването от Аварския хаганат на територията от Горна Панония до КПол добива съвсем други разбирания при по-нататъшни изследвания.

Край