ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ И НЕГОВИЯТ ПРОИЗХОД
БОГОСЛОВСКА МИСЪЛ, 2005, д-р Асен Чилингиров, Берлин
Коментар bozman
https://docs.google.com/viewer?a=v&pid=sites&srcid=ZGVmYXVsdGRvbWFpbnxidWxnYXJpYW5uZXdoaXN0b3J5fGd4OjJjYTMwMWViMjdmMGEwZjY

Годината 1866 е забележителна за българската историография.
--- Да видим с какво е забележителна, с добрини или злини.

В излязлата през тази година двутомна публикация на руския изследовател професор Андрей Николаевич Попов, посветена на определен вид съчинения от староруската литература – или по-скоро сборници с различни исторически текстове, наричани «Елински и Римски летописец»,
--- Няма такива сборници с различни исторически текствоте, наричани «Елински и Римски летописец». Нещо се е заблудил д-р Чилингиров; сборника е само един, известен в два преписа, като отделни негови части са вмъкнати в много други издания.

– две страници са посветени на една «вставка» в два от многобройните преписи с варианти на тези съчинения. Тази, публикувана там за първи път «вставка с неопределен произход», както приема техният първи издател, но и след него почти всички други изследователи, е най-важният писмен извор за историята на българския народ, известен под названието «Именник на българските князе», което му се дава от хърватския историк Франьо Рачки
--- Това не е вярно. Тази добавка е наречена още от Попов „перечень Болгарскихъ князей”, което значи „списък, изброяване” на тези князе и няма как да бъде именувана от друг, след като още не е известна на историческата общност. Фр. Рачки само променя малко името и заменя списък с именник, така че по-право кръщаването на това допълнение принадлежи по право на Андрей Попов. Доколко това име няма нищо общо със съдържанието на списъка ще разгледаме по-надолу, въпреки че сме го правили десетки пъти досега.

– по-късно това название ще бъде модифицирано в «Именник на българските ханове», макар че в него думата «хан» или «кан» не се среща нито веднаж, също както не се среща и в останалите писмени извори за многовековната българска история, и то независимо от това дали историческите сведения се дават от приятели на нашата страна (което е много рядко) или от наши недоброжелатели (което става най-често).
--- Г-н Чилингиров, вече в патриаршеска възраст, правилно забелязва, че няма термини, като кан и хан, но с какъв апломб реши че има „български князе”, не ни става ясно. Да се отрече че няма нещо, което го няма е правилно, но да се внесе друг термин, който също го няма, това какво е - манипулация или български топ-пуризъм !?

В него се съдържат имената на единадесет български владетели – или «князе»,
--- Това не е вярно, в него няма заявен дори ЕДИН ЕДИНСТВЕН БЪЛГАРСКИ владетел. Има юнаци, които са наречени „български” владетели, но такива кръщавки не се потвърждават от текста, това са фриволни измислици. Диван моабети ли разпространява уважаемият д-р Чилингиров или само така ни се струва !?

както изрично се казва в ръкописа
--- Няма такова казване в ръкописа, това е измама сътворена от частична истина.

– заедно с годините на тяхното управление и със странни думи на неизвестен език, който «специалистите» ще определят като «тюркски».
--- Какво значение има какъв е езика, дали е тюркски или farsi, след като няма упоменати български владетели !? Голяма шаманска каша забърква още в началото от г-н Чилингиров за наше най-голямо удивление.

Имената на тези князе са: Авитохол, Ирник, Гостун, Курт, Безмер, Исперих, Тервел, Севар, Кормисош, Телец и Умор.
--- Да, такива са имената на князете изписани на древноруски език, ако така можем да наречем езика и правописа използван през ХІІ – ХVІ в. в Русия, като има още едно име Есперерих, което може да се свърже текстологично с името Исперих само при затваряне на очите за развитието на повествованието.

До откриването на този списък на науката са били известни имената само на половината от тези владетели и то в тяхната гърцизирана форма (напр. Кормисиос, Тервелиос), като за другите не се е знаело почти нищо.
--- Няма такива „известност”. Името на caezar Terbelius е част от историята на ИРИ и само пълно безхаберие и по тази история може да внесе този римски пълководец в пределите на българската история.


Освен имената на владетелите и техния род, времето на тяхното управление и посочените по-горе думи от неизвестен език, които ги придружават, в списъка има още две сведения. Едното е след името на Безмер и гласи, че първите пет князе са управлявали – или както дословно се казва «дръжаше княжение» – отвъд («об ону страноу»)
--- Забелязваме, че трудно се справя с четенето уважаемият д-р Чилингиров, ето термина който той чете об ону. При малко повече интелектуално вмешателство можеше да го прочете и като О Бо Ну мандарин от Поднебесната империя. Целият термин се чете „обону страну Дуная”. Странно е, че г-н Чилингиров не си направил труда да разучи азбуката и четеното на въпросните паметници, а седнал анализи да прави на същите.
Ето и картинка от паметника, който препредава Андрей Попов, като сме оградили думите за които става въпрос. След тях е факсимиле на целият текст на допълнението/вставка.



Дунава 515 години с остригани глави, след което княз Исперих дошъл отсам («на страноу») Дунава и е княз също досега («тожде и доселе»).
--- И това не е вярно. НЕ Е казано, че е дошъл нито „отсам”, нито „оттам” ,казано е „приде на страну Дуная”. Тъй като е неясно от коя страна на р. Дунав се намира пишещият тези редове следва и неяснота за коя страна става точно въпрос – дясната или лявата.

За преселване на цял народ там не се казва нито дума, а само за преместване резиденцията на владетеля.
--- За никакви резиденция не става въпрос !. Невероятно е да се твърди, че народ не съществува в текста (което също е скудоумие – да се твърди че нещо го няма, след като това нещо наистина го няма там) и да се измисли фантомна резиденция. Става въпрос за Аспарух, а под Аспарух се разбира не семейството му от десетина човека, а ОЧЕВИДНО подвластните му родове и кланове. Невероятен кошмар е този материал на д-р Чилингиров! Единствено Теофан Изповедник пише за „заселване” на Аспарух край Дунав, но това НЕ Е текст на Теофан и изобщо не става въпрос за него, за да се прехвърлят по най-безотговорен начин понятия от текста в допълненията в „Летописец Елински и Римски”.

Второто е във връзка с Кормисош, за когото се казва, че изменил рода Дуло, като го заместил с рода Укил. Тази «вставка» от двадесетина реда следва в ръкописите непосредствено след частта в тях, посветена на историята на еврейския народ, завършваща с края на Четвърта книга „Царства“ от Библията.
--- Браво ! Това и Попов го казва почти така, поне с преписването д-р Чилингиров все още е в кондиция, въпреки че ако сме прецизни и това не е съвсем вярно, тъй като „вставката” не следва след края на ІV книга Царства...

След нея идва също тъй непосредствено и без преход Петата книга от «Хрониката» на византийския историк Георги Амартол († ок. 867), посветена на царуването на Навуходоносор, базираща също на разказа от Библията.
--- Докато го похвалих и ме опроверга г-н Доктора, дори с преписването и четенето. Попов казва:
„ л. 69. След вставката (принаденото, прикрепеното, вмъкнатото – това значи вставка – б.м.) за българските князе следва статията на Арматол за Навуходоносор.” и пояснява откъде е тази статия. Това няма НИЩО ОБЩО с пета книга на Арматол, която е значително по-голяма; тази статия заема един лист от ръкописа, точно толкова, колкото и вставката за „българските князе”. За л. 70. Попов казва „под невярно заглавие, отнасящо се очевидно към предходната статия „цар Навуходоносор”, следва разказ на Малала за Валтасаре (Балтазар – б.м.)”. Репликите на г-н Доктора „след нея идва също тъй непосредствено и без преход” също са бездарна манипулация, тъй като за всеки изследовател, ДОРИ да не е чел текстовете , само от обясненията на Попов става ясно, че това са няколко вмъкнати един след друг текстове, нарушаващи хронологията на Хронографа и при това пълни с грешки от копистите свещеници или монаси. Очевидно д-р Чилингиров не е разбрал какво пише Попов или чел неверни интерпретации за казаното от Попов.


Анализът на данните в «Именника на българските князе» ще бъдат предмет на следващите части от тази статия, а преди това бих искал тук да се спра само на въпроса за произхода на т. нар. «вставка».
--- Много интересно, след като никой няма и представа откъде е тя, дори първият ѝ разпространител Попов. Дали д-р Чилингиров не е намерил някакви древни извори за произхода на вставката !?

За нейния произход са изказвани досега само разни предположения, като никое от тях не се подкрепя с каквито и да е доказателства и рано или късно бива отхвърлено. Така повечето изследователи предполагат, че имената на «хановете» първоначално били написани на гръцки език върху някакъв камък или скала, преписани от там и преведени на «славянски» език на някакъв лист. Този лист попаднал при неизвестни обстоятелства в ръцете на малограмотен копист, който поради своята необразованост помислил, че и тези имена са на някакви «вавилонски» (или както пише на друго място в ръкописа «васоурiискы») царе. А след това същият ръкопис бил вече автоматично преписван от следващите кописти.
--- Е това какво общо има с произхода на вставката, това са евентуалните пътища на текста, но не и произхода.

Сочейки неоснователността на това предположение, застъпвано от най-именити наши и чужди историци, някои автори се питат по какъв начин «Хан-Испериховата орда» е могла да носи със себе си чак от «Волжка България» такава скала и предлагат някакъв друг по-удобен за транспорт материал, напр. рог или дори пръчка. На днешния читател ще се види странно, че срещу стотиците автори поддържащи това твърдение – което дори не се представя като предположение, а като установен факт – се намира само един изследовател, руско-немският славист проф. Макс Фасмер, който да обърне внимание на обстоятелството, че с гръцки букви не може да се напише поне една четвърт от думите в «Именника».
--- Това не може да е пречка, АКО евентуално текста е бил на гръцки, да се напише по староруски с нова терминология. Г-н Чилингиров, човек учил и преучил тук на един напълно ясен текст измисли или преписа някакви „български князе”, та какво остава за по необразовани монаси, защото по закон Божи необразоваността е право пропорционална на фантазията на кописта. А терминологията е очевидно староруска и по никакъв начин не кореспондира със стила на доказано среднобългарски паметниците. Да се твърди, че с гръцки букви не може да се напише и една четвърт от вставката е пълно безхаберие по самата същност и естеството на превода на какъвто и да е текст. Да не би с кирилица да не може се напише каквото и да е от произведенията на Пърси Биш Шели, Шекспир и т.н. !? И ако имаме такива преводи, то според науката на проф. Макс Фасмер, такива текстове на английски не би трябвало да съществуват.

За да се излезе от тази задънена улица се изказват и някои по-съвременни хипотези, които се обосновават със съчинението „О писменех Черноризца Храбра“, според което и преди Кирил и Методи българите имали «писмена», но приемат като аксиома предпоставката, че при тези «писмена» не може да става и дума за някаква буквена писменост.
--- Не може да има такава аксиома, тя е напълно измислена. Ясно е казано в текста на О писменех, че древните словене „четяха и тълкуваха”, БЕЗ да е уточнено за каква писменост става въпрос, а от там и да се вадят аксиоми за тази писменост.

А за да се напишат с помощта на идеограми тези думи, съдържащи звуци, за които липсват гръцки букви, както предлага един именит български филолог, трябва да се допусне, че сред огромния брой от идеограми, с каквито би трябвало да са си служили авторите на «Именника», е имало идеограми освен за понятия, отнасящи се до най-елементарното ежедневие, но също и за стотици съществителни или собствени имена, каквито ще намерим само при последната степен от развитието на египетската, халдейската, китайската и японската писменост и техните варианти, които при това изискват наличието на определено съсловие от населението, заето с администрацията и с религията, за каквото при «чергарите-номади» от «Хан-Испериховата орда» по-горе споменатите автори не могат и да си помислят. И ако значителният напредък в науката за древните писмености през последните десетилетия вече ни дава основание да разгледаме наново този въпрос, като дори са изказани за него задоволителни обяснения, засега все още неразрешен остава въпросът как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи от края на ХV и ХVІ век.
--- След празнословните литературни разходки по писменостите на света следва още по-празнословния въпрос: как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи, с който г-н Чилингиров се нарежда сред двойкаджиите. КОЙ ви съобщи г-н докторе, че този списък е попаднал в руските ръкописи, а не си е изначално руско творение ? Да не би да имате връзка с някой Пророк свързан с куриерските имперски служби или мислите че правите наука като папагалничите имперските пропагандни служби !?

За разлика от книгата на княз Михаил Оболенски, на която беше посветена моята предишна статия,
--- Също толкова наивна, колкото и тази, ето коментари по нея :
https://sites.google.com/site/proishodanabulgarite/izsl-dovaia-i-zam-tki-knaza-p-a-obolenskogo-po-ruskim-i-slav-nskim-drevnost-m
Или тук https://docs.google.com/viewer?a=v&pid=sites&srcid=ZGVmYXVsdGRvbWFpbnxwcm9pc2hvZGFuYWJ1bGdhcml0ZXxneDo1NDMyYTdlNDM0YTJmMDc1


и за която през следващите 127 години, последвали издаването й, никой няма да каже и дума, за книгата на проф. Попов и по-точно за споменатата «вставка», през тези 127 години, до 1993 година, ще бъде издаден необозрим брой публикации, в това число и три големи монографии. При тези изследвания задачата да се обясни произходът и съдържанието на списъка постепенно ще отстъпи пред въпроса за т. нар. «Прабългарски календар», но при това ще се окаже, че над 95 % от изводите на авторите нямат нищо общо с действителността.
--- Също като изводите за „български князе” са и изводите за „прабългарски календар” писания от и за неосведомени граждани на Републиката.

Туй обаче ще бъде тема на следващата ми статия, а сега искам да се спра само на едно кратко сведение и на една не съвсем кратка статия, и двете останали почти незабелязани сред тъй обширната библиография за «Именника», отнасящи се към въпроса за произхода на тъй наречената „вставка“, останал и до днес неизяснен. Както при случая с книгата на княз Оболенски, и тук, при двамата автори, чиито статии ще разгледаме, съвсем не се касае за някакви неизвестни любители, дилетантстващи в областта на историографията, каквито ще се появят през следващите десетилетия с десетки в библиографията за «Именника». Също така не се касае и за някакви съобщения в провинциалната преса, останали извън обсега на обикновените читатели и дори на специалистите, а издания, предназначени не само за най-тесните специалисти, но и за широк кръг заинтересувани от въпросите на историята на руската и византийската средновековна култура. Толкова по-странно е, че през следващите десетилетия нито тесният кръг от специалисти в тези области, нито пък интересуващият се от споменатите въпроси читател, ще регистрира по някакъв начин съдържанието на двете публикации и ще реагира на тях, при все че за изследванията на «Именника» и неговия произход те биха били от решаващо значение, ако изследователите им бяха обърнали достатъчно внимание.
--- Интересно, как ще се открие топлата вода отново – предположението ни е предварително, като следим нивото на статията до този момент..

Първата от двете публикации обхваща само около половин страница и е поместена в описанието на сбирката от ръкописи на граф Уваров, която след Октомврийската революция ще премине изцяло към Московския държавен исторически музей. Автор на този четиритомен труд с над 2200 страници голям формат е известният изследовател на старата руска литература архимандрит Леонид. Заедно с многобройните му статии, това негово описание на 2243 неиздадени дотогава ръкописа с компетентно написани бележки за съдържанието и особеностите им му е отредило едно от най-почетните места в руската историография, а като настоятел на първия по ранг и значение руски манастир, Троицко-Сергиевата лавра, той достига в йерархията на руската църква едно от най-високите места. За разлика от княз Оболенски, архим. Леонид със светско име Лев Александрович Кавелин (1822-1891) е отбелязан с голяма статия във втория том на Кирило-Методиевската енциклопедия, където читателят може да научи интересни данни за неговата биография и да намери обширна библиография на неговите научни трудове, макар и със спорното твърдение на авторката на текста в енциклопедията относно някои негови съчинения, че „не се подкрепят от съвременната наука“.
--- На неговите лишени от основания измислици доколкото си спомням се спряхме на първата статия писана от д-р Чилингиров. Един от първите попски настоятели повтарящ мантрите на глобалната руска имперска геополитика допълнени с лични фантасмагории.

Тъй като последното твърдение ще бъде обект на специална статия, посветена на тези, както и на някои други съчинения на въпросния автор, към които споменатата по-горе «съвременна наука» има дори още по-отрицателно отношение, като дори не ги включва в списъка на неговите съчинения, аз ще се огранича тук само със сведенията, които той дава при описанието на ръкопис № 1334 (10) от сбирката на граф Уваров на стр. 25-26 в издадения посмъртно в 1894 година ІІІ том. Този ръкопис е обозначен там като Хронограф. Елински и Римски летописец от първата Елинска редакция според «Обзора на Хронографите» на А. Попов, ч. 1, л. 1-72. След като съобщава, че текстът на този ръкопис от ХVІ век съдържа 432 листа написани с полуустав – т.е. с характерния за времето шрифт – авторът отбелязва, че неговият текст е еднакъв с текста в ръкописа от Синодалната библиотека № 280.
--- Май не е ясно на г-н доктора, КОГА започва прилагането на стила полуустав в ръкописните текстове. Ще поясня за незапознатите, както и на читателите запознати с предната „велика статия” на г-н Чилингиров. Полуустава е характерен през и след ХV в. Това естествено не го знае д-р Чилингиров иначе нямаше да пита с детски възторг „как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи”. Ами много просто дами и господа, веднъж измислена вставката, която на днешен език дори може да бъде класифицирана като „дълга фантасмагория” започва да се преписва от други монаси кописти и се появява в по-късни ръкописи. Изглежда обаче, че този виц не е бил твърде добре посрещнат от монасите и поповете кописти, защото от 10 000 тома ръкописи само от Синодалната библиотека, с над милион ръкописни страници, тази вставка я има само на две места, като твърде вероятно да е дело на един и същ копист.


Или казано с други думи този ръкопис съдържа също «Именника на българските князе», макар и това да не се споменава изрично, но следва да се разбере от всеки, който знае, че посоченият ръкопис № 280 от Синодалната библиотека (сега също като Уваровия ръкопис в Московския исторически музей) е единият от двата ръкописа, съдържащи текста на «Именника».
--- Доказано е, че текста от Синодалната библиотека е копие на текста от Хронографа – изобщо по стратификацията и хронологията на ръкописите д-р Чилингиров е на средно гимназиално ниво, сиреч на нулево научно.


Странно е, че не само нито един български изследовател, но и повечето от чуждите автори през следващите 50 години не забелязват тази бележка на архим. Леонид.
--- Това е репит на Вуте „От Искъро по-дълбоко нема”. Още Новоструев и Горский в 3 томният ОПИСАНІЕ СЛАВЯНСКИХЪ РУКОПИСЕЙ (има ги в електронен вариант в НЕТ) правят анализ и на този текст и не се спират на забележки като тези на архимандрид Леонид поради пълната им научна абсурдност.

Едва в 1946 година известният изследовател на руските летописи академик Михаил Тихомиров (1893-1965) публикува изцяло «Именника» по този ръкопис
--- Пак поредните глупости от г-н доктора – Михаил Тихомиров го публикувал изцяло, сякаш Попов е публикувал само горният му ляв ъгъл. Ето какви несвестности може да напише човек, след като изглежда не е чел нито Попов, нито Именника. Ето факсимиле на това, какво пише Попов по въпроса.

заедно с факсимиле от него и от Синодалния препис, като дава паралелно текста на двата ръкописа, показвайки колко много грешки са допуснати от А. Попов при първото му издание, без да спомене неговите груби грешки в превода, ползван от изследователите в течение на много десетилетия и послужил за неверни тълкувания – като напр. за мнимото преселване на «волжките българи-татари» отвъд Дунав.
--- Какво са писали по повод публикацията на Попов не засяга публикацията и репутацията му – Попов НЕ ПИШЕ за никакви „волжско българи-татари отвъд Дунав”.





В своето изследване обаче акад. Тихомиров никъде не се представя за откривател на ръкописа, какъвто е без съмнение архим. Леонид. Въпреки това болшинството български и чужди автори му приписват откриването на третия препис – заслуга, която той никога не си е присвоил. Но и той премълчава останалата част от съобщението, което архим. Леонид дава за този ръкопис. И наистина е по-благоразумно това съобщение да се премълчи, защото то не може да бъде оборено или да му се прикачи бележката, че „не се подкрепя от науката“. Какво толкова неприятно съдържа то, за да бъде премълчавано в продължение на почти 110 години? Текстът му в български превод гласи:
„Авторът на «Обзора на хронографите», А. Н. Попов, убедително доказа в това свое забележително съчинение, че «Елинският летописец» в руска редакция, ако се съди по неговия състав, трябва да е бил предшестван от „Елински летописец“ или „Хронограф“ в южно-славянска редакция.
--- Такива доказателства НЯМА приведени от Антон Попов от което става ясно ЗАЩО попските измислици на архимандрид Леонид са игнорирани от сериозните изследователи. Попов само заявява в увода на изданието от 1866 г. „паметниците разгледани тук сами по себе си се делят на две групи – в едната преобладават византиайски и южно славянски източници, в другата силни примеси от западно влияние пнесено у нас през ХVII в. през Полша”, т.е. той не открива нищо. Той се придържа към едно мнение най-обширно обосновано по-късно от Шахматов, че първоизворите на почти всички руски летописи са имали за първооснова южно славянска писменост и по конкретно среднобългарка. Шахматов разглежда самата езикова структура на среднобългарски паментици и древноруските ръкописи и декларира, че първите са първоизточник за вторите. Към днешна дата това не подлежи на съмнение от никого.


При всичкото си усърдие обаче той (А. Н. Попов) не е успял да открие този «Летописец» или «Хронограф». След като подновихме тези търсения, ние имахме щастието да открием по-горе обозначения «Хронограф» или «Елински летописец» в българска редакция, съставен в X век от презвитер-мних (йеромонах) Григорий, сътрудник на българския цар, книголюбеца Симеон († 927), в ръкописа от XV век, принадлежащ на библиотеката на Московския Архив на Министерството на Външните работи № 912-1408.
--- Голяма цирк! Д-р Асен Чилингиров ОТКРИЛ „Хронограф” или „Елински летописец” в българска редакция. . . в ръкописа от XV век, принадлежащ на библиотеката на Московския Архив на Министерството на Външните работи № 912-1408 ! ! !
Тъй като това е твърде внушителен и труднодостъпен връх на невежеството, ще разгледаме твърденията диференцирано.
1. „Хронограф” и „Елински летописец”, са два различни паметника, които д-р Чилингиров счита за едно и също нещо след като пише или между тях. Това означава, че няма и представа от книгата на Андрей Попов и съди по нея от някакви изкривени сведения. Хронографа е известен с две основни редакции, първа и втора, като преписите на тези редакции още през ХVII в. са над седемдесет (П. Строев, Труды общей истории, част IV, стр. 120).
2. „Елински летописец” се е съхранил в Московската синодална б-ка, № 280 от нач. на ХVI в.; в Погодинския сборник на Императорската публична б-ка, № 1437; в библиотеката на граф Толстой, отд. I, № 316, ХVI в. ( Обзоръ Хронографовъ, стр. 2, Анд. Попов) и т.н. и т.н.
3. Всички тези паментици нито са българска редакция, защото са руски преписи от 15-16 в., нито са съставени в 10 в. и като такива да се намират където и да е.

Именно с този първоначален славянски «Хронограф» или «Елински летописц» в българска редакция (X век) трябва да започне бъдещият пълен обзор на славянските «Хронографи», ако му е съдено някога да се появи в руската историческа литература...“
--- Такъв „обзор на славянските хронографи” е направен от К.И. Новоструев и А.В. Горский още преди 160 г. поне по отношение на всички паметници, за които е предположен български първопис в „Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. Отд. I, ІІ и ІІІ. Священное писание – 1855”. За мащабите на наличната сбирка в Синодалната библиотека ще цитираме самите автори: „Такими и другими способами составился у насъ богатый запасъ переводовъ Отеческихъ писаній, какого не представляетъ ни одна древняя литтерѵгура новыхъ западныхъ народовъ, у которыхъ господствовали Римская литургія и Латинскій языкъ. Но переводы, сдѣланные въ разныя
времена, то въ Болгаріи, то въ Сербіи, то къ Россіи, то иа Аѳонѣ, то въ Константинополѣ, необходимо
разнились между собою въ достоинствѣ, въ языкѣ, и иного должны были потерпѣть и отъ
перепис*шков7), и отъ перемѣны правописанія, при переходѣ отъ одпого народа Славянскаго къ другому, и отъ измѣненіи въ языкѣ”. Стр. VІ.
Освен това, Новоструев/Горский отдават и дължимото на българските образци в съставянето на преписите от Синодалната библиотека, това за което Чилингиров твърди, че едва ли ще бъде съдено да се появи в руската историческа литература:
„Тогда же , для царя Болгарскаго Симеона, переведенъ и знаменитый Изборникъ, у насъ сдѣлавшійся извѣстнымъ подъ именемъ Святославова, котораго главное содержаніе составляютъ частію толковательные , частію относящіеся до вѣры и жизни, вопросы Анастасія , игумена Синайскаго, и догматическія изложенія другихъ Отцевъ . . . „ и т.н. и т.н.

Най-интересното от съжденията на д-р Чилингтиров е, че все отново и отново открива топлата вода с пионерският патос на първооткривател. Искаме да уточним, че д-р Чилингиров смята собствените си материали за много високо научно изследователско ниво и дума не дава да се изрече против тях; Е, и според нас това ниво е много, много високо, някъде в клоните, където се гонят сottontop tamarin-и в селвата на Колумбия.

Отбелязвайки в допълнение на този цитат, че въпреки изказаното от почтения старец пожелание, през следващите 110 години „не е било съдено да се появи в руската историческа литература... ...пълен обзор на славянските «Хронографи»“, само ще добавя, че това пожелание, както и цитираният по-горе текст, изобщо не е бил коментиран и дори регистриран от руската научна литература.
--- Смешни работи стават в Берлин ! Как се прави обзор на 20 000 тома ръкописи с над 2 000 000 страници, сеща ли се високо нивелният д-р Чилингиров или да му припомним, че ако се наредят тези томове един до друг ще се получи редица дълга повече от 2 км.!? Смехотворното мнение за архимандрид Леонид, че не бил регистриран в руската научна литература няма да коментираме – тук разглеждаме високото ниво на науката на д-р Чилингиров.

Руската и съветската наука ще продължат да търсят по всички европейски библиотеки «византийските» първообрази на «руския» превод – с тази задача ще се справи отлично известният руски византолог д-р Михаил Вадимович Бибиков, без да бъде в състояние да обясни откъде се взимат безбройните българизми в «руските» преводи, и то не само при фонетиката и морфологията на езика, а и при граматичните му особености. До изводи, сходни с тези на архим. Леонид, стига и най-бележитият изследовател и познавач на руските летописи, Алексей Александрович Шахматов (1864-1920), който в своята статия „Древнеболгарская энциклопедия Х века“ излязла през 1900 г. в едно от водещите научни списания, «Византийский временник». Нея този руски изследовател посвещава на българския сборник- протограф от Х век, без да се страхува да употреби за него суперлативи, каквито той иначе не употребява за никое произведение на древноруската книжнина. Шахматов се занимава обстойно със съдържащото 780 отделни статии «оглавление» на т.нар. «Архивен сборник», предаващо явно целия състав на сборника-протограф, включително липсващите вече при него текстове на брой над 450, някои от които се съдържат в «Симеоновия сборник». От анализа на едните и на другите, той стига до убеждението, че те всички са били преведени и редактирани в България по времето на цар Симеон. „И така – заключава Шахматов, – ние виждаме още в самото начало на старославянската писменост стремежа да се обедини във формата на една обширна енциклопедия почти цялата преводна литература от това време [...] чието съставяне е било възможно само благодарение на щедроста на цар Симеон“.

--- Ето и думите на Шхматов:
Къде е разликата от текста на Шахматов и цитата на Чилингиров ? Той е в самата формулировка на текста – Шахматов предполага няколко тома преводна литература, които думи са спестени в цитата на Чилингиров. Защо Чилингиров спестява тези 9-10 думи ? Защото тези няколко думи опровергават делегираната и недоказана теза, за съществуването на „Симеонов сборник”, идея която Чилингиров се мъчи да докаже вече десетилетия. По принцип, за самата наука няма никаква разлика дали съществуването на преводна литература по времето на Симеон е била в един или няколко тома. Самото наличие на огромна база данни, копирани в древноруски текстове, дава основание на Шахматов да предположи съществуването на няколко тома. Ние не виждаме никаква полза или научно количествено прецизиране на този проблем, тези томове да се сведат до наличието на Сборник, който би трябвало да е с внушителни размери, такива, каквито никога не са съществували в ръкописите. Виждаме една измислица, която е заявила всички данни да бъдат изходящи от един паметник – една колкото невероятна, толкова и безмислена теза.

Макар и статията на проф. Шахматов да не се цитира в руската научна литература,
--- Това са нови конспиративни и несъществуващи фантоми сътворени от Чилингиров за оформяне ореола му на първи изследовател по де-факто изтъркани от прелистване и разучавани с десетилетия теми. Едва ли има нещо по-известно и цитирано в литературата от тази статия:
http://odrl.pushkinskijdom.ru/LinkClick.aspx?fileticket=tMlvBDSbgjY%3D&tabid=2301
„Летописец Еллинский и Римский (далее — ЕЛ) — один из крупнейших хронографических сводов Древней Руси, повествующих о всемирной исто¬рии.. . . В дальнейшем данный памятник привлек к себе пытливое внимание и других отечественных исследователей древнерусской литературы—А. А. Шахматова, С. Г. Вилинского, В. М. Истрина, Д. С. Лихачева, В. А. Кучкина, Б. М. Клосса.”;
http://www.vremennik.biz/opus/BB/VII1/53940
http://www.pushkinskijdom.ru/Default.aspx?tabid=2905
„Летописец Еллинский и Римский (в научной литературе именуется также Еллинский летописец; ЕЛ) — памятник хронографии. Автор и время создания неизвестны. А. А. Шахматов предполагал, что ЕЛ восходит к древнеболгарской «исторической энциклопедии» — компилятивному изложению всемирной истории, составленному в эпоху царя Симеона (X в.)” Творогов;
http://www.hist.msu.ru/Byzantine/BB%2030%20(1969)/BB%2030%20(1969)%20149.pdf
„почти всей имевшейся к тому времени в наличности переводной литературы; в Россию она была зане¬ сена не позже XI в., и на ее основе возник ряд компиляций, в том числе «Еллинский и Римский летописец» 65.68 А. А. Ш а х м а т о в. Древнеболгарская энциклопедия X века.— ВВ, VII,' 1900, стр. 34.
И още стотици други позовавания на тази фундаментална за руските изследователи монография.

названието, което той дава в нея за протографа на двата сборника – Симеоновия и Архивния –
--- И това не е вярно. „Симеонов сборник” няма в наличност и надали е имало такъв, тъй като името е напълно условно. Основание за такава нарицателност дава стихотворението ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН намиращо се в два преписа в Изборника от 1073 г., където името княз Симеон е перефразирано на княз Святослав и трети ръкопис принадлежащ на Кирило-Белозарския манастир в който името на Симеон е запазено. Архивния сборник (Архивский сб.) е ръкопис от ХV в. където е наличен по препис от Хронографа от 1262 г., наричан от Шахматов ІV вид Елински легописец, т.е. четвърто поколение преписи на Изборника от 1073 г. От цялата тази сложна и многолика коренна система преписи взаимно дуплиращи се в някои моменти и повтарящи се с различни изразни средства, Чилингиров решава да роди някакъв Симеонов сборник, от който се е преписвало. Такова опростенчество е недопустимо при разглеждането на този вид писмена материя и характерно за индивиди, които не могат да се ориентират в лабиринта от преписи и времената на създаването им.


„Древнеболгарская энциклопедия Х века“ съветските изследователи ще използват през следващите десетилетия в модифицирана форма като „Энциклопедия древнерусской литературы“ и то само приложена към т. нар. «Святославов сборник 1073 года», т.е. към неговата половина. А за каква енциклопедия (или по-точно «половин енциклопедия») става при това дума, болшинството «специалисти» по древноруската литература нямат дори и смътна представа.
--- И това са смехотворни измислици за някакви половинки от Изборника от 1073 г. (Святославовия сб.). Коя точно половинка са избрали от „Энциклопедия древнерусской литературы“ и какво смята д-р Чилингиров за половинка, след като ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН се намира в ДВА ПРЕПИСА поместени в началото и края на Изборника от 1073 г. !? Такова неудобно разположение на двата преписа от ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН в Изборника едва ли е предполагал Чилингиров за да говори за ползвани половинки от „болшинството «специалисти» по древноруската литература”. Питаме се каква култура и научна осведоменост може да има човек да набеждава специалисти от Энциклопедия древнерусской литературы, след като сам няма и повърхностна представа за съдържанието на тези паметници. Все едно слушаме Слави Трифонов да коментари ядрената физика на слънчевите протуберанси.


«Оглавлението» на българския протограф от средата на Х век, запазено в руския ръкопис от ХV век е отпечатано само веднаж в издадения от кн. Оболенски „Летописецъ Переяславля Суздальскаго“ в нищожен тираж през 1851 г. и не се намира дори в повечето големи научни библиотеки. Когато в 1995 г. този летопис е издаден отново като последен том от Пълното събрание на руските летописи, в предговора към него не се дават никакви подробности за ръкописния сборник, в който той се е съдържал. Но и за останалите части от този сборник през следващите десетилетия вече не се говори. А ако някой специалист успее да се добере до единственото издание на «оглавлението», той трудно би могъл да се ориентира всред съдържащите се там 780 заглавия, предадени най-често с първото изречение от текста им.
--- Може да се ориентира трудно, ако е специалист от класата на д-р Чилингиров, т.е., който преписва от Шахматов без да има понятие какво преписва. Ето какво казва Шахматов на стр. 33 „Древнеболгарская энциклопедия X века” и този документ е достъпен, дори в НЕТ:
„В Архивския списък от ХV в, където се намират преписи от Хронографа от 1262 г., т.е. от Елински летописец ІV вид, се намират заглавия на повече от 780 текста, като от тях са се съхранили само части от и то далеч не по-голямата част – всичко съдържащо се след летописа Переяславля Суздальского е загубено, т.е. над 450 текста със духовно –нравствено съдържание. Оказва че, че тази част е била тъждествена със Сборника от 1073 г., което лесно може да се разбере след съпоставяне на заглавията в Сборника и Архивския летопис. А именно сходствата и пълното тъждество започват от 334 текст от Архивския сборник съборъ от многоотць толкованиїа съответстващ на първата статия от Сборника от 1073 г. . .” – пр. м.
И следстиве на тези дадености Шахматов прави извода, че в състава на „древнобългарската енциклопедия” е възможно да е имало сборник статии с духовно-нравствено съдържание, съхранили се в Сборник от 1073 г., но недостигнали до нас в Сборник от 1262 г. и както те, така и останалите части на тази енциклопедия са съставени по времето на цар Симеон в България. Няма партизански скрит Симеонов сборник, а ИМА енциклопедия, т.е. множество ръкописи недостигнали до нас, няма загубени половинки, няма „части за които не се говори” и др. шумкарски забежки между храстите.


И тогава трябва да прибегне до приложението към ІІІ том от Описанието на ръкописната сбирка на граф Уваров от архим. Леонид, за да узнае, че по-голямата част от статиите в «Архивния сборник» са влезли много отдавна в литературната история под съвсем други имена, които обаче напълно оправдават енциклопедичния характер на сборника протограф. По-важните от тези заглавия са: «Откровението на Йоан Богослов» (повече познато под името «Апокалипсис») в старобългарски превод, «Палеята» или както гласи нейното пълно заглавие «Книги Бытинскыя рекомыя Палея, обозренiе событий от сотворенiя мiра до христiянства и до погибели жидов» (която е преписвана много пъти както изцяло, така и в отделните нейни части, включващи съкратения «Шестоднев» на Йоан Ензарх, «Елински и Римски летописец», хрониката на Георги Амартол с допълненията към нея от презвитер Григорий и «Историята на Еврейската война» от Йосиф Флавий), както и т. нар. «Толковая Палея» и сборниците «Пчела» и «Криница». Всички тези заглавия се преписват и преработват в Русия безброй пъти през следващите столетия и създават базата на «руската» средновековна преводна литература.
--- Ами да, така е, но през следващите столетия ТЯ вече не е преводна литература, а национална руска литература, ПО СЪЩИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, по които преведената литература при цар Симеон на старобългарски от гръцки, се смята за „национална” българска литература. Тези съждения са дълбоки води за д-р Чилингиров и затова той предполага реализирана умишлена конспиративност, поради невъзможност да вникне в същността и последователността на явленията в ръкописните традиции от Х – ХVІ в.

През десетилетията последвали статията на Шахматов, един друг забележителен руски изследовател, Василий Михайлович Истрин (1854-1937), с цената на огромен и дългогодишен труд се заема да опровергае както твърдението на Шахматов за влияние на българския сборник, така и за приоритета на този сборник в руската историческа литература, обосновано от княз Михаил Оболенски и от архим. Леонид, като издирва и сравнява всички запазени дотогава руски ръкописи с различни версии от оригиналните съчинения на гръцките хронисти Георги Амартол и Йоан Малала. Но ръкописите, които той успява да открие, са много късни, от ХV до ХVІІ век, освен само един руски препис от хрониката на Георги Амартол, изготвен около началото на ХІV век – а тъкмо в този препис архим. Леонид открива една миниатюра с изображението на Христос, в подножието на чийто трон той прочита забележимия само със силна лупа надпис с името на Григорий. Текстът на всичките преписи вече е напълно издържан в т. нар. «руска редакция на църковнославянския език», без употреба на «българизми», но със синтаксиса на българския, а не на руския език. По какъв начин тези късни преписи са могли да повлияят върху своевременно унищожените ранни версии на руските летописи от началото на ХІІ и дори от втората половина на ХІ век, Истрин не може да обясни.
--- Ето и проявленията на тази умишлена конспиративност - своевременно унищожените ранни версии. Ние обаче ще заявим, че това което човек като д-р Чилингиров не вижда, НЕ му е отнето от други хора, то му е отнето още преди раждането по Божия Повеля. Каквото е унищожено – не може да се върне, кой го е унищожил – умишлено или неволно при хилядите пожари и разрушения – не може да се определи, НО да не се разбира това което е пред очите ти – това е вече Божието наказание за което говорим.

Не може да обясни и защо за никой от тези руски преводи не съществува идентичен гръцки текст, а те представляват в повечето случаи съвсем свободна преработка-преразказ на гръцкия оригинал, като за някои от тях, приписвани от изследователите на анонимен автор, когото те наричат «неизвестен продължител на Георги Амартол», изобщо не може да бъде открит гръцки първообраз и чуждите византолози са принудени да прибягват към техния «руски» превод. Но поне липсата на връзки между тези руски ръкописи и българската литература е доказана веднаж за винаги. А това, което не може да бъде обяснено, се прехвърля към «тюркската литература» на «българите-татари» и духовете на «панславизма», сплотени около своя старши брат, се успокояват. Със съзнателното или несъзнателно изключване трудовете на княз Оболенски от и без туй твърде бедната на писмени извори българска историография, науката се лишава от един от най-важните ключове за познаване и разбиране на българската история.
--- Нищо подобно, граф Оболенски е изпечен и оторизиран императорски дезинформатор и това го доказахме ред по ред в предната критика на материала на д-р Чилингиров, чийто линк дадохме на стр. 6.

Такъв извор е сборникът, съставен в средата на Х век в България, пренесен в Русия и послужил като основа за множество негови руски преработки, между които за сборника от ХV век, съхраняван до Октомврийската революция в Архива на Министерството на Външните работи в Москва, а понастоящем в Московския държавен исторически музей, станал обект за дългогодишни изследвания от споменатия руски историк. През годините, последвали първата публикация на «Именника на българските князе», ще се утвърди постепенно предположението на неговите първи изследователи за случайното му включване в руските сборници от полуграмотни монаси, които не са били способни да различат страннозвучащите имена на българските князе от имената на вавилонските и асирийските царе, допускащи при това в преписите си безброй грешки, променящи до неузнаваемост «тюркските» думи, а предаващи «славянските» думи със съвършено погрешен правопис – напр. «житъ» вместо «жылъ». Съдейки от тези «очевидни грешки», съвременните специалисти-езиковеди и историци дори приписват на «полуграмотните» кописти също и заменянето титлата на българските владетели, за която те са дълбоко уверени, че е «хан/chan» или «кан/khаn» (според английската транскрипция!), със славянската титла «княз», каквато „както е известно тюркските владетели не носят“.
--- Нито един от изброените изследователи от нас по горе – Новоструев, Горский, Шахматов, Истрини и т.н. не прави такива „приписваници” или „очевидни грешки” от княз на хан. Д-р Чилингиров очевидно цитира някакви третостепенни или провинциални автори – тангристи, шаманисти, памиристи и т.н., които служат повече на някои плитки политически гешефти, отколкото на някаква историческа общност.


Но дали тези владетели са действително от тюркски произход? Този въпрос не си задава днес почти никой, защото поне от сто години насам тюрко-фино-татарският произход на «Хан Аспаруховата орда», покорила балканските славяни и наложила на тях своето племенно име, след което напълно се претопила сред тях, се счита от науката за напълно установен. Че това е така знае всеки българин, завършил основно училище и гледал филма «Аспарух». И какво по-добро доказателство от най- стария български писмен извор, пълен с тюркски думи – както твърдят всички «специалисти»! * * * Както следва от «оглавлението» на протографа на т.нар. «Архивен сборник», по всяка вероятност идентично с това на неговия първоначален образец, донесения от Григорий в Киев малко след средата на Х век сборник,
--- Веселието продължава. Асен Чилингиров знае, това което никой и не е предполагал преди него, че Сборника е донесен в Киев от Григорий. Дали знае и как е бил пренесен, с катъри или мулета навярно е запазена изследователска марка.

част от чиято първа половина се съдържа в препис от ХV век в същия този «Архивен сборник», а част от втората му половина представлява т.нар. «Светославов сборник от 1073 г.», в началото на този български протограф се е намирал един обширен летопис от създаването на света до завладяването на Ерусалим от римляните.
--- Коментирахме на стр. 14, че такива „половинки” не съществуват. Дали за теориите на г-н Чилингиров не е по-удобно паметниците да се префасонират на четвъртинки !?

Този летопис почива на съкратената версия от българския превод на т.нар. «Шестоднев», изготвен от Йоан Екзарх, както и на части от българския превод на Библията и на също така българския превод от хрониките на Йоан Малала и Георги Амартол, който е изготвен от самия Григорий «церковник всех болгарских церквей» – както гласи приписката към текста, запазена и в двата негови преписа от ХV век.
--- Както четете уважаеми читатели тези текстове са български компилации на гръцки и латински източници.

Този летопис става по-късно известен като «Елински и Римски летописец» или «Хронографъ по великому изложенiю» и започва както останалите части на големия сборник от Х век своя самостоятелен живот, като само от него са стигнали до нас над 80 руски преписа, изготвени до края на ХVІІ век.
--- Нищо подобно г-н докторе. „Хронографа” е упоменат лист по лист от къде е копиран от Андрей Попов още през 1866 г. Това са Московский список , № 280 от ХVІ от Синодалната библиотека; Погодинске сборник от Имп. Публична библиотека, № 1437; Сборник на граф Толстой № 319; Новгородски сборник от Петербургската Духовна Акадмия № 1520 от ХVІ в. ; и т.н. и т.н. Той няма НИЩО ОБЩО с предполагаемият Симеонов сборник, а е съставен по късни преписи. Подобно е положението и при съставянето на „Летописец елински и римски”.
Хубаво е човек да цитира този и онзи автор, но е желателно дори да е д-р, все пак да е чел какво пишат тези автори, а не да си изсмуква от пръстите несъществували никога връзки между паметниците.

И в три от тези преписи е бил вмъкнат след Четвърта книга «Царства» от Библията и преди хрониката на Амартол един лист, съдържащ т. нар. «Именник на българските князе». След нея в българския сборник-протограф от Х век е бил поместен разказът за походите на Александър Велики, известен под името «Александрия», последван от «Историята на Еврейс- ката война» от Йосиф Флавий, с които завършва «Елински и Римски летописец».
--- Това са внушенията на Имперската руска политика и е крайно жалко и дори съмнително по отношение на почтеността, как д-р Чилингиров заявяващ се като защитник на българщината папагалничи руските мантри. Ние знаем, че дори перфекционист като Шахматов, над когото виси имперската секира на цензурата повтаря имперската мантра, без да има и една буква като доказателство по „Именника на българските князе”, като казва : „Понятно е, че този препис, наполовина изпълнен с непонятен за други славяни език (в оригинала „други славяни” е в ед.ч. – б.м.), може да бъде поставен в историческа компилация само в България, където още в ІХ в. са разбирали древния език на тюркските българи (sic) и пред вид на това не можем да се съмняваме, че Елинский летописец е създаден в България” в Древноболгарская энциклопедия Х века”, стр. 33.
Какви са основанията, че „Вставката - Именник” е създадена в България – никакви. Основанията, че в България разбирали езика на тюркските българи, а в „Древноболгарская энциклопедия Х века”, няма нито една дума от този език, като изключим „вставката” означава, че това е голословно твърдение; 300 години тюрки да говорят в България, а в „славянския език” нито една дума не е останала в „Летописеца . . .”. Това е ясна податка, че Летописеца е създаден в Русия, тъй като езика е руски с остатъчни езикови южнобалкански белези. Друго основание е, че в този Летописец (с изключение на вставката) няма и дума за българската история, той изцяло излага историята на ИРИ. Известно е от писмата на Роман Лакапин и Николай Мистик, че десетилетия се водят кървави сражения за вяра, за територии или каквото и да е – без значение. И като резултат в „Древноболгарская энциклопедия Х века” няма нито ред за това, нито едно име, което да води до български следи; в наличност само един списък писан на „чудотворен” език, точно този език, който в Русия наричат български повече от 300 години – тюркския език на Волжските българи. Ние не можем да приемем конспиративната версия на д-р Чилингиров за заличени съобщения от монаси кописти. Откъде ще знае един копист в Русия от ХІ в, например името на довереника на Симеон, магистър Теодор, архиепископ Йоан от Преслав и т.н. дали е българско или римско, та да го изтрие от текста, т.е. да го изключи от превод !? Това е просто невъзможно, АКО не се съобразим, че преписването е станало през ХV – ХVІ в., когато тези основни исторически знания вече не са били тайна за църковната общност в Русия, столетия попълвала знанията си с книги от Европейските Балкани, Полша, ИРИ, арабския свят и т.н.
Какво казва още Шахматов по въпроса за съставните части на изворите от времето на Симеон в „Древноболгарская энциклопедия Х века”, следи от които носят Архивен сборник, Елински летописец от ІІІ-те вида класифицирани по давност, Сборника на Святослав и т.н. ?
„В състава на тази енциклопедия е влизал между впрочем и „Никифоров летописец”, което личи по непрекъснатата му връзка с „Елински летописец” – тъждествено съдържание на изложените данни за късни византийски императори измежду някои преписи на „Никифоров летописец” и преписи от ІІ вид на „Елински летописец”. Но древната редакция на „Никифоров летописец” има изброяване на византийски императори само до Лъв, Александър и Константин, синът на Лъв” (Древноболгарская энциклопедия Х века, стр. 34).
Метода за разглеждане на текстовите особености тук е напуснат и се прибягва до сравняване на пасажи, като при това сравняване се включва и „Никифоров летописец”. Други изследвания по Никифиров летописец, (по неговите три налични редакции) правени от Е. К. Пиотровская, О ТРЕТЬЕЙ РУССКОЙ РЕДАКЦИИ «ЛЕТОПИСЦА ВСКОРЕ» КОНСТАНТИНОПОЛЬСКОГО ПАТРИАРХА НИКИФОРА (Византийски й временник , том 36, стр.148 - 153), Н. В. Степанов; Заметка о хронологической статье Кирика (XII век).— ИОРЯС, т. XV, кн. 3, 1910, стр. 144—150; 3. Г. Самодурова. Малые византийские хроники и их источники, ВВ, XXVII, 1967. стр. 159; А. Н. Насонов, История русского летописания XI — начала XVIII века. М., 1969, стр. 413—414; и др. привеждат основания, че такъв тип ръкопис е напълно възможно да попаднат в Русия директно от „византийски” анонимни малки хроники, така наречените ψήφος έτών. И Шахматов и редицата посочени автори не могат да дадат някакви позитивни резултати и остават в сферата на пожелателно възможната случайност. Като единствен факт е „вставката”, която е частен случай, повлякъла след себе си следващи ръкописи с единственото желязно доказателство, че „в България. . . още в ІХ в. са разбирали древния език на тюркските българи”. Една несъмнено рехава мисъл както по недоказуеми съображения, така и по липса на някакви по късни огледални резултати в среднобългарският език от предполагаемият тюркски.


Подир тях, както княз Оболенски доказва в своето изследване, е следвала частта му със заглавие «Летописец болгарских царей».
--- Какво е доказъл Оболенски ние не можем да коментираме, защото нямаме неговите доказателства, нито д-р Чилингиров дава някакъв знак, че има престава какви са тези доказателства. За частта, която е доказал Оболенски, че е съществувала обаче можем да кажем, че такова заглавие НЕ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА в среднобългарската реч, тъй като по това време, понятия „цар, царей, царици” и т.н. липсват. Термина е цѣзаръ/цѣсар със своите съкращения ц~ръ, ц~р, ц~рэ и т.н. Термина цар възниква към ХVІ – ХVІІ в. и няма как да е съществувал в старобългарския или среднобългарски препис. За „болгарских” изобщо не говорим – един изцяло руски термин преминал към ХVІІІ – ХІХ в. и в употреба в България и съответно на Балканите.

Този летопис е бил унищожен, като от него са били запазени само някои откъси от началото му, преминали в «Архивния сборник», но преди това и в нестигналата до нас първа редакция на руските летописи. А заглавието му е било модифицирано под формата «Летописецъ роускихъ царей». На това място се налага да се дадат някои обяснения за малко по-горе споменатата първа редакция на руските летописи, за които по-нататък ще се говори по-подробно.
--- Т.е. Оболенски е доказал нещо, което никой не е виждал, нито е възможно такова словосъчетание във времената които се изследват. Може да се възрази, че е имало списък с „Болгарских цезарей”, но пък историята не дава сведения за повече от един цезар на българите – Симеон Велики. (Цезар Требелиус/Тривелиус е магистър-милитум на ИРИ също както и Симеон, тъй като титлата цезар има тяжест на заместник на императора и следва след двете най-високи длъжности във военната йерархия – магистър милитум, на пехотата и магистър етикум – на кавалерията. Няма случаи тези титли да са били прескачани по пътя на назначенията, тъй като има военни закони по този въпрос и затова бъдещи императори са принудени да въведат други титли за любимци и роднини – зостри, василеопатор и др., неследващи тази строга йерархична последователност). Тук няма да се спираме на по-дребни несъответствия, че прилагателните имена в среднобългарския по принцип са след определяемата дума, че няма думи която да свършва на съгласна и т.н.

По-голямата част от руските летописи, стигнали до нас в стотици преписи и разни варианти, представляват сборници, съдържащи една главна и основна част, известна под името «Повесть временных лет», или в български превод «Разказ за изминалите години». Тази основна част на руските летописи, официално узаконена още в началото на ХІІ век, но запазена в късни преписи, изготвени едва от ХV до ХVІІІ век, е била преработвана и променяна многократно, като частите ѝ, отнасящи се до политическата и църковна история на Русия от ІХ до ХІ век, съдържат значителен брой манипулации, извършвани над ръкописите чак до ХVІІІ век. За неин автор се приема официално монахът от Киево-Печерската Лавра Нестор, макар и идентифицирането му като такъв да почива само на устното предание, наричащо го «Нестор-Летописец», поради което той е бил канонизиран от руската църква.
--- Това е така, но никой не е доказал все още, дали това са били умишлени злосторничества или копистите просто са сметнали, че това са грешки от предишни копия и са игнорирали термините нарушаващи общият вид на древноруската писменост. А някой прозорлив монах, който е решил, че болгарите на Балканите са същите като болгарите край Волга е внесъл и тюркските термини във „вставката” напреко на всякаква хронология, тъй като едва ли е отбирал от тези неща. Това във всеки случай с нищо не оправдава измислиците на д-р Чилингиров за „български князе”, които той копира от Шахматов, като последния ги внася в употреба също съвсем произволно.


Вместо неговото име, най-старият препис от «Повесть временных лет», известен под името «Лаврентиевски» препис, също както и повечето други по-късни преписи, съдържа само името на игумена на Видубецкия манастир в Киев Силвестър, подписал се на края на ръкописа, завършен в 1114/1115 година, без да спомене никъде в него името Нестор. Като не желае да отхвърли това запазено по традиция име, руската историография допуска, че Силвестър е преписал летописа на Нестор, внасяйки в него малки и незначителни изменения. Изследванията върху текста на летописа, извършени в началото на ХХ век, отхвърлят напълно тази теза. Сравнението на автентичните съчинения на Нестор с приписвания му летопис показва не само основни стилови различия, но и значителни противоречия в съдържанието им, недопускащи по никакъв начин отъждествяването на техните автори. По такъв начин постепенно се налага убеждението, че Силвестър е имал за задача да напише летопис напълно различен от този на неговия предшественик, т.е. един «официален» летопис, изразяващ становището и духа на цариградската патриаршия, наложила сe над руската църква с встъпването на гърка Никифор на митрополитския трон в Киев през 1096 година. В този смисъл е трябвало да се премахнат от руските летописи или съответно да се изопачат всички сведения, свидетелствуващи не само за връзките между руската и българската църква, но също така и за политическите и културните отношения между България и Русия. За блестящото изпълнение на тази задача Силвестър получава като награда митрополитски трон в Переяславл, а руският народ и неговата църква биват лишени от тяхната история.
--- Нищо подобно – не може да има „лишаване”; руския народ и руската църква дори БИ ТРЯБВАЛО да имат допълнена история и допълнителни сведения за своята църковна история, след обогатяването си с българските паметници, нарочени за руски. Ако човек не познава, да го кажем по-меко, чудноватите изрази на д-р Чилингиров, може да си помисли, че българската история е била вездесъщата руска история и след премахването на българските следи, руската история е посърнала обедняла горката. Чак се просълзяваме от такава пагубна за руските мужици загуба.

Унищожаването на българските книги в Русия и манипулирането на историята се извършва едно столетие след покръстването на русите, проведено в действителност от българската, а не от гръцката църква. Това покръстване, също както и дейността на българските книжовници, продължила в Киевска Русия още много десетилетия след него, едва ли са оставили толкова лош спомен, за да бъде той тъй бързо заличен. Но и установяването в Русия на реда, правилата и манталитета на гръцката църква не е възможно да е преминало тъй леко и безболезнено, както по-късно манипулираните руски писмени извори представят това. Дори самото обстоятелство, че до края на ХІ век руската църква на два пъти се опитва да отхвърли гръцката хегемония, говори и за силна опозиция сред руските духовници, предимно извън Киев, където гръцко-руската митрополия не е била в състояние да упражнява пълен контрол над тях.
--- В тези мисли може да има истина, но тази гледна точка пропуска един важен, бихме усилили - един много важен момент от църковният живот и той не е кой е дал християнство на руснаците и на българите, а кой управлява руската църква и ще я управлява – старообрядници ли, ариани ли, скопци ли и т.н. Този въпрос е стоял и стои много високо в приоритетите на официалната църква, така че тя би била доволна, която и православна църква да ѝ подложи рамо в тази църковни битки, заели пространство от ХІ до ХІХ в. в руските църковни борби. Има дори специални Имперски постановления подпомагащи с полицейски мерки официалната църква в борбата ѝ с ересите. Не случайно и темите за „правата вяра” са основна тема в църковния живот, вярните Събори, вярните проповедници и църковни водачи и т.н. А дали Киприан например е бил българин от България или ромеин от КПол едва ли е било от решаващо значение.

Това е изразено най-силно в Новгород, чието свикнало на самоуправление население не е могло да търпи дълго чужда власт. Туй се вижда и от летописите, съставени в Новгород и стигнали до нас с посредничеството на други руски градове, в които тези летописи са послужили за основа на местното летописание, какъвто е и случаят с Переяславл и Суздал, където е изготвен преписът на «Архивния сборник». Първоначалната версия на новгородските летописи също е била унищожена, но чак през ХІV век, като много отделни сведения от нея са запазени в преписи, пръснати по цялата руска земя, колкото и голямо да е било усърдието, с което те са унищожавани чак до края на ХVІІІ век.
--- Има един възпитаник на ВТУ – Живко Войников Страшника, който е ненадминат проповедник на „страшните опустошения”. При неговите повествования всяка пролет по Балканите се вихрят „страшни опустошения” от различни юнаци и на следващата пролет всички са живи и здрави и пак ги тресе „страшно опустошение” от следващият клан. Виждаме, че д-р Чилингиров се опитва да го настигне с унищоженията, но засега според нашето „неустановено верую” – неуспешно.


От стигналите до нас остатъци ние узнаваме за някои много важни подробности също и от историята на България – вставката с «Именника на българските князе» в произхождащ от Новгород протограф съвсем не е единствен пример за вмъкването на сведения от българската история, скривани по един или по друг начин в руските ръкописи чак до ХVІ и ХVІІ век.
--- Е как може да се скрие „Именника на българските князе”, след като такъв НЯМА, дори сто пъти да го повтори г-н Чилингиров до края на този материял. НЯМА български князе, българпски ханове, български канове, банове, тангристи, атакисти, „мед сестры и вся осталная непьющая сволач”.
НЯМА ТАКИВА.
Има списък с юнаци, които ОТ/ПО ТОЗИ СПИСЪК са нарочени за български владетели, тъй като извън него, те не СЪЩЕСТВУВАТ В НИТО ЕДИН ПАМЕТНИК.


Някои от тези вставки или дори обширни разкази, отнасящи се до произхода на руската велика княгиня Олга, до покръстването на русите и до българката съпруга на княз Владимир, майка на синовете му Борис и Глеб, но така също и до старата история на българския и руския народи, ще бъдат предмет на други статии.
--- Боже моля те, не ме орисвай да ги чета, още сега ще запаля три пръста дебела свещ за молбата си !

Приписката на Григорий «церковник всех болгарских церквей», запазена в двата преписа от неговия протограф – сборниците в Архива на Министерството но външните работи в Москва и в Държавната библиотека във Вилнюс – доказва участието му при съставянето на този български сборник-протограф от Х век и превода на някои негови части, включително на текстове от Стария завет, на откъси от хронографите на Георги Амартол и Йоан Малала, както и на «Историята на Еврейската война» от Йосиф Флавий.
--- Забелязахме още в началото, че за д-р Чилингиров четенето на среднобългарски или старобългарски паметници, както и руски такива е голяма мъка. Термина е Григорiй презвитер, мних всех церковникъ болгарскихъ церквей. (вж. линка горе на doc формата, стр. 6), все пак когато се поставят кавички от грамотни хора е желателно да се цитира точно заглавието на дописката. Другият термин който д-р Чилингиров е заимствал от руския език е „приписката”. Преписы на руски обаче значи, текстове, които са преписани от друго място, а това за което говорим НЕ Е преписано от никъде. То е дописка/дописване, което не съществува на друго място, защото втората дописка в другият паметник е по-нова и препис на първата. Втората ни забележка е по смисъла, който се изопачава чрез името което дава Чилингиров. Формулировката му означава, че става дума за „църковник/свещеник на всички български църкви”, докато реалното заглавие говори за „презвите-мних (монах-презвитер) на всички свещеници на българските църкви. Т.е. нещо като шеф на църковният български синдикат, което ще се съгласите е твърде далеч по смисъл от формулировката, която предлага д-р Чилингиров – свещеник на всички български църкви.


В късни преписи от части на сборника-протограф княз Оболенски открива два твърде преработени и съкратени откъса от предисловието на Григорий, в които се съобщава изрично и за съставения от него летопис, започнат в 958 и завършен в 962 г. – поне от четиригодишния срок за написването му трябва да приемем, че този летопис не се е състоял само от няколко страници. Но също така и стигналите до нас откъси от най-ранната история на Русия, включени след значителната им преработка в «Повесть временных лет», както и в други летописи, нямащи нищо общо с нея, за чийто произход руските изследователи нямат никакво обяснение, ни дават основание да допуснем, че обемът му едва ли е бил малък.
--- Пак се замота д-р Чилингиров в крайбрежните кафяви водорасли. НЯМА такива „преработени откъси” от „ранната история на Русия”, които „нямат нищо общо с нея” пред които руснаците „нямат никакво обяснение” – това са манипулации. Такива „откъси” нямащи нищо общо с руската история са само църковните канонични или поучителни текстове, но тези текстове по принцип нямат връзка с нито една писана история, те са щампи за повсеместна църковна употреба, дори от католическата църква. Такива откъси не са открити от нито един руски или западен изследовател, включително и от зоркото око на г-н Чилингиров, тези откъси са безпочвена декларация. Манипулациите на д-р Чилингиров просто са неизчерпаеми, надяваме се, че някой издател е забелязал този богат материал и ще го използва са собствени конвенционални цели.


От друга страна всички стигнали до нас откъси, които можем да свържем по един или по друг начин с името на Григорий, се отличават по своята сбита и информативна форма от многословните и пълни с измислици текстове, заменили оригиналия летопис с манипулациите, излезли под името на Силвестър, близки по стил и съдържание на извършените по всяка вероятност в скрипториите на цариградската патриаршия през ХІІ век преправки и в текста на редица византийски хронисти и богослови от предишната епоха.
--- И естествено д-р Чилингиров не може да посочи НИТО ЕДИН ПРЕПРАВЕН ОТКЪС. Ние знаехме, че много професори по история създават шедьоври за меркантилната политическа прослойка, но не предполагахме, че заразата е обхванала и докторското по-нискостоящо тяло.

Ние днес не знаем в каква форма «Именникът на българските князе» е бил включен в този летопис – а че е бил включен там не подлежи на съмнение, след като знаем за наличието и на други важни сведения за българската история, запазени в някои негови преписи.
--- Боже, докога ? Погледнах – имам още две страници – да се Свети Името Ти !

Но в този «Именник» никъде не се говори за начало на българската държава и ние нямаме никакви основания да предположим, че българската държава и българската държавност започват с първия владетел от рода Дуло, споменат заедно с още 10 други имена в списъка на владетелите.
--- То българска държава няма до Х в., д-р Чилингиров взел да и търси владетелите. Дали и мастерите са с подобно обучение по история като докторите или са още по-зле е въпроса който ни измъчва в момента !?

Както ще можем да се убедим по-нататък, годината 165 сл. Р. Хр., с която започва «Именникът», е много важна в историята на стария свят, а не само в историята на България или дори на Югоизточна Европа. Но тази година е важна заради реалните събития, започнали тогава и завършили 515 години по-късно с признаването на България от Византия,
--- Големи забежки в лапата г-н докторе, вие надминахте и цар Киро. България била призната от Византия !? Къде е това „признаване” г-н Чилингиров едва ли се досеща. Ние ще му подскажем – то е в тесен тунел от метрото, към подземията на Райхстага, на 500 м. откъдето живее г-н доктора, не е нужно да взема такси. Там е в един каменен сандък, на който отгоре пише – Танакра, по никой не може да разчете надписа, защото Господ отнема разсъдъка на Невярващите и те освен парче камък, друго не виждат. Повече подробности ще дадем по-нататък.


а не поради символичния смисъл, който някои автори в последно време ѝ приписват. Нещо повече –мястото, където неизвестният руски или български книжовник поставя списъка с имената на българските князе, трудно може да се приеме, че е било избрано случайно.
--- Аха, даже Андрей Попов се чуди как може такъв списък да се постави сред години с които няма нищо общо и просто разсича хронологията на повествованието. За д-р Чилингиров това не са случайни места, въпреки че такива неслучайни места са всички останали листи от Хронографа.


Преди 70 години бележитият немски ориенталист Бернд фон Арним в една своя статия обърна внимание върху връзката между името на първия български княз от рода Дуло, Авитохол, с името на една видна личност от Стария завет, Ахитофел. В статията си той подчерта изрично, че това име е с неустановена етимология и е могло лесно да се модифицира от Авитохол (= Син на сърната), а единственият негов носител е главният съветник на цар Давид, за когото се говори на много места във Втора книга Царства. И това е един от редките случаи, когато имена на лица от Стария завет не се повтарят нито веднаж.
--- Д-р Чилингиров може да напише и друга Библия – това е в неговите възможности и то само за няколко дни, ние сме убедени в това. Че името на жената на Давид – Аглая не се повтаря, вярно е, че името на синът на Симон – Рина не се повтаря – знаем, но че името на Ахитофел ,” един от редките случаи, когато имена на лица от Стария завет не се повтарят нито веднаж”, чуваме за първи път :

2 Царе 15:12
После, докато принасяше жертвите, Авесалом покани Давидовия съветник, гилонеца Ахитофел, от града му Гило. И заговорът бе силен, понеже людете постоянно се умножаваха около Авесалома.
2 Царе 15:31
И известиха на Давида, казвайки: Ахитофел е между заговорниците с Авесалома. И рече Давид: Господи, моля Ти се, осуети съвета на Ахитофела.
2 Царе 15:34
но ако се върнеш в града и речеш на Авесалома: Царю, ще ти бъда слуга; както бях слуга на баща ти до сега, така ще бъда слуга на тебе, - тогава можеш да осуетиш за мене съвета на Ахитофела.
2 Царе 16:15
Между това, Авесалом и всичките люде, сиреч, Израилевите мъже дойдоха в Ерусалим, и Ахитофел с него.
2 Царе 16:20
Тогава Авесалом каза на Ахитофела: Дайте си съвета какво да правим.
2 Царе 16:21
И Ахитофел каза на Авесалома: Влез при бащините си наложници, които е оставил да пазят къщата; и като чуе целият Израил, че си станал омразен на баща си, ще се усилят ръцете на всичките, които са с тебе.
2 Царе 16:23
А в онова време съветът, който даваше Ахитофел, бе считан като че ли някой бе търсил съвет от слово на Бога; такъв се считаше всеки Ахитофелов съвет и от Давида и от Авесалома.
2 Царе 17:1
Ахитофел каза още на Авесалома: Да избера сега дванадесет хиляди мъже, и да стана да преследвам Давида още тая нощ.
2 Царе 17:6
И когато Хусай влезе при Авесалома, Авесалом му говори, казвайки: Така е говорил Ахитофел. Да постъпим ли според неговия съвет? ако не, говори ти.
2 Царе 17:7
И Хусай каза на Авесалома: Не е добър съветът, който Ахитофел даде тоя път.
2 Царе 17:14
Тогава Авесалом и всичките Израилеви мъже казаха: Съветът на архиеца Хусай е по-добър от съвета на Ахитофела. (Защото Господ беше рекъл да осуети добрия Ахитофелов съвет, за да нанесе Господ зло на Авесалома).
2 Царе 17:15
Тогава Хусай каза на свещениците Садока и Авиатара: Така и така съветва Ахитофел Авесалома и Израилевите старейшини; а така и така съветвах аз.
2 Царе 17:21
А след заминаването им, ония излязоха от кладенеца и отидоха та известиха на цар Давида. Рекоха на Давида: Станете преминете скоро водата, защото Ахитофел така съветва против вас.
2 Царе 17:23
А Ахитофел, като видя, че съветът му не се възприе, оседла осела си и стана та отиде у дома си, в своя град; и като нареди домашните си работи, обеси се. Така умря; и погребан бе в бащиния си гроб.
2 Царе 23:34
Елифелет, син на Аасве, син на маахатец; Елиам, син на гилонеца Ахитофел;
1 Летописи 27:33
Ахитофел, царски съветник; архиецът Хусай, царски приятел;
1 Летописи 27:34
а съветниците след Ахитофела, Иодай, Ванаиевият син и Авиатар; а началник на царската войска, Иоав.
За Авитохол е излишно да се търси из Библията, из Тората, из Бхагаватгита и т.н. Излишно е изобщо да се търси на друго място, освен в чудноватата вставка.

А за този съветник се казва, че въплътявал понятието съветник в най-възвишения му смисъл като върховна инстанция на правдата.
--- Каква „върховна инстанция на правдата” може да е Ахитофел, след като заговорничи срещу Давид, признатия пророк на три религии – християнство, юдаизъм и ислям, и е на страната на врагът му Авесалом !?


Обаче неговата роля в историята не се изчерпва с това – той е и прадядо на цар Соломон, чиято майка Батсеба е неговата внучка от сина му Етиам.
--- И Библията толкова е чел д-р Чилингиров, колкото и Хронографа. Взехме да подозираме, дали пък не е наблягал основно на шедьовъра Крачка напред, две назад !? Няма как Ахитофел да е прадядо на цар Соломон, защото Соломон е син на Давид и при това положение Ахитофел трябва да е баща на Давид, а той НЕ МУ е баща, тъй като бащата на Давид се казва Есей.


А туй не може да е отбягнало от вниманието нито на Григорий, нито дори на «малообразования» копист от ХV век, многократно записал това име във Втората книга Царства, която предшества вставката с «Именника».
--- Поредното доказателство, че д-р Чилингиров няма ни най-малка представа от съдържанието на Хронографа. Вставката, носеща многообещаващото име „Именник на българските князе” е поместена след 23 глава на ІV книга царства, а не след ІІ-ра, която ІV-та книга е и последна от Царства и непосредствено след нея в Библията е Първа книга на Паралипоменон. В Библията тези книги следват една след друга, като в Хронографа, хронологията е нарушена в съдържанието на ІV книга Царства. 24 глава на Царства започва с разказ за Навуходоносор, която глава в Хронографа е заместена със статия на Георги Арматол за Навуходоносор. Ето поради тази причина в накъсване хронологията на ІV книга царства, Андрей Попов заявява, че този прословут лист № 68 от Хронографа е вставка, т.е. добавка, която нарушава хронологията. Тези неща не мога да впечатлят д-р Чилингиров, защото както казахме той нито Хронографа познава, нито Библията.


Като познаваме добре усърдието, с което средновековните книжовници както на Изток, така и на Запад, са използвали дори случайни съвпадения, и то не само в личните имена, за да докажат и утвърдят по такъв начин божествения произход на своите владетели, би било малко вероятно авторът на летописа да пропусне такава възможност, показваща връзката на основателя на българската владетелска династия дори с родословието на Исус, с което започва и Евангелието от Матея.
--- Или с Буда например, което е още по-древна роднинска връзка, въпреки че ние бихме предпочели една юначна връзка с Арджуна на бойното поле Курукшетра.


Това обаче ще бъде тема за друго изследване, макар и свързано с «Именника на българските князе», но отнасящо се към една много отдалечена по време от него епоха. Но това не е единствената връзка между вставката с «Именника на българските князе» и предшестващия го текст от Четвърта книга Царства. Предавайки имената на всеки от юдейските царе, тази книга повтаря заедно с тях 22 пъти една и съща формула: „[а делата му] не са ли написани в книгата на летописите на юдейските царе?“ (1.18, 8.23, 10.34, 12.20, 13.7, 13.12, 14.15, 18.28, 15.6, 15.11, 15.15, 15.26, 15.31, 15.36, 16.19, 20.20, 21.17, 21.25, 23.28, и 24.5). Ако и да не срещне нито веднаж тази формула в «Именника», внимателният читател вече знае от текста на предхождащата го част, че делата на споменатите там владетели също са били написани в книгата на летописите, а напомнянето им непосредствено след книгите на юдейските летописи е целяло да насочи вниманието му и към историята на неговия народ, като част и продължение от всеобщата история на човечеството, предадена в книгите на Стария и Новия завет.
--- Освен, че не познава Хронографа и Библията, д-р Чилингиров бърка и сметки по-големи от 20, все пак ще се съгласите, че и 22 никак не е малко число.

Д-р Бернд фон Арним не е знаел нито за сборника на Григорий, нито за неговото «оглавление», в което е фигурирал «Летописът на българските царе» и предполага, че «Именникът на българските князе» може да е представлявал „един вид продължение и послесловие след Симеоновия превод на «Осмокнижието»“ (т.е. първите осем книги на Стария завет).
--- Бернд фон Арним (1850–1939) нищо такова не казва, той заявява: Diese suggestive Wiederholung könnte als eine psychologische Erklärung für die Unterbringung der Fürstenliste an Ende der Königsbücher gelten: jeder Bulgare, der diese Bücher abschrieb, wurde dadurch an die Fürsten seines eigenen Volkes erinnert: verdiente nicht auch ihr Wirken verewigt zu werden in den Annalen der Geschichte? Besteht aber nur ein psychologischer allgemeiner Zusammenhang zwischen IV Kö und der Fürstenliste?
Това сугестивно повторение би могло да служи като психологическо обяснение на Именника в края на книгите Царства: българинът, който е преписвал тези книги е могъл да си спомни за князете на своя народ: не е ли заслужавало дела им да бъдат увековечени в историята? Съществува ли обаче една обща психологическа приемственост между IV кн. Царства и Именника?

Ние не твърдим, че превода ни е добър, но твърдим, че поставените с кавички от д-р Чилингиров цитати „продължение и послесловие след Симеоновия превод” НЕ СЪЩЕСТВУВАТ в думите на Министъра на земеделието на Прусия, von Arnim. Защо са тези примитивни манипулации с текстове, чийто истинност може може да провери всеки ученик лично на нас не ни е ясно.


Туй предположение не противоречи с нищо на предположението, че в «Летописа на българските царе» в сборника от Х век трябва да се е съдържал и един повече или по-малко подробен разказ за историята на българските князе с имената им и годините на тяхното управление, подобен на т. нар. «Летопис в кратце» от патриарх Никифор, който е поставен в «Светославовия сборник» на мястото на унищожения български летопис.
--- Видения за които берлинските доктори могат да пратят д-р Чилингиров в някое много специално заведение за продължително време.

Публикуваната тук статия представлява единствен случай в моята 60-годишна публицистична дейност, при който в един и същ брой на едно списание бяха публикувани 2 (две) мои статии, макар и с повече от петгодишно закъснение. В това списание повече не бяха публикувани мои статии, а неговият главен редактор беше отстранен от длъжността му и заменен с друг, който малко преди това беше защитил научна дисертация, посветена на религиозната политика на Юстиниан І – в която не се споменава нито дума за възстановяването на архиепископията на Илирик.
--- Отново изпарения от омайни билки. Юстиниан Велики не възстановява, а създава нова архиепископия на име Първа Юстиниана, това мисля, че го пише дори в гимназиалните учебници.


А тази архиепископия при следващото нейно утвърждаване през 1018 г. от Василий ІІ ще получи (отново) названието Българска архиепископия.
--- И това не е вярно, че тя ще получи отново названието Българска архиепископия, защото НИКОГА ПРЕДИ ТОВА не е носела такова име. Тъмни гори Тилилейски са историческите извори за д-р Чилингиров, а е човек на години вече.

Тези обстоятелства правят излишно пояснението, че споменатите в текста следващи части на статията не бяха публикувани.
--- Ами списанието не е било за хумор и сатира навярно, затова не са публикувани.

За удобство на читателя текстът тук се дава в дигитализирана форма, а не като сканирани страници. Той се дава в непроменен вид и без библиографски бележки – изчерпателни бибиографски бележки и обяснения по цялата тематика на статията се дават в двата тома мои изследвания „Цар Симеоновият СЪБОРНИКЪ от Х век“, излезли в две издания през 2007–2011 г. и публикувани на същия интернетен портал SCRIBD. А. Ч., Берлин, 2013
--- Изследвания ли !? Нещо се шегува д-р Асен Чилингиров.

Край