ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ И НЕГОВИЯТ ПРОИЗХОД
БОГОСЛОВСКА МИСЪЛ, 2005, д-р Асен Чилингиров, Берлин
Коментар bozman
https://docs.google.com/viewer?a=v&pid=sites&srcid=ZGVmYXVsdGRvbWFpbnxidWxnYXJpYW5uZXdoaXN0b3J5fGd4OjJjYTMwMWViMjdmMGEwZjY

Годината 1866 е забележителна за българската историография.
--- Да видим с какво е забележителна, с добрини или злини.

В излязлата през тази година двутомна публикация на руския изследовател професор Андрей Николаевич Попов, посветена на определен вид съчинения от староруската литература – или по-скоро сборници с различни исторически текстове, наричани «Елински и Римски летописец»,
--- Няма такива сборници с различни исторически текствоте, наричани «Елински и Римски летописец». Нещо се е заблудил д-р Чилингиров; сборника е само един, известен в два преписа, като отделни негови части са вмъкнати в много други издания.

– две страници са посветени на една «вставка» в два от многобройните преписи с варианти на тези съчинения. Тази, публикувана там за първи път «вставка с неопределен произход», както приема техният първи издател, но и след него почти всички други изследователи, е най-важният писмен извор за историята на българския народ, известен под названието «Именник на българските князе», което му се дава от хърватския историк Франьо Рачки
--- Това не е вярно. Тази добавка е наречена още от Попов „перечень Болгарскихъ князей”, което значи „списък, изброяване” на тези князе и няма как да бъде именувана от друг, след като още не е известна на историческата общност. Фр. Рачки само променя малко името и заменя списък с именник, така че по-право кръщаването на това допълнение принадлежи по право на Андрей Попов. Доколко това име няма нищо общо със съдържанието на списъка ще разгледаме по-надолу, въпреки че сме го правили десетки пъти досега.

– по-късно това название ще бъде модифицирано в «Именник на българските ханове», макар че в него думата «хан» или «кан» не се среща нито веднаж, също както не се среща и в останалите писмени извори за многовековната българска история, и то независимо от това дали историческите сведения се дават от приятели на нашата страна (което е много рядко) или от наши недоброжелатели (което става най-често).
--- Г-н Чилингиров, вече в патриаршеска възраст, правилно забелязва, че няма термини, като кан и хан, но с какъв апломб реши че има „български князе”, не ни става ясно. Да се отрече че няма нещо, което го няма е правилно, но да се внесе друг термин, който също го няма, това какво е - манипулация или български топ-пуризъм !?

В него се съдържат имената на единадесет български владетели – или «князе»,
--- Това не е вярно, в него няма заявен дори ЕДИН ЕДИНСТВЕН БЪЛГАРСКИ владетел. Има юнаци, които са наречени „български” владетели, но такива кръщавки не се потвърждават от текста, това са фриволни измислици. Диван моабети ли разпространява уважаемият д-р Чилингиров или само така ни се струва !?

както изрично се казва в ръкописа
--- Няма такова казване в ръкописа, това е измама сътворена от частична истина.

– заедно с годините на тяхното управление и със странни думи на неизвестен език, който «специалистите» ще определят като «тюркски».
--- Какво значение има какъв е езика, дали е тюркски или farsi, след като няма упоменати български владетели !? Голяма шаманска каша забърква още в началото от г-н Чилингиров за наше най-голямо удивление.

Имената на тези князе са: Авитохол, Ирник, Гостун, Курт, Безмер, Исперих, Тервел, Севар, Кормисош, Телец и Умор.
--- Да, такива са имената на князете изписани на древноруски език, ако така можем да наречем езика и правописа използван през ХІІ – ХVІ в. в Русия, като има още едно име Есперерих, което може да се свърже текстологично с името Исперих само при затваряне на очите за развитието на повествованието.

До откриването на този списък на науката са били известни имената само на половината от тези владетели и то в тяхната гърцизирана форма (напр. Кормисиос, Тервелиос), като за другите не се е знаело почти нищо.
--- Няма такива „известност”. Името на caezar Terbelius е част от историята на ИРИ и само пълно безхаберие и по тази история може да внесе този римски пълководец в пределите на българската история.


Освен имената на владетелите и техния род, времето на тяхното управление и посочените по-горе думи от неизвестен език, които ги придружават, в списъка има още две сведения. Едното е след името на Безмер и гласи, че първите пет князе са управлявали – или както дословно се казва «дръжаше княжение» – отвъд («об ону страноу»)
--- Забелязваме, че трудно се справя с четенето уважаемият д-р Чилингиров, ето термина който той чете об ону. При малко повече интелектуално вмешателство можеше да го прочете и като О Бо Ну мандарин от Поднебесната империя. Целият термин се чете „обону страну Дуная”. Странно е, че г-н Чилингиров не си направил труда да разучи азбуката и четеното на въпросните паметници, а седнал анализи да прави на същите.
Ето и картинка от паметника, който препредава Андрей Попов, като сме оградили думите за които става въпрос. След тях е факсимиле на целият текст на допълнението/вставка.



Дунава 515 години с остригани глави, след което княз Исперих дошъл отсам («на страноу») Дунава и е княз също досега («тожде и доселе»).
--- И това не е вярно. НЕ Е казано, че е дошъл нито „отсам”, нито „оттам” ,казано е „приде на страну Дуная”. Тъй като е неясно от коя страна на р. Дунав се намира пишещият тези редове следва и неяснота за коя страна става точно въпрос – дясната или лявата.

За преселване на цял народ там не се казва нито дума, а само за преместване резиденцията на владетеля.
--- За никакви резиденция не става въпрос !. Невероятно е да се твърди, че народ не съществува в текста (което също е скудоумие – да се твърди че нещо го няма, след като това нещо наистина го няма там) и да се измисли фантомна резиденция. Става въпрос за Аспарух, а под Аспарух се разбира не семейството му от десетина човека, а ОЧЕВИДНО подвластните му родове и кланове. Невероятен кошмар е този материал на д-р Чилингиров! Единствено Теофан Изповедник пише за „заселване” на Аспарух край Дунав, но това НЕ Е текст на Теофан и изобщо не става въпрос за него, за да се прехвърлят по най-безотговорен начин понятия от текста в допълненията в „Летописец Елински и Римски”.

Второто е във връзка с Кормисош, за когото се казва, че изменил рода Дуло, като го заместил с рода Укил. Тази «вставка» от двадесетина реда следва в ръкописите непосредствено след частта в тях, посветена на историята на еврейския народ, завършваща с края на Четвърта книга „Царства“ от Библията.
--- Браво ! Това и Попов го казва почти така, поне с преписването д-р Чилингиров все още е в кондиция, въпреки че ако сме прецизни и това не е съвсем вярно, тъй като „вставката” не следва след края на ІV книга Царства...

След нея идва също тъй непосредствено и без преход Петата книга от «Хрониката» на византийския историк Георги Амартол († ок. 867), посветена на царуването на Навуходоносор, базираща също на разказа от Библията.
--- Докато го похвалих и ме опроверга г-н Доктора, дори с преписването и четенето. Попов казва:
„ л. 69. След вставката (принаденото, прикрепеното, вмъкнатото – това значи вставка – б.м.) за българските князе следва статията на Арматол за Навуходоносор.” и пояснява откъде е тази статия. Това няма НИЩО ОБЩО с пета книга на Арматол, която е значително по-голяма; тази статия заема един лист от ръкописа, точно толкова, колкото и вставката за „българските князе”. За л. 70. Попов казва „под невярно заглавие, отнасящо се очевидно към предходната статия „цар Навуходоносор”, следва разказ на Малала за Валтасаре (Балтазар – б.м.)”. Репликите на г-н Доктора „след нея идва също тъй непосредствено и без преход” също са бездарна манипулация, тъй като за всеки изследовател, ДОРИ да не е чел текстовете , само от обясненията на Попов става ясно, че това са няколко вмъкнати един след друг текстове, нарушаващи хронологията на Хронографа и при това пълни с грешки от копистите свещеници или монаси. Очевидно д-р Чилингиров не е разбрал какво пише Попов или чел неверни интерпретации за казаното от Попов.


Анализът на данните в «Именника на българските князе» ще бъдат предмет на следващите части от тази статия, а преди това бих искал тук да се спра само на въпроса за произхода на т. нар. «вставка».
--- Много интересно, след като никой няма и представа откъде е тя, дори първият ѝ разпространител Попов. Дали д-р Чилингиров не е намерил някакви древни извори за произхода на вставката !?

За нейния произход са изказвани досега само разни предположения, като никое от тях не се подкрепя с каквито и да е доказателства и рано или късно бива отхвърлено. Така повечето изследователи предполагат, че имената на «хановете» първоначално били написани на гръцки език върху някакъв камък или скала, преписани от там и преведени на «славянски» език на някакъв лист. Този лист попаднал при неизвестни обстоятелства в ръцете на малограмотен копист, който поради своята необразованост помислил, че и тези имена са на някакви «вавилонски» (или както пише на друго място в ръкописа «васоурiискы») царе. А след това същият ръкопис бил вече автоматично преписван от следващите кописти.
--- Е това какво общо има с произхода на вставката, това са евентуалните пътища на текста, но не и произхода.

Сочейки неоснователността на това предположение, застъпвано от най-именити наши и чужди историци, някои автори се питат по какъв начин «Хан-Испериховата орда» е могла да носи със себе си чак от «Волжка България» такава скала и предлагат някакъв друг по-удобен за транспорт материал, напр. рог или дори пръчка. На днешния читател ще се види странно, че срещу стотиците автори поддържащи това твърдение – което дори не се представя като предположение, а като установен факт – се намира само един изследовател, руско-немският славист проф. Макс Фасмер, който да обърне внимание на обстоятелството, че с гръцки букви не може да се напише поне една четвърт от думите в «Именника».
--- Това не може да е пречка, АКО евентуално текста е бил на гръцки, да се напише по староруски с нова терминология. Г-н Чилингиров, човек учил и преучил тук на един напълно ясен текст измисли или преписа някакви „български князе”, та какво остава за по необразовани монаси, защото по закон Божи необразоваността е право пропорционална на фантазията на кописта. А терминологията е очевидно староруска и по никакъв начин не кореспондира със стила на доказано среднобългарски паметниците. Да се твърди, че с гръцки букви не може да се напише и една четвърт от вставката е пълно безхаберие по самата същност и естеството на превода на какъвто и да е текст. Да не би с кирилица да не може се напише каквото и да е от произведенията на Пърси Биш Шели, Шекспир и т.н. !? И ако имаме такива преводи, то според науката на проф. Макс Фасмер, такива текстове на английски не би трябвало да съществуват.

За да се излезе от тази задънена улица се изказват и някои по-съвременни хипотези, които се обосновават със съчинението „О писменех Черноризца Храбра“, според което и преди Кирил и Методи българите имали «писмена», но приемат като аксиома предпоставката, че при тези «писмена» не може да става и дума за някаква буквена писменост.
--- Не може да има такава аксиома, тя е напълно измислена. Ясно е казано в текста на О писменех, че древните словене „четяха и тълкуваха”, БЕЗ да е уточнено за каква писменост става въпрос, а от там и да се вадят аксиоми за тази писменост.

А за да се напишат с помощта на идеограми тези думи, съдържащи звуци, за които липсват гръцки букви, както предлага един именит български филолог, трябва да се допусне, че сред огромния брой от идеограми, с каквито би трябвало да са си служили авторите на «Именника», е имало идеограми освен за понятия, отнасящи се до най-елементарното ежедневие, но също и за стотици съществителни или собствени имена, каквито ще намерим само при последната степен от развитието на египетската, халдейската, китайската и японската писменост и техните варианти, които при това изискват наличието на определено съсловие от населението, заето с администрацията и с религията, за каквото при «чергарите-номади» от «Хан-Испериховата орда» по-горе споменатите автори не могат и да си помислят. И ако значителният напредък в науката за древните писмености през последните десетилетия вече ни дава основание да разгледаме наново този въпрос, като дори са изказани за него задоволителни обяснения, засега все още неразрешен остава въпросът как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи от края на ХV и ХVІ век.
--- След празнословните литературни разходки по писменостите на света следва още по-празнословния въпрос: как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи, с който г-н Чилингиров се нарежда сред двойкаджиите. КОЙ ви съобщи г-н докторе, че този списък е попаднал в руските ръкописи, а не си е изначално руско творение ? Да не би да имате връзка с някой Пророк свързан с куриерските имперски служби или мислите че правите наука като папагалничите имперските пропагандни служби !?

За разлика от книгата на княз Михаил Оболенски, на която беше посветена моята предишна статия,
--- Също толкова наивна, колкото и тази, ето коментари по нея :
https://sites.google.com/site/proishodanabulgarite/izsl-dovaia-i-zam-tki-knaza-p-a-obolenskogo-po-ruskim-i-slav-nskim-drevnost-m
Или тук https://docs.google.com/viewer?a=v&pid=sites&srcid=ZGVmYXVsdGRvbWFpbnxwcm9pc2hvZGFuYWJ1bGdhcml0ZXxneDo1NDMyYTdlNDM0YTJmMDc1


и за която през следващите 127 години, последвали издаването й, никой няма да каже и дума, за книгата на проф. Попов и по-точно за споменатата «вставка», през тези 127 години, до 1993 година, ще бъде издаден необозрим брой публикации, в това число и три големи монографии. При тези изследвания задачата да се обясни произходът и съдържанието на списъка постепенно ще отстъпи пред въпроса за т. нар. «Прабългарски календар», но при това ще се окаже, че над 95 % от изводите на авторите нямат нищо общо с действителността.
--- Също като изводите за „български князе” са и изводите за „прабългарски календар” писания от и за неосведомени граждани на Републиката.

Туй обаче ще бъде тема на следващата ми статия, а сега искам да се спра само на едно кратко сведение и на една не съвсем кратка статия, и двете останали почти незабелязани сред тъй обширната библиография за «Именника», отнасящи се към въпроса за произхода на тъй наречената „вставка“, останал и до днес неизяснен. Както при случая с книгата на княз Оболенски, и тук, при двамата автори, чиито статии ще разгледаме, съвсем не се касае за някакви неизвестни любители, дилетантстващи в областта на историографията, каквито ще се появят през следващите десетилетия с десетки в библиографията за «Именника». Също така не се касае и за някакви съобщения в провинциалната преса, останали извън обсега на обикновените читатели и дори на специалистите, а издания, предназначени не само за най-тесните специалисти, но и за широк кръг заинтересувани от въпросите на историята на руската и византийската средновековна култура. Толкова по-странно е, че през следващите десетилетия нито тесният кръг от специалисти в тези области, нито пък интересуващият се от споменатите въпроси читател, ще регистрира по някакъв начин съдържанието на двете публикации и ще реагира на тях, при все че за изследванията на «Именника» и неговия произход те биха били от решаващо значение, ако изследователите им бяха обърнали достатъчно внимание.
--- Интересно, как ще се открие топлата вода отново – предположението ни е предварително, като следим нивото на статията до този момент..

Първата от двете публикации обхваща само около половин страница и е поместена в описанието на сбирката от ръкописи на граф Уваров, която след Октомврийската революция ще премине изцяло към Московския държавен исторически музей. Автор на този четиритомен труд с над 2200 страници голям формат е известният изследовател на старата руска литература архимандрит Леонид. Заедно с многобройните му статии, това негово описание на 2243 неиздадени дотогава ръкописа с компетентно написани бележки за съдържанието и особеностите им му е отредило едно от най-почетните места в руската историография, а като настоятел на първия по ранг и значение руски манастир, Троицко-Сергиевата лавра, той достига в йерархията на руската църква едно от най-високите места. За разлика от княз Оболенски, архим. Леонид със светско име Лев Александрович Кавелин (1822-1891) е отбелязан с голяма статия във втория том на Кирило-Методиевската енциклопедия, където читателят може да научи интересни данни за неговата биография и да намери обширна библиография на неговите научни трудове, макар и със спорното твърдение на авторката на текста в енциклопедията относно някои негови съчинения, че „не се подкрепят от съвременната наука“.
--- На неговите лишени от основания измислици доколкото си спомням се спряхме на първата статия писана от д-р Чилингиров. Един от първите попски настоятели повтарящ мантрите на глобалната руска имперска геополитика допълнени с лични фантасмагории.

Тъй като последното твърдение ще бъде обект на специална статия, посветена на тези, както и на някои други съчинения на въпросния автор, към които споменатата по-горе «съвременна наука» има дори още по-отрицателно отношение, като дори не ги включва в списъка на неговите съчинения, аз ще се огранича тук само със сведенията, които той дава при описанието на ръкопис № 1334 (10) от сбирката на граф Уваров на стр. 25-26 в издадения посмъртно в 1894 година ІІІ том. Този ръкопис е обозначен там като Хронограф. Елински и Римски летописец от първата Елинска редакция според «Обзора на Хронографите» на А. Попов, ч. 1, л. 1-72. След като съобщава, че текстът на този ръкопис от ХVІ век съдържа 432 листа написани с полуустав – т.е. с характерния за времето шрифт – авторът отбелязва, че неговият текст е еднакъв с текста в ръкописа от Синодалната библиотека № 280.
--- Май не е ясно на г-н доктора, КОГА започва прилагането на стила полуустав в ръкописните текстове. Ще поясня за незапознатите, както и на читателите запознати с предната „велика статия” на г-н Чилингиров. Полуустава е характерен през и след ХV в. Това естествено не го знае д-р Чилингиров иначе нямаше да пита с детски възторг „как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи”. Ами много просто дами и господа, веднъж измислена вставката, която на днешен език дори може да бъде класифицирана като „дълга фантасмагория” започва да се преписва от други монаси кописти и се появява в по-късни ръкописи. Изглежда обаче, че този виц не е бил твърде добре посрещнат от монасите и поповете кописти, защото от 10 000 тома ръкописи само от Синодалната библиотека, с над милион ръкописни страници, тази вставка я има само на две места, като твърде вероятно да е дело на един и същ копист.


Или казано с други думи този ръкопис съдържа също «Именника на българските князе», макар и това да не се споменава изрично, но следва да се разбере от всеки, който знае, че посоченият ръкопис № 280 от Синодалната библиотека (сега също като Уваровия ръкопис в Московския исторически музей) е единият от двата ръкописа, съдържащи текста на «Именника».
--- Доказано е, че текста от Синодалната библиотека е копие на текста от Хронографа – изобщо по стратификацията и хронологията на ръкописите д-р Чилингиров е на средно гимназиално ниво, сиреч на нулево научно.


Странно е, че не само нито един български изследовател, но и повечето от чуждите автори през следващите 50 години не забелязват тази бележка на архим. Леонид.
--- Това е репит на Вуте „От Искъро по-дълбоко нема”. Още Новоструев и Горский в 3 томният ОПИСАНІЕ СЛАВЯНСКИХЪ РУКОПИСЕЙ (има ги в електронен вариант в НЕТ) правят анализ и на този текст и не се спират на забележки като тези на архимандрид Леонид поради пълната им научна абсурдност.

Едва в 1946 година известният изследовател на руските летописи академик Михаил Тихомиров (1893-1965) публикува изцяло «Именника» по този ръкопис
--- Пак поредните глупости от г-н доктора – Михаил Тихомиров го публикувал изцяло, сякаш Попов е публикувал само горният му ляв ъгъл. Ето какви несвестности може да напише човек, след като изглежда не е чел нито Попов, нито Именника. Ето факсимиле на това, какво пише Попов по въпроса.

заедно с факсимиле от него и от Синодалния препис, като дава паралелно текста на двата ръкописа, показвайки колко много грешки са допуснати от А. Попов при първото му издание, без да спомене неговите груби грешки в превода, ползван от изследователите в течение на много десетилетия и послужил за неверни тълкувания – като напр. за мнимото преселване на «волжките българи-татари» отвъд Дунав.
--- Какво са писали по повод публикацията на Попов не засяга публикацията и репутацията му – Попов НЕ ПИШЕ за никакви „волжско българи-татари отвъд Дунав”.





В своето изследване обаче акад. Тихомиров никъде не се представя за откривател на ръкописа, какъвто е без съмнение архим. Леонид. Въпреки това болшинството български и чужди автори му приписват откриването на третия препис – заслуга, която той никога не си е присвоил. Но и той премълчава останалата част от съобщението, което архим. Леонид дава за този ръкопис. И наистина е по-благоразумно това съобщение да се премълчи, защото то не може да бъде оборено или да му се прикачи бележката, че „не се подкрепя от науката“. Какво толкова неприятно съдържа то, за да бъде премълчавано в продължение на почти 110 години? Текстът му в български превод гласи:
„Авторът на «Обзора на хронографите», А. Н. Попов, убедително доказа в това свое забележително съчинение, че «Елинският летописец» в руска редакция, ако се съди по неговия състав, трябва да е бил предшестван от „Елински летописец“ или „Хронограф“ в южно-славянска редакция.
--- Такива доказателства НЯМА приведени от Антон Попов от което става ясно ЗАЩО попските измислици на архимандрид Леонид са игнорирани от сериозните изследователи. Попов само заявява в увода на изданието от 1866 г. „паметниците разгледани тук сами по себе си се делят на две групи – в едната преобладават византиайски и южно славянски източници, в другата силни примеси от западно влияние пнесено у нас през ХVII в. през Полша”, т.е. той не открива нищо. Той се придържа към едно мнение най-обширно обосновано по-късно от Шахматов, че първоизворите на почти всички руски летописи са имали за първооснова южно славянска писменост и по конкретно среднобългарка. Шахматов разглежда самата езикова структура на среднобългарски паментици и древноруските ръкописи и декларира, че първите са първоизточник за вторите. Към днешна дата това не подлежи на съмнение от никого.


При всичкото си усърдие обаче той (А. Н. Попов) не е успял да открие този «Летописец» или «Хронограф». След като подновихме тези търсения, ние имахме щастието да открием по-горе обозначения «Хронограф» или «Елински летописец» в българска редакция, съставен в X век от презвитер-мних (йеромонах) Григорий, сътрудник на българския цар, книголюбеца Симеон († 927), в ръкописа от XV век, принадлежащ на библиотеката на Московския Архив на Министерството на Външните работи № 912-1408.
--- Голяма цирк! Д-р Асен Чилингиров ОТКРИЛ „Хронограф” или „Елински летописец” в българска редакция. . . в ръкописа от XV век, принадлежащ на библиотеката на Московския Архив на Министерството на Външните работи № 912-1408 ! ! !
Тъй като това е твърде внушителен и труднодостъпен връх на невежеството, ще разгледаме твърденията диференцирано.
1. „Хронограф” и „Елински летописец”, са два различни паметника, които д-р Чилингиров счита за едно и също нещо след като пише или между тях. Това означава, че няма и представа от книгата на Андрей Попов и съди по нея от някакви изкривени сведения. Хронографа е известен с две основни редакции, първа и втора, като преписите на тези редакции още през ХVII в. са над седемдесет (П. Строев, Труды общей истории, част IV, стр. 120).
2. „Елински летописец” се е съхранил в Московската синодална б-ка, № 280 от нач. на ХVI в.; в Погодинския сборник на Императорската публична б-ка, № 1437; в библиотеката на граф Толстой, отд. I, № 316, ХVI в. ( Обзоръ Хронографовъ, стр. 2, Анд. Попов) и т.н. и т.н.
3. Всички тези паментици нито са българска редакция, защото са руски преписи от 15-16 в., нито са съставени в 10 в. и като такива да се намират където и да е.

Именно с този първоначален славянски «Хронограф» или «Елински летописц» в българска редакция (X век) трябва да започне бъдещият пълен обзор на славянските «Хронографи», ако му е съдено някога да се появи в руската историческа литература...“
--- Такъв „обзор на славянските хронографи” е направен от К.И. Новоструев и А.В. Горский още преди 160 г. поне по отношение на всички паметници, за които е предположен български първопис в „Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. Отд. I, ІІ и ІІІ. Священное писание – 1855”. За мащабите на наличната сбирка в Синодалната библиотека ще цитираме самите автори: „Такими и другими способами составился у насъ богатый запасъ переводовъ Отеческихъ писаній, какого не представляетъ ни одна древняя литтерѵгура новыхъ западныхъ народовъ, у которыхъ господствовали Римская литургія и Латинскій языкъ. Но переводы, сдѣланные въ разныя
времена, то въ Болгаріи, то въ Сербіи, то къ Россіи, то иа Аѳонѣ, то въ Константинополѣ, необходимо
разнились между собою въ достоинствѣ, въ языкѣ, и иного должны были потерпѣть и отъ
перепис*шков7), и отъ перемѣны правописанія, при переходѣ отъ одпого народа Славянскаго къ другому, и отъ измѣненіи въ языкѣ”. Стр. VІ.
Освен това, Новоструев/Горский отдават и дължимото на българските образци в съставянето на преписите от Синодалната библиотека, това за което Чилингиров твърди, че едва ли ще бъде съдено да се появи в руската историческа литература:
„Тогда же , для царя Болгарскаго Симеона, переведенъ и знаменитый Изборникъ, у насъ сдѣлавшійся извѣстнымъ подъ именемъ Святославова, котораго главное содержаніе составляютъ частію толковательные , частію относящіеся до вѣры и жизни, вопросы Анастасія , игумена Синайскаго, и догматическія изложенія другихъ Отцевъ . . . „ и т.н. и т.н.

Най-интересното от съжденията на д-р Чилингтиров е, че все отново и отново открива топлата вода с пионерският патос на първооткривател. Искаме да уточним, че д-р Чилингиров смята собствените си материали за много високо научно изследователско ниво и дума не дава да се изрече против тях; Е, и според нас това ниво е много, много високо, някъде в клоните, където се гонят сottontop tamarin-и в селвата на Колумбия.

Отбелязвайки в допълнение на този цитат, че въпреки изказаното от почтения старец пожелание, през следващите 110 години „не е било съдено да се появи в руската историческа литература... ...пълен обзор на славянските «Хронографи»“, само ще добавя, че това пожелание, както и цитираният по-горе текст, изобщо не е бил коментиран и дори регистриран от руската научна литература.
--- Смешни работи стават в Берлин ! Как се прави обзор на 20 000 тома ръкописи с над 2 000 000 страници, сеща ли се високо нивелният д-р Чилингиров или да му припомним, че ако се наредят тези томове един до друг ще се получи редица дълга повече от 2 км.!? Смехотворното мнение за архимандрид Леонид, че не бил регистриран в руската научна литература няма да коментираме – тук разглеждаме високото ниво на науката на д-р Чилингиров.

Руската и съветската наука ще продължат да търсят по всички европейски библиотеки «византийските» първообрази на «руския» превод – с тази задача ще се справи отлично известният руски византолог д-р Михаил Вадимович Бибиков, без да бъде в състояние да обясни откъде се взимат безбройните българизми в «руските» преводи, и то не само при фонетиката и морфологията на езика, а и при граматичните му особености. До изводи, сходни с тези на архим. Леонид, стига и най-бележитият изследовател и познавач на руските летописи, Алексей Александрович Шахматов (1864-1920), който в своята статия „Древнеболгарская энциклопедия Х века“ излязла през 1900 г. в едно от водещите научни списания, «Византийский временник». Нея този руски изследовател посвещава на българския сборник- протограф от Х век, без да се страхува да употреби за него суперлативи, каквито той иначе не употребява за никое произведение на древноруската книжнина. Шахматов се занимава обстойно със съдържащото 780 отделни статии «оглавление» на т.нар. «Архивен сборник», предаващо явно целия състав на сборника-протограф, включително липсващите вече при него текстове на брой над 450, някои от които се съдържат в «Симеоновия сборник». От анализа на едните и на другите, той стига до убеждението, че те всички са били преведени и редактирани в България по времето на цар Симеон. „И така – заключава Шахматов, – ние виждаме още в самото начало на старославянската писменост стремежа да се обедини във формата на една обширна енциклопедия почти цялата преводна литература от това време [...] чието съставяне е било възможно само благодарение на щедроста на цар Симеон“.

--- Ето и думите на Шхматов:
Къде е разликата от текста на Шахматов и цитата на Чилингиров ? Той е в самата формулировка на текста – Шахматов предполага няколко тома преводна литература, които думи са спестени в цитата на Чилингиров. Защо Чилингиров спестява тези 9-10 думи ? Защото тези няколко думи опровергават делегираната и недоказана теза, за съществуването на „Симеонов сборник”, идея която Чилингиров се мъчи да докаже вече десетилетия. По принцип, за самата наука няма никаква разлика дали съществуването на преводна литература по времето на Симеон е била в един или няколко тома. Самото наличие на огромна база данни, копирани в древноруски текстове, дава основание на Шахматов да предположи съществуването на няколко тома. Ние не виждаме никаква полза или научно количествено прецизиране на този проблем, тези томове да се сведат до наличието на Сборник, който би трябвало да е с внушителни размери, такива, каквито никога не са съществували в ръкописите. Виждаме една измислица, която е заявила всички данни да бъдат изходящи от един паметник – една колкото невероятна, толкова и безмислена теза.

Макар и статията на проф. Шахматов да не се цитира в руската научна литература,
--- Това са нови конспиративни и несъществуващи фантоми сътворени от Чилингиров за оформяне ореола му на първи изследовател по де-факто изтъркани от прелистване и разучавани с десетилетия теми. Едва ли има нещо по-известно и цитирано в литературата от тази статия:
http://odrl.pushkinskijdom.ru/LinkClick.aspx?fileticket=tMlvBDSbgjY%3D&tabid=2301
„Летописец Еллинский и Римский (далее — ЕЛ) — один из крупнейших хронографических сводов Древней Руси, повествующих о всемирной исто¬рии.. . . В дальнейшем данный памятник привлек к себе пытливое внимание и других отечественных исследователей древнерусской литературы—А. А. Шахматова, С. Г. Вилинского, В. М. Истрина, Д. С. Лихачева, В. А. Кучкина, Б. М. Клосса.”;
http://www.vremennik.biz/opus/BB/VII1/53940
http://www.pushkinskijdom.ru/Default.aspx?tabid=2905
„Летописец Еллинский и Римский (в научной литературе именуется также Еллинский летописец; ЕЛ) — памятник хронографии. Автор и время создания неизвестны. А. А. Шахматов предполагал, что ЕЛ восходит к древнеболгарской «исторической энциклопедии» — компилятивному изложению всемирной истории, составленному в эпоху царя Симеона (X в.)” Творогов;
http://www.hist.msu.ru/Byzantine/BB%2030%20(1969)/BB%2030%20(1969)%20149.pdf
„почти всей имевшейся к тому времени в наличности переводной литературы; в Россию она была зане¬ сена не позже XI в., и на ее основе возник ряд компиляций, в том числе «Еллинский и Римский летописец» 65.68 А. А. Ш а х м а т о в. Древнеболгарская энциклопедия X века.— ВВ, VII,' 1900, стр. 34.
И още стотици други позовавания на тази фундаментална за руските изследователи монография.

названието, което той дава в нея за протографа на двата сборника – Симеоновия и Архивния –
--- И това не е вярно. „Симеонов сборник” няма в наличност и надали е имало такъв, тъй като името е напълно условно. Основание за такава нарицателност дава стихотворението ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН намиращо се в два преписа в Изборника от 1073 г., където името княз Симеон е перефразирано на княз Святослав и трети ръкопис принадлежащ на Кирило-Белозарския манастир в който името на Симеон е запазено. Архивния сборник (Архивский сб.) е ръкопис от ХV в. където е наличен по препис от Хронографа от 1262 г., наричан от Шахматов ІV вид Елински легописец, т.е. четвърто поколение преписи на Изборника от 1073 г. От цялата тази сложна и многолика коренна система преписи взаимно дуплиращи се в някои моменти и повтарящи се с различни изразни средства, Чилингиров решава да роди някакъв Симеонов сборник, от който се е преписвало. Такова опростенчество е недопустимо при разглеждането на този вид писмена материя и характерно за индивиди, които не могат да се ориентират в лабиринта от преписи и времената на създаването им.


„Древнеболгарская энциклопедия Х века“ съветските изследователи ще използват през следващите десетилетия в модифицирана форма като „Энциклопедия древнерусской литературы“ и то само приложена към т. нар. «Святославов сборник 1073 года», т.е. към неговата половина. А за каква енциклопедия (или по-точно «половин енциклопедия») става при това дума, болшинството «специалисти» по древноруската литература нямат дори и смътна представа.
--- И това са смехотворни измислици за някакви половинки от Изборника от 1073 г. (Святославовия сб.). Коя точно половинка са избрали от „Энциклопедия древнерусской литературы“ и какво смята д-р Чилингиров за половинка, след като ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН се намира в ДВА ПРЕПИСА поместени в началото и края на Изборника от 1073 г. !? Такова неудобно разположение на двата преписа от ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН в Изборника едва ли е предполагал Чилингиров за да говори за ползвани половинки от „болшинството «специалисти» по древноруската литература”. Питаме се каква култура и научна осведоменост може да има човек да набеждава специалисти от Энциклопедия древнерусской литературы, след като сам няма и повърхностна представа за съдържанието на тези паметници. Все едно слушаме Слави Трифонов да коментари ядрената физика на слънчевите протуберанси.


«Оглавлението» на българския протограф от средата на Х век, запазено в руския ръкопис от ХV век е отпечатано само веднаж в издадения от кн. Оболенски „Летописецъ Переяславля Суздальскаго“ в нищожен тираж през 1851 г. и не се намира дори в повечето големи научни библиотеки. Когато в 1995 г. този летопис е издаден отново като последен том от Пълното събрание на руските летописи, в предговора към него не се дават никакви подробности за ръкописния сборник, в който той се е съдържал. Но и за останалите части от този сборник през следващите десетилетия вече не се говори. А ако някой специалист успее да се добере до единственото издание на «оглавлението», той трудно би могъл да се ориентира всред съдържащите се там 780 заглавия, предадени най-често с първото изречение от текста им.
--- Може да се ориентира трудно, ако е специалист от класата на д-р Чилингиров, т.е., който преписва от Шахматов без да има понятие какво преписва. Ето какво казва Шахматов на стр. 33 „Древнеболгарская энциклопедия X века” и този документ е достъпен, дори в НЕТ:
„В Архивския списък от ХV в, където се намират преписи от Хронографа от 1262 г., т.е. от Елински летописец ІV вид, се намират заглавия на повече от 780 текста, като от тях са се съхранили само части от и то далеч не по-голямата част – всичко съдържащо се след летописа Переяславля Суздальского е загубено, т.е. над 450 текста със духовно –нравствено съдържание. Оказва че, че тази част е била тъждествена със Сборника от 1073 г., което лесно може да се разбере след съпоставяне на заглавията в Сборника и Архивския летопис. А именно сходствата и пълното тъждество започват от 334 текст от Архивския сборник съборъ от многоотць толкованиїа съответстващ на първата статия от Сборника от 1073 г. . .” – пр. м.
И следстиве на тези дадености Шахматов прави извода, че в състава на „древнобългарската енциклопедия” е възможно да е имало сборник статии с духовно-нравствено съдържание, съхранили се в Сборник от 1073 г., но недостигнали до нас в Сборник от 1262 г. и както те, така и останалите части на тази енциклопедия са съставени по времето на цар Симеон в България. Няма партизански скрит Симеонов сборник, а ИМА енциклопедия, т.е. множество ръкописи недостигнали до нас, няма загубени половинки, няма „части за които не се говори” и др. шумкарски забежки между храстите.


И тогава трябва да прибегне до приложението към ІІІ том от Описанието на ръкописната сбирка на граф Уваров от архим. Леонид, за да узнае, че по-голямата част от статиите в «Архивния сборник» са влезли много отдавна в литературната история под съвсем други имена, които обаче напълно оправдават енциклопедичния характер на сборника протограф. По-важните от тези заглавия са: «Откровението на Йоан Богослов» (повече познато под името «Апокалипсис») в старобългарски превод, «Палеята» или както гласи нейното пълно заглавие «Книги Бытинскыя рекомыя Палея, обозренiе событий от сотворенiя мiра до христiянства и до погибели жидов» (която е преписвана много пъти както изцяло, така и в отделните нейни части, включващи съкратения «Шестоднев» на Йоан Ензарх, «Елински и Римски летописец», хрониката на Георги Амартол с допълненията към нея от презвитер Григорий и «Историята на Еврейската война» от Йосиф Флавий), както и т. нар. «Толковая Палея» и сборниците «Пчела» и «Криница». Всички тези заглавия се преписват и преработват в Русия безброй пъти през следващите столетия и създават базата на «руската» средновековна преводна литература.
--- Ами да, така е, но през следващите столетия ТЯ вече не е преводна литература, а национална руска литература, ПО СЪЩИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, по които преведената литература при цар Симеон на старобългарски от гръцки, се смята за „национална” българска литература. Тези съждения са дълбоки води за д-р Чилингиров и затова той предполага реализирана умишлена конспиративност, поради невъзможност да вникне в същността и последователността на явленията в ръкописните традиции от Х – ХVІ в.

През десетилетията последвали статията на Шахматов, един друг забележителен руски изследовател, Василий Михайлович Истрин (1854-1937), с цената на огромен и дългогодишен труд се заема да опровергае както твърдението на Шахматов за влияние на българския сборник, така и за приоритета на този сборник в руската историческа литература, обосновано от княз Михаил Оболенски и от архим. Леонид, като издирва и сравнява всички запазени дотогава руски ръкописи с различни версии от оригиналните съчинения на гръцките хронисти Георги Амартол и Йоан Малала. Но ръкописите, които той успява да открие, са много късни, от ХV до ХVІІ век, освен само един руски препис от хрониката на Георги Амартол, изготвен около началото на ХІV век – а тъкмо в този препис архим. Леонид открива една миниатюра с изображението на Христос, в подножието на чийто трон той прочита забележимия само със силна лупа надпис с името на Григорий. Текстът на всичките преписи вече е напълно издържан в т. нар. «руска редакция на църковнославянския език», без употреба на «българизми», но със синтаксиса на българския, а не на руския език. По какъв начин тези късни преписи са могли да повлияят върху своевременно унищожените ранни версии на руските летописи от началото на ХІІ и дори от втората половина на ХІ век, Истрин не може да обясни.
--- Ето и проявленията на тази умишлена конспиративност - своевременно унищожените ранни версии. Ние обаче ще заявим, че това което човек като д-р Чилингиров не вижда, НЕ му е отнето от други хора, то му е отнето още преди раждането по Божия Повеля. Каквото е унищожено – не може да се върне, кой го е унищожил – умишлено или неволно при хилядите пожари и разрушения – не може да се определи, НО да не се разбира това което е пред очите ти – това е вече Божието наказание за което говорим.

Не може да обясни и защо за никой от тези руски преводи не съществува идентичен гръцки текст, а те представляват в повечето случаи съвсем свободна преработка-преразказ на гръцкия оригинал, като за някои от тях, приписвани от изследователите на анонимен автор, когото те наричат «неизвестен продължител на Георги Амартол», изобщо не може да бъде открит гръцки първообраз и чуждите византолози са принудени да прибягват към техния «руски» превод. Но поне липсата на връзки между тези руски ръкописи и българската литература е доказана веднаж за винаги. А това, което не може да бъде обяснено, се прехвърля към «тюркската литература» на «българите-татари» и духовете на «панславизма», сплотени около своя старши брат, се успокояват. Със съзнателното или несъзнателно изключване трудовете на княз Оболенски от и без туй твърде бедната на писмени извори българска историография, науката се лишава от един от най-важните ключове за познаване и разбиране на българската история.
--- Нищо подобно, граф Оболенски е изпечен и оторизиран императорски дезинформатор и това го доказахме ред по ред в предната критика на материала на д-р Чилингиров, чийто линк дадохме на стр. 6.

Такъв извор е сборникът, съставен в средата на Х век в България, пренесен в Русия и послужил като основа за множество негови руски преработки, между които за сборника от ХV век, съхраняван до Октомврийската революция в Архива на Министерството на Външните работи в Москва, а понастоящем в Московския държавен исторически музей, станал обект за дългогодишни изследвания от споменатия руски историк. През годините, последвали първата публикация на «Именника на българските князе», ще се утвърди постепенно предположението на неговите първи изследователи за случайното му включване в руските сборници от полуграмотни монаси, които не са били способни да различат страннозвучащите имена на българските князе от имената на вавилонските и асирийските царе, допускащи при това в преписите си безброй грешки, променящи до неузнаваемост «тюркските» думи, а предаващи «славянските» думи със съвършено погрешен правопис – напр. «житъ» вместо «жылъ». Съдейки от тези «очевидни грешки», съвременните специалисти-езиковеди и историци дори приписват на «полуграмотните» кописти също и заменянето титлата на българските владетели, за която те са дълбоко уверени, че е «хан/chan» или «кан/khаn» (според английската транскрипция!), със славянската титла «княз», каквато „както е известно тюркските владетели не носят“.
--- Нито един от изброените изследователи от нас по горе – Новоструев, Горский, Шахматов, Истрини и т.н. не прави такива „приписваници” или „очевидни грешки” от княз на хан. Д-р Чилингиров очевидно цитира някакви третостепенни или провинциални автори – тангристи, шаманисти, памиристи и т.н., които служат повече на някои плитки политически гешефти, отколкото на някаква историческа общност.


Но дали тези владетели са действително от тюркски произход? Този въпрос не си задава днес почти никой, защото поне от сто години насам тюрко-фино-татарският произход на «Хан Аспаруховата орда», покорила балканските славяни и наложила на тях своето племенно име, след което напълно се претопила сред тях, се счита от науката за напълно установен. Че това е така знае всеки българин, завършил основно училище и гледал филма «Аспарух». И какво по-добро доказателство от най- стария български писмен извор, пълен с тюркски думи – както твърдят всички «специалисти»! * * * Както следва от «оглавлението» на протографа на т.нар. «Архивен сборник», по всяка вероятност идентично с това на неговия първоначален образец, донесения от Григорий в Киев малко след средата на Х век сборник,
--- Веселието продължава. Асен Чилингиров знае, това което никой и не е предполагал преди него, че Сборника е донесен в Киев от Григорий. Дали знае и как е бил пренесен, с катъри или мулета навярно е запазена изследователска марка.

част от чиято първа половина се съдържа в препис от ХV век в същия този «Архивен сборник», а част от втората му половина представлява т.нар. «Светославов сборник от 1073 г.», в началото на този български протограф се е намирал един обширен летопис от създаването на света до завладяването на Ерусалим от римляните.
--- Коментирахме на стр. 14, че такива „половинки” не съществуват. Дали за теориите на г-н Чилингиров не е по-удобно паметниците да се префасонират на четвъртинки !?

Този летопис почива на съкратената версия от българския превод на т.нар. «Шестоднев», изготвен от Йоан Екзарх, както и на части от българския превод на Библията и на също така българския превод от хрониките на Йоан Малала и Георги Амартол, който е изготвен от самия Григорий «церковник всех болгарских церквей» – както гласи приписката към текста, запазена и в двата негови преписа от ХV век.
--- Както четете уважаеми читатели тези текстове са български компилации на гръцки и латински източници.

Този летопис става по-късно известен като «Елински и Римски летописец» или «Хронографъ по великому изложенiю» и започва както останалите части на големия сборник от Х век своя самостоятелен живот, като само от него са стигнали до нас над 80 руски преписа, изготвени до края на ХVІІ век.
--- Нищо подобно г-н докторе. „Хронографа” е упоменат лист по лист от къде е копиран от Андрей Попов още през 1866 г. Това са Московский список , № 280 от ХVІ от Синодалната библиотека; Погодинске сборник от Имп. Публична библиотека, № 1437; Сборник на граф Толстой № 319; Новгородски сборник от Петербургската Духовна Акадмия № 1520 от ХVІ в. ; и т.н. и т.н. Той няма НИЩО ОБЩО с предполагаемият Симеонов сборник, а е съставен по късни преписи. Подобно е положението и при съставянето на „Летописец елински и римски”.
Хубаво е човек да цитира този и онзи автор, но е желателно дори да е д-р, все пак да е чел какво пишат тези автори, а не да си изсмуква от пръстите несъществували никога връзки между паметниците.

И в три от тези преписи е бил вмъкнат след Четвърта книга «Царства» от Библията и преди хрониката на Амартол един лист, съдържащ т. нар. «Именник на българските князе». След нея в българския сборник-протограф от Х век е бил поместен разказът за походите на Александър Велики, известен под името «Александрия», последван от «Историята на Еврейс- ката война» от Йосиф Флавий, с които завършва «Елински и Римски летописец».
--- Това са внушенията на Имперската руска политика и е крайно жалко и дори съмнително по отношение на почтеността, как д-р Чилингиров заявяващ се като защитник на българщината папагалничи руските мантри. Ние знаем, че дори перфекционист като Шахматов, над когото виси имперската секира на цензурата повтаря имперската мантра, без да има и една буква като доказателство по „Именника на българските князе”, като казва : „Понятно е, че този препис, наполовина изпълнен с непонятен за други славяни език (в оригинала „други славяни” е в ед.ч. – б.м.), може да бъде поставен в историческа компилация само в България, където още в ІХ в. са разбирали древния език на тюркските българи (sic) и пред вид на това не можем да се съмняваме, че Елинский летописец е създаден в България” в Древноболгарская энциклопедия Х века”, стр. 33.
Какви са основанията, че „Вставката - Именник” е създадена в България – никакви. Основанията, че в България разбирали езика на тюркските българи, а в „Древноболгарская энциклопедия Х века”, няма нито една дума от този език, като изключим „вставката” означава, че това е голословно твърдение; 300 години тюрки да говорят в България, а в „славянския език” нито една дума не е останала в „Летописеца . . .”. Това е ясна податка, че Летописеца е създаден в Русия, тъй като езика е руски с остатъчни езикови южнобалкански белези. Друго основание е, че в този Летописец (с изключение на вставката) няма и дума за българската история, той изцяло излага историята на ИРИ. Известно е от писмата на Роман Лакапин и Николай Мистик, че десетилетия се водят кървави сражения за вяра, за територии или каквото и да е – без значение. И като резултат в „Древноболгарская энциклопедия Х века” няма нито ред за това, нито едно име, което да води до български следи; в наличност само един списък писан на „чудотворен” език, точно този език, който в Русия наричат български повече от 300 години – тюркския език на Волжските българи. Ние не можем да приемем конспиративната версия на д-р Чилингиров за заличени съобщения от монаси кописти. Откъде ще знае един копист в Русия от ХІ в, например името на довереника на Симеон, магистър Теодор, архиепископ Йоан от Преслав и т.н. дали е българско или римско, та да го изтрие от текста, т.е. да го изключи от превод !? Това е просто невъзможно, АКО не се съобразим, че преписването е станало през ХV – ХVІ в., когато тези основни исторически знания вече не са били тайна за църковната общност в Русия, столетия попълвала знанията си с книги от Европейските Балкани, Полша, ИРИ, арабския свят и т.н.
Какво казва още Шахматов по въпроса за съставните части на изворите от времето на Симеон в „Древноболгарская энциклопедия Х века”, следи от които носят Архивен сборник, Елински летописец от ІІІ-те вида класифицирани по давност, Сборника на Святослав и т.н. ?
„В състава на тази енциклопедия е влизал между впрочем и „Никифоров летописец”, което личи по непрекъснатата му връзка с „Елински летописец” – тъждествено съдържание на изложените данни за късни византийски императори измежду някои преписи на „Никифоров летописец” и преписи от ІІ вид на „Елински летописец”. Но древната редакция на „Никифоров летописец” има изброяване на византийски императори само до Лъв, Александър и Константин, синът на Лъв” (Древноболгарская энциклопедия Х века, стр. 34).
Метода за разглеждане на текстовите особености тук е напуснат и се прибягва до сравняване на пасажи, като при това сравняване се включва и „Никифоров летописец”. Други изследвания по Никифиров летописец, (по неговите три налични редакции) правени от Е. К. Пиотровская, О ТРЕТЬЕЙ РУССКОЙ РЕДАКЦИИ «ЛЕТОПИСЦА ВСКОРЕ» КОНСТАНТИНОПОЛЬСКОГО ПАТРИАРХА НИКИФОРА (Византийски й временник , том 36, стр.148 - 153), Н. В. Степанов; Заметка о хронологической статье Кирика (XII век).— ИОРЯС, т. XV, кн. 3, 1910, стр. 144—150; 3. Г. Самодурова. Малые византийские хроники и их источники, ВВ, XXVII, 1967. стр. 159; А. Н. Насонов, История русского летописания XI — начала XVIII века. М., 1969, стр. 413—414; и др. привеждат основания, че такъв тип ръкопис е напълно възможно да попаднат в Русия директно от „византийски” анонимни малки хроники, така наречените ψήφος έτών. И Шахматов и редицата посочени автори не могат да дадат някакви позитивни резултати и остават в сферата на пожелателно възможната случайност. Като единствен факт е „вставката”, която е частен случай, повлякъла след себе си следващи ръкописи с единственото желязно доказателство, че „в България. . . още в ІХ в. са разбирали древния език на тюркските българи”. Една несъмнено рехава мисъл както по недоказуеми съображения, така и по липса на някакви по късни огледални резултати в среднобългарският език от предполагаемият тюркски.


Подир тях, както княз Оболенски доказва в своето изследване, е следвала частта му със заглавие «Летописец болгарских царей».
--- Какво е доказъл Оболенски ние не можем да коментираме, защото нямаме неговите доказателства, нито д-р Чилингиров дава някакъв знак, че има престава какви са тези доказателства. За частта, която е доказал Оболенски, че е съществувала обаче можем да кажем, че такова заглавие НЕ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА в среднобългарската реч, тъй като по това време, понятия „цар, царей, царици” и т.н. липсват. Термина е цѣзаръ/цѣсар със своите съкращения ц~ръ, ц~р, ц~рэ и т.н. Термина цар възниква към ХVІ – ХVІІ в. и няма как да е съществувал в старобългарския или среднобългарски препис. За „болгарских” изобщо не говорим – един изцяло руски термин преминал към ХVІІІ – ХІХ в. и в употреба в България и съответно на Балканите.

Този летопис е бил унищожен, като от него са били запазени само някои откъси от началото му, преминали в «Архивния сборник», но преди това и в нестигналата до нас първа редакция на руските летописи. А заглавието му е било модифицирано под формата «Летописецъ роускихъ царей». На това място се налага да се дадат някои обяснения за малко по-горе споменатата първа редакция на руските летописи, за които по-нататък ще се говори по-подробно.
--- Т.е. Оболенски е доказал нещо, което никой не е виждал, нито е възможно такова словосъчетание във времената които се изследват. Може да се възрази, че е имало списък с „Болгарских цезарей”, но пък историята не дава сведения за повече от един цезар на българите – Симеон Велики. (Цезар Требелиус/Тривелиус е магистър-милитум на ИРИ също както и Симеон, тъй като титлата цезар има тяжест на заместник на императора и следва след двете най-високи длъжности във военната йерархия – магистър милитум, на пехотата и магистър етикум – на кавалерията. Няма случаи тези титли да са били прескачани по пътя на назначенията, тъй като има военни закони по този въпрос и затова бъдещи императори са принудени да въведат други титли за любимци и роднини – зостри, василеопатор и др., неследващи тази строга йерархична последователност). Тук няма да се спираме на по-дребни несъответствия, че прилагателните имена в среднобългарския по принцип са след определяемата дума, че няма думи която да свършва на съгласна и т.н.

По-голямата част от руските летописи, стигнали до нас в стотици преписи и разни варианти, представляват сборници, съдържащи една главна и основна част, известна под името «Повесть временных лет», или в български превод «Разказ за изминалите години». Тази основна част на руските летописи, официално узаконена още в началото на ХІІ век, но запазена в късни преписи, изготвени едва от ХV до ХVІІІ век, е била преработвана и променяна многократно, като частите ѝ, отнасящи се до политическата и църковна история на Русия от ІХ до ХІ век, съдържат значителен брой манипулации, извършвани над ръкописите чак до ХVІІІ век. За неин автор се приема официално монахът от Киево-Печерската Лавра Нестор, макар и идентифицирането му като такъв да почива само на устното предание, наричащо го «Нестор-Летописец», поради което той е бил канонизиран от руската църква.
--- Това е така, но никой не е доказал все още, дали това са били умишлени злосторничества или копистите просто са сметнали, че това са грешки от предишни копия и са игнорирали термините нарушаващи общият вид на древноруската писменост. А някой прозорлив монах, който е решил, че болгарите на Балканите са същите като болгарите край Волга е внесъл и тюркските термини във „вставката” напреко на всякаква хронология, тъй като едва ли е отбирал от тези неща. Това във всеки случай с нищо не оправдава измислиците на д-р Чилингиров за „български князе”, които той копира от Шахматов, като последния ги внася в употреба също съвсем произволно.


Вместо неговото име, най-старият препис от «Повесть временных лет», известен под името «Лаврентиевски» препис, също както и повечето други по-късни преписи, съдържа само името на игумена на Видубецкия манастир в Киев Силвестър, подписал се на края на ръкописа, завършен в 1114/1115 година, без да спомене никъде в него името Нестор. Като не желае да отхвърли това запазено по традиция име, руската историография допуска, че Силвестър е преписал летописа на Нестор, внасяйки в него малки и незначителни изменения. Изследванията върху текста на летописа, извършени в началото на ХХ век, отхвърлят напълно тази теза. Сравнението на автентичните съчинения на Нестор с приписвания му летопис показва не само основни стилови различия, но и значителни противоречия в съдържанието им, недопускащи по никакъв начин отъждествяването на техните автори. По такъв начин постепенно се налага убеждението, че Силвестър е имал за задача да напише летопис напълно различен от този на неговия предшественик, т.е. един «официален» летопис, изразяващ становището и духа на цариградската патриаршия, наложила сe над руската църква с встъпването на гърка Никифор на митрополитския трон в Киев през 1096 година. В този смисъл е трябвало да се премахнат от руските летописи или съответно да се изопачат всички сведения, свидетелствуващи не само за връзките между руската и българската църква, но също така и за политическите и културните отношения между България и Русия. За блестящото изпълнение на тази задача Силвестър получава като награда митрополитски трон в Переяславл, а руският народ и неговата църква биват лишени от тяхната история.
--- Нищо подобно – не може да има „лишаване”; руския народ и руската църква дори БИ ТРЯБВАЛО да имат допълнена история и допълнителни сведения за своята църковна история, след обогатяването си с българските паметници, нарочени за руски. Ако човек не познава, да го кажем по-меко, чудноватите изрази на д-р Чилингиров, може да си помисли, че българската история е била вездесъщата руска история и след премахването на българските следи, руската история е посърнала обедняла горката. Чак се просълзяваме от такава пагубна за руските мужици загуба.

Унищожаването на българските книги в Русия и манипулирането на историята се извършва едно столетие след покръстването на русите, проведено в действителност от българската, а не от гръцката църква. Това покръстване, също както и дейността на българските книжовници, продължила в Киевска Русия още много десетилетия след него, едва ли са оставили толкова лош спомен, за да бъде той тъй бързо заличен. Но и установяването в Русия на реда, правилата и манталитета на гръцката църква не е възможно да е преминало тъй леко и безболезнено, както по-късно манипулираните руски писмени извори представят това. Дори самото обстоятелство, че до края на ХІ век руската църква на два пъти се опитва да отхвърли гръцката хегемония, говори и за силна опозиция сред руските духовници, предимно извън Киев, където гръцко-руската митрополия не е била в състояние да упражнява пълен контрол над тях.
--- В тези мисли може да има истина, но тази гледна точка пропуска един важен, бихме усилили - един много важен момент от църковният живот и той не е кой е дал християнство на руснаците и на българите, а кой управлява руската църква и ще я управлява – старообрядници ли, ариани ли, скопци ли и т.н. Този въпрос е стоял и стои много високо в приоритетите на официалната църква, така че тя би била доволна, която и православна църква да ѝ подложи рамо в тази църковни битки, заели пространство от ХІ до ХІХ в. в руските църковни борби. Има дори специални Имперски постановления подпомагащи с полицейски мерки официалната църква в борбата ѝ с ересите. Не случайно и темите за „правата вяра” са основна тема в църковния живот, вярните Събори, вярните проповедници и църковни водачи и т.н. А дали Киприан например е бил българин от България или ромеин от КПол едва ли е било от решаващо значение.

Това е изразено най-силно в Новгород, чието свикнало на самоуправление население не е могло да търпи дълго чужда власт. Туй се вижда и от летописите, съставени в Новгород и стигнали до нас с посредничеството на други руски градове, в които тези летописи са послужили за основа на местното летописание, какъвто е и случаят с Переяславл и Суздал, където е изготвен преписът на «Архивния сборник». Първоначалната версия на новгородските летописи също е била унищожена, но чак през ХІV век, като много отделни сведения от нея са запазени в преписи, пръснати по цялата руска земя, колкото и голямо да е било усърдието, с което те са унищожавани чак до края на ХVІІІ век.
--- Има един възпитаник на ВТУ – Живко Войников Страшника, който е ненадминат проповедник на „страшните опустошения”. При неговите повествования всяка пролет по Балканите се вихрят „страшни опустошения” от различни юнаци и на следващата пролет всички са живи и здрави и пак ги тресе „страшно опустошение” от следващият клан. Виждаме, че д-р Чилингиров се опитва да го настигне с унищоженията, но засега според нашето „неустановено верую” – неуспешно.


От стигналите до нас остатъци ние узнаваме за някои много важни подробности също и от историята на България – вставката с «Именника на българските князе» в произхождащ от Новгород протограф съвсем не е единствен пример за вмъкването на сведения от българската история, скривани по един или по друг начин в руските ръкописи чак до ХVІ и ХVІІ век.
--- Е как може да се скрие „Именника на българските князе”, след като такъв НЯМА, дори сто пъти да го повтори г-н Чилингиров до края на този материял. НЯМА български князе, българпски ханове, български канове, банове, тангристи, атакисти, „мед сестры и вся осталная непьющая сволач”.
НЯМА ТАКИВА.
Има списък с юнаци, които ОТ/ПО ТОЗИ СПИСЪК са нарочени за български владетели, тъй като извън него, те не СЪЩЕСТВУВАТ В НИТО ЕДИН ПАМЕТНИК.


Някои от тези вставки или дори обширни разкази, отнасящи се до произхода на руската велика княгиня Олга, до покръстването на русите и до българката съпруга на княз Владимир, майка на синовете му Борис и Глеб, но така също и до старата история на българския и руския народи, ще бъдат предмет на други статии.
--- Боже моля те, не ме орисвай да ги чета, още сега ще запаля три пръста дебела свещ за молбата си !

Приписката на Григорий «церковник всех болгарских церквей», запазена в двата преписа от неговия протограф – сборниците в Архива на Министерството но външните работи в Москва и в Държавната библиотека във Вилнюс – доказва участието му при съставянето на този български сборник-протограф от Х век и превода на някои негови части, включително на текстове от Стария завет, на откъси от хронографите на Георги Амартол и Йоан Малала, както и на «Историята на Еврейската война» от Йосиф Флавий.
--- Забелязахме още в началото, че за д-р Чилингиров четенето на среднобългарски или старобългарски паметници, както и руски такива е голяма мъка. Термина е Григорiй презвитер, мних всех церковникъ болгарскихъ церквей. (вж. линка горе на doc формата, стр. 6), все пак когато се поставят кавички от грамотни хора е желателно да се цитира точно заглавието на дописката. Другият термин който д-р Чилингиров е заимствал от руския език е „приписката”. Преписы на руски обаче значи, текстове, които са преписани от друго място, а това за което говорим НЕ Е преписано от никъде. То е дописка/дописване, което не съществува на друго място, защото втората дописка в другият паметник е по-нова и препис на първата. Втората ни забележка е по смисъла, който се изопачава чрез името което дава Чилингиров. Формулировката му означава, че става дума за „църковник/свещеник на всички български църкви”, докато реалното заглавие говори за „презвите-мних (монах-презвитер) на всички свещеници на българските църкви. Т.е. нещо като шеф на църковният български синдикат, което ще се съгласите е твърде далеч по смисъл от формулировката, която предлага д-р Чилингиров – свещеник на всички български църкви.


В късни преписи от части на сборника-протограф княз Оболенски открива два твърде преработени и съкратени откъса от предисловието на Григорий, в които се съобщава изрично и за съставения от него летопис, започнат в 958 и завършен в 962 г. – поне от четиригодишния срок за написването му трябва да приемем, че този летопис не се е състоял само от няколко страници. Но също така и стигналите до нас откъси от най-ранната история на Русия, включени след значителната им преработка в «Повесть временных лет», както и в други летописи, нямащи нищо общо с нея, за чийто произход руските изследователи нямат никакво обяснение, ни дават основание да допуснем, че обемът му едва ли е бил малък.
--- Пак се замота д-р Чилингиров в крайбрежните кафяви водорасли. НЯМА такива „преработени откъси” от „ранната история на Русия”, които „нямат нищо общо с нея” пред които руснаците „нямат никакво обяснение” – това са манипулации. Такива „откъси” нямащи нищо общо с руската история са само църковните канонични или поучителни текстове, но тези текстове по принцип нямат връзка с нито една писана история, те са щампи за повсеместна църковна употреба, дори от католическата църква. Такива откъси не са открити от нито един руски или западен изследовател, включително и от зоркото око на г-н Чилингиров, тези откъси са безпочвена декларация. Манипулациите на д-р Чилингиров просто са неизчерпаеми, надяваме се, че някой издател е забелязал този богат материал и ще го използва са собствени конвенционални цели.


От друга страна всички стигнали до нас откъси, които можем да свържем по един или по друг начин с името на Григорий, се отличават по своята сбита и информативна форма от многословните и пълни с измислици текстове, заменили оригиналия летопис с манипулациите, излезли под името на Силвестър, близки по стил и съдържание на извършените по всяка вероятност в скрипториите на цариградската патриаршия през ХІІ век преправки и в текста на редица византийски хронисти и богослови от предишната епоха.
--- И естествено д-р Чилингиров не може да посочи НИТО ЕДИН ПРЕПРАВЕН ОТКЪС. Ние знаехме, че много професори по история създават шедьоври за меркантилната политическа прослойка, но не предполагахме, че заразата е обхванала и докторското по-нискостоящо тяло.

Ние днес не знаем в каква форма «Именникът на българските князе» е бил включен в този летопис – а че е бил включен там не подлежи на съмнение, след като знаем за наличието и на други важни сведения за българската история, запазени в някои негови преписи.
--- Боже, докога ? Погледнах – имам още две страници – да се Свети Името Ти !

Но в този «Именник» никъде не се говори за начало на българската държава и ние нямаме никакви основания да предположим, че българската държава и българската държавност започват с първия владетел от рода Дуло, споменат заедно с още 10 други имена в списъка на владетелите.
--- То българска държава няма до Х в., д-р Чилингиров взел да и търси владетелите. Дали и мастерите са с подобно обучение по история като докторите или са още по-зле е въпроса който ни измъчва в момента !?

Както ще можем да се убедим по-нататък, годината 165 сл. Р. Хр., с която започва «Именникът», е много важна в историята на стария свят, а не само в историята на България или дори на Югоизточна Европа. Но тази година е важна заради реалните събития, започнали тогава и завършили 515 години по-късно с признаването на България от Византия,
--- Големи забежки в лапата г-н докторе, вие надминахте и цар Киро. България била призната от Византия !? Къде е това „признаване” г-н Чилингиров едва ли се досеща. Ние ще му подскажем – то е в тесен тунел от метрото, към подземията на Райхстага, на 500 м. откъдето живее г-н доктора, не е нужно да взема такси. Там е в един каменен сандък, на който отгоре пише – Танакра, по никой не може да разчете надписа, защото Господ отнема разсъдъка на Невярващите и те освен парче камък, друго не виждат. Повече подробности ще дадем по-нататък.


а не поради символичния смисъл, който някои автори в последно време ѝ приписват. Нещо повече –мястото, където неизвестният руски или български книжовник поставя списъка с имената на българските князе, трудно може да се приеме, че е било избрано случайно.
--- Аха, даже Андрей Попов се чуди как може такъв списък да се постави сред години с които няма нищо общо и просто разсича хронологията на повествованието. За д-р Чилингиров това не са случайни места, въпреки че такива неслучайни места са всички останали листи от Хронографа.


Преди 70 години бележитият немски ориенталист Бернд фон Арним в една своя статия обърна внимание върху връзката между името на първия български княз от рода Дуло, Авитохол, с името на една видна личност от Стария завет, Ахитофел. В статията си той подчерта изрично, че това име е с неустановена етимология и е могло лесно да се модифицира от Авитохол (= Син на сърната), а единственият негов носител е главният съветник на цар Давид, за когото се говори на много места във Втора книга Царства. И това е един от редките случаи, когато имена на лица от Стария завет не се повтарят нито веднаж.
--- Д-р Чилингиров може да напише и друга Библия – това е в неговите възможности и то само за няколко дни, ние сме убедени в това. Че името на жената на Давид – Аглая не се повтаря, вярно е, че името на синът на Симон – Рина не се повтаря – знаем, но че името на Ахитофел ,” един от редките случаи, когато имена на лица от Стария завет не се повтарят нито веднаж”, чуваме за първи път :

2 Царе 15:12
После, докато принасяше жертвите, Авесалом покани Давидовия съветник, гилонеца Ахитофел, от града му Гило. И заговорът бе силен, понеже людете постоянно се умножаваха около Авесалома.
2 Царе 15:31
И известиха на Давида, казвайки: Ахитофел е между заговорниците с Авесалома. И рече Давид: Господи, моля Ти се, осуети съвета на Ахитофела.
2 Царе 15:34
но ако се върнеш в града и речеш на Авесалома: Царю, ще ти бъда слуга; както бях слуга на баща ти до сега, така ще бъда слуга на тебе, - тогава можеш да осуетиш за мене съвета на Ахитофела.
2 Царе 16:15
Между това, Авесалом и всичките люде, сиреч, Израилевите мъже дойдоха в Ерусалим, и Ахитофел с него.
2 Царе 16:20
Тогава Авесалом каза на Ахитофела: Дайте си съвета какво да правим.
2 Царе 16:21
И Ахитофел каза на Авесалома: Влез при бащините си наложници, които е оставил да пазят къщата; и като чуе целият Израил, че си станал омразен на баща си, ще се усилят ръцете на всичките, които са с тебе.
2 Царе 16:23
А в онова време съветът, който даваше Ахитофел, бе считан като че ли някой бе търсил съвет от слово на Бога; такъв се считаше всеки Ахитофелов съвет и от Давида и от Авесалома.
2 Царе 17:1
Ахитофел каза още на Авесалома: Да избера сега дванадесет хиляди мъже, и да стана да преследвам Давида още тая нощ.
2 Царе 17:6
И когато Хусай влезе при Авесалома, Авесалом му говори, казвайки: Така е говорил Ахитофел. Да постъпим ли според неговия съвет? ако не, говори ти.
2 Царе 17:7
И Хусай каза на Авесалома: Не е добър съветът, който Ахитофел даде тоя път.
2 Царе 17:14
Тогава Авесалом и всичките Израилеви мъже казаха: Съветът на архиеца Хусай е по-добър от съвета на Ахитофела. (Защото Господ беше рекъл да осуети добрия Ахитофелов съвет, за да нанесе Господ зло на Авесалома).
2 Царе 17:15
Тогава Хусай каза на свещениците Садока и Авиатара: Така и така съветва Ахитофел Авесалома и Израилевите старейшини; а така и така съветвах аз.
2 Царе 17:21
А след заминаването им, ония излязоха от кладенеца и отидоха та известиха на цар Давида. Рекоха на Давида: Станете преминете скоро водата, защото Ахитофел така съветва против вас.
2 Царе 17:23
А Ахитофел, като видя, че съветът му не се възприе, оседла осела си и стана та отиде у дома си, в своя град; и като нареди домашните си работи, обеси се. Така умря; и погребан бе в бащиния си гроб.
2 Царе 23:34
Елифелет, син на Аасве, син на маахатец; Елиам, син на гилонеца Ахитофел;
1 Летописи 27:33
Ахитофел, царски съветник; архиецът Хусай, царски приятел;
1 Летописи 27:34
а съветниците след Ахитофела, Иодай, Ванаиевият син и Авиатар; а началник на царската войска, Иоав.
За Авитохол е излишно да се търси из Библията, из Тората, из Бхагаватгита и т.н. Излишно е изобщо да се търси на друго място, освен в чудноватата вставка.

А за този съветник се казва, че въплътявал понятието съветник в най-възвишения му смисъл като върховна инстанция на правдата.
--- Каква „върховна инстанция на правдата” може да е Ахитофел, след като заговорничи срещу Давид, признатия пророк на три религии – християнство, юдаизъм и ислям, и е на страната на врагът му Авесалом !?


Обаче неговата роля в историята не се изчерпва с това – той е и прадядо на цар Соломон, чиято майка Батсеба е неговата внучка от сина му Етиам.
--- И Библията толкова е чел д-р Чилингиров, колкото и Хронографа. Взехме да подозираме, дали пък не е наблягал основно на шедьовъра Крачка напред, две назад !? Няма как Ахитофел да е прадядо на цар Соломон, защото Соломон е син на Давид и при това положение Ахитофел трябва да е баща на Давид, а той НЕ МУ е баща, тъй като бащата на Давид се казва Есей.


А туй не може да е отбягнало от вниманието нито на Григорий, нито дори на «малообразования» копист от ХV век, многократно записал това име във Втората книга Царства, която предшества вставката с «Именника».
--- Поредното доказателство, че д-р Чилингиров няма ни най-малка представа от съдържанието на Хронографа. Вставката, носеща многообещаващото име „Именник на българските князе” е поместена след 23 глава на ІV книга царства, а не след ІІ-ра, която ІV-та книга е и последна от Царства и непосредствено след нея в Библията е Първа книга на Паралипоменон. В Библията тези книги следват една след друга, като в Хронографа, хронологията е нарушена в съдържанието на ІV книга Царства. 24 глава на Царства започва с разказ за Навуходоносор, която глава в Хронографа е заместена със статия на Георги Арматол за Навуходоносор. Ето поради тази причина в накъсване хронологията на ІV книга царства, Андрей Попов заявява, че този прословут лист № 68 от Хронографа е вставка, т.е. добавка, която нарушава хронологията. Тези неща не мога да впечатлят д-р Чилингиров, защото както казахме той нито Хронографа познава, нито Библията.


Като познаваме добре усърдието, с което средновековните книжовници както на Изток, така и на Запад, са използвали дори случайни съвпадения, и то не само в личните имена, за да докажат и утвърдят по такъв начин божествения произход на своите владетели, би било малко вероятно авторът на летописа да пропусне такава възможност, показваща връзката на основателя на българската владетелска династия дори с родословието на Исус, с което започва и Евангелието от Матея.
--- Или с Буда например, което е още по-древна роднинска връзка, въпреки че ние бихме предпочели една юначна връзка с Арджуна на бойното поле Курукшетра.


Това обаче ще бъде тема за друго изследване, макар и свързано с «Именника на българските князе», но отнасящо се към една много отдалечена по време от него епоха. Но това не е единствената връзка между вставката с «Именника на българските князе» и предшестващия го текст от Четвърта книга Царства. Предавайки имената на всеки от юдейските царе, тази книга повтаря заедно с тях 22 пъти една и съща формула: „[а делата му] не са ли написани в книгата на летописите на юдейските царе?“ (1.18, 8.23, 10.34, 12.20, 13.7, 13.12, 14.15, 18.28, 15.6, 15.11, 15.15, 15.26, 15.31, 15.36, 16.19, 20.20, 21.17, 21.25, 23.28, и 24.5). Ако и да не срещне нито веднаж тази формула в «Именника», внимателният читател вече знае от текста на предхождащата го част, че делата на споменатите там владетели също са били написани в книгата на летописите, а напомнянето им непосредствено след книгите на юдейските летописи е целяло да насочи вниманието му и към историята на неговия народ, като част и продължение от всеобщата история на човечеството, предадена в книгите на Стария и Новия завет.
--- Освен, че не познава Хронографа и Библията, д-р Чилингиров бърка и сметки по-големи от 20, все пак ще се съгласите, че и 22 никак не е малко число.

Д-р Бернд фон Арним не е знаел нито за сборника на Григорий, нито за неговото «оглавление», в което е фигурирал «Летописът на българските царе» и предполага, че «Именникът на българските князе» може да е представлявал „един вид продължение и послесловие след Симеоновия превод на «Осмокнижието»“ (т.е. първите осем книги на Стария завет).
--- Бернд фон Арним (1850–1939) нищо такова не казва, той заявява: Diese suggestive Wiederholung könnte als eine psychologische Erklärung für die Unterbringung der Fürstenliste an Ende der Königsbücher gelten: jeder Bulgare, der diese Bücher abschrieb, wurde dadurch an die Fürsten seines eigenen Volkes erinnert: verdiente nicht auch ihr Wirken verewigt zu werden in den Annalen der Geschichte? Besteht aber nur ein psychologischer allgemeiner Zusammenhang zwischen IV Kö und der Fürstenliste?
Това сугестивно повторение би могло да служи като психологическо обяснение на Именника в края на книгите Царства: българинът, който е преписвал тези книги е могъл да си спомни за князете на своя народ: не е ли заслужавало дела им да бъдат увековечени в историята? Съществува ли обаче една обща психологическа приемственост между IV кн. Царства и Именника?

Ние не твърдим, че превода ни е добър, но твърдим, че поставените с кавички от д-р Чилингиров цитати „продължение и послесловие след Симеоновия превод” НЕ СЪЩЕСТВУВАТ в думите на Министъра на земеделието на Прусия, von Arnim. Защо са тези примитивни манипулации с текстове, чийто истинност може може да провери всеки ученик лично на нас не ни е ясно.


Туй предположение не противоречи с нищо на предположението, че в «Летописа на българските царе» в сборника от Х век трябва да се е съдържал и един повече или по-малко подробен разказ за историята на българските князе с имената им и годините на тяхното управление, подобен на т. нар. «Летопис в кратце» от патриарх Никифор, който е поставен в «Светославовия сборник» на мястото на унищожения български летопис.
--- Видения за които берлинските доктори могат да пратят д-р Чилингиров в някое много специално заведение за продължително време.

Публикуваната тук статия представлява единствен случай в моята 60-годишна публицистична дейност, при който в един и същ брой на едно списание бяха публикувани 2 (две) мои статии, макар и с повече от петгодишно закъснение. В това списание повече не бяха публикувани мои статии, а неговият главен редактор беше отстранен от длъжността му и заменен с друг, който малко преди това беше защитил научна дисертация, посветена на религиозната политика на Юстиниан І – в която не се споменава нито дума за възстановяването на архиепископията на Илирик.
--- Отново изпарения от омайни билки. Юстиниан Велики не възстановява, а създава нова архиепископия на име Първа Юстиниана, това мисля, че го пише дори в гимназиалните учебници.


А тази архиепископия при следващото нейно утвърждаване през 1018 г. от Василий ІІ ще получи (отново) названието Българска архиепископия.
--- И това не е вярно, че тя ще получи отново названието Българска архиепископия, защото НИКОГА ПРЕДИ ТОВА не е носела такова име. Тъмни гори Тилилейски са историческите извори за д-р Чилингиров, а е човек на години вече.

Тези обстоятелства правят излишно пояснението, че споменатите в текста следващи части на статията не бяха публикувани.
--- Ами списанието не е било за хумор и сатира навярно, затова не са публикувани.

За удобство на читателя текстът тук се дава в дигитализирана форма, а не като сканирани страници. Той се дава в непроменен вид и без библиографски бележки – изчерпателни бибиографски бележки и обяснения по цялата тематика на статията се дават в двата тома мои изследвания „Цар Симеоновият СЪБОРНИКЪ от Х век“, излезли в две издания през 2007–2011 г. и публикувани на същия интернетен портал SCRIBD. А. Ч., Берлин, 2013
--- Изследвания ли !? Нещо се шегува д-р Асен Чилингиров.

Край

Езичеството на император Юлиан

Хилядолетни заблуди ІІ
https://sites.google.com/site/runiistorianewi/hiladoletni-zabludi-ii

bozman

Е з и ч е с т в о

У в о д



В светската и църковна терминология при излагане на събитията са залегнали множество кодови думи и изрази, използвани за излагане най-често на твърде мъгливи и неясни ситуации и обекти. Една от тези думи е “езичество”. С този термин в историята се индикират както диви монголоидни племена от рода на тюрко-монголите, така и религии предшестващи християнската религия. Каква е целта ? Тя е ясна и крайно елементарна – да се обезценят и злепоставят вярванията на предните поколения и генерации и да се възвеличаят вярванията на християните като най-най сред обичните от Бога. Естествено на “истинския Бог” – всички други Богове преди това са били измамни и несправедливи Богове. Това комисарско светоусещане подплатено с православен плам е основната плоскост на която се излага и прилага въпросният термин за оневиняване на действията на християните и самопредставянето им на жертви на езичници и владетели. Ще се опитаме да покажем какви са допирните точки и контакти между така нареченото езичество и действията на християните спрямо “езичеството”, което си има точно определено име във времето и пространството (но не се използва) и какви са били отношенията между първите християни и предхождащите ги “езичници”. За целта ще ползваме не критически произведения насочени срещу християнството с каквито изобилства НЕТ пространството, а анали от самите християнски източници, в нашият случай – официалният сайт на родната БПЦ - http://www.pravoslavieto.com/ по реда на тяхното подреждане в сайта, като прескачане някои светци за които не се знае нищо друго освен името и за които са писани крайно общи приказки. Ще разгледаме десетина от делата на апостолите от първите години след смъртта на Исус и след това дела след Сердикийският събор тъй като ІV в. е обект на нашето внимание.



СЪБОР НА СВЕТИТЕ СЕДЕМДЕСЕТ АПОСТОЛИ

http://www.pravoslavieto.com/2/prez_vekovete/zhitija.htm



Св. апостол Филип и Вартоломей - Св. апостол Филип - от дванадесетте апостоли. Проповядвал в Галилея, Гърция, Аравия, Етиопия. Вършел чудеса - възкресил мъртвец от Иерапол. Придружавали го сестра му Мариамна и апостол Вартоломей. Завършил в Иерапол, разпнат на кръст с глава надолу, повесен високо, хвърляли камъни по него. Апостол Варнава разпнали на стените на разрушен от тях храм на една ехидна.( Град Йеропол бил пълен с идоли и идолски капища. Там между другите имало едно капище, до което се покланяли на змия ехидна. Тая гадина местните жители смятали за някакво божество, многобройни жреци й служители, суеверните жители й принасяли дарове и жертви).


Варнава е обесен с главата надолу защото с Филип разрушават езически храм. Нека забележим, че още първите апостоли са наказани не защото проповядват друга религия, а защото рушат. И поради тези разрушения на чужди светилища са обявени за светци.



2. Житие на Свтеи евангелист Марк

Това свое решение те изпълнили на празника в чест на езическия бог Серапис. В същия ден, 24 април, тогава се паднал и най-големият християнски празник Великден. В навачерието на празника евангелист Марк съветвал народа да не участва в езическото тържество. Навсякъде по градове и селища, и кръстопътища имало съградени капища с поставени в тях идоли, където се правели влъхвувания, гадателства и магьосничества. Обхождайки тези градове и селища с проповедта на Евангелието, свети Марко просвещавал сърцата на хората, от тъмата и мрака на идолослужението, със светлината на Божественото учение, като същевременно правел сред тях големи чудеса. С една дума на Божествената благодат изцелявал болни, очиствал прокажени, изгонвал нечисти и зли духове. И проповедта му, съпроводена от велики и дивни чудеса, имала огромен успех. Срутвали се капища, падали и се трошели идолите, хората се очиствали и просвещавали, кръщавайки се в името на Отца и Сина и Светия Дух.



От проведите на Марк са срутвали капища и се трошели идолите – по какъв начин “се срутвали и трошели” не се казва – предположително чрез “силата на молитвеното слово”. Дали със същата сила на словото е изградена поне една християнска църква – не се съобщава.



Св. апостол Акила Свети Акила проповядвал Христа в Азия, Ахея и Ираклия и помогнал за спасението на много човешки души, като обръщал езичниците и ги кръщавал. Той обикалял и по други земи и навсякъде проповядвал Царството Божие. Просвещавал със светата вяра, разрушавал идолите, издигал църкви, ръкополагал свещеници. Претърпял много страдания и бил убит от неверниците.


Не се казва защо е убит апостола от редакторска срамежливост наверно. Дали е убит защото разрушава идолите или строи християнски църкви – не е казано.



4. Св. апостол Андроник И наистина, той разрушил чрез проповедта си много идолски храмове и издигнал на местата им християнски църкви, изгонвал нечистите духове от хората и лекувал недъзите на немощните и болните.



Свети Андроник разрушил чрез проповедта си идолски храмове и наверно пак чрез проповедта си издигнал и техните места християнски църкви. Това правят в момента и ислямските радикали в Сирия, Египет, Ливан и на др. места, рушат християнските храмове и издигат на местата им джамии.



Свв. апостоли Архип и Филимон от Седемдесетте и св. Апфия Веднъж в Колоси се извършвал богомерзък празник в чест на езическата богиня Артемида . . . .. Във време на едно езическо тържество те се събрали с другите християни, за да извършат богослужение на истинския Бог. Езичниците узнали, че всички християни са събрани на молитва в дома на Филимон, нападнали внезапно, разгонили богомолците, а Филимона, Архипа и света Апфия били отведени на съд пред ефеския областен управител, който ги предал на изтезания и смърт.
Четем, че християните дублират с богослужението си (умишлено или неволно) езическия празник, което както се вижда наказуемо от областната управа. Много е странно, че нито веднъж християните не бяха наказани за това че са християни, а за това че нарушават порядките на езическото общество, като провеждат контра церемонии, по време на официалните церемонии.



Св. Варнава, наричан Йосиф След това Варнава се върнал в Кипър. В Саламин, главен град на острова, проповедта му извикала злоба у живеещите там евреи. Варнава предчувствал, че тук ще приеме мъченическа смърт. Той се простил с вярващите и се отправил в събранието на евреите, за да им проповядва. Те яростно се нахвърлили върху него и го убили с камъни.
Сцена, когато ранното християнството все още е секта на юдаизма и прави опити да внедри в ортодоксалния юдаизъм собствените си виждания, че Месията (Йешуа/Исус) вече е пристигнал. Такива сцени подробно са описани в “Деяния на Апостолите” при проповедите на Ап. Павел /Савел при шествията му из юдейските синагоги. При подобен побой с камъни (прилага се като вид религиозно наказание) той е изнесен и захвърлен извън града. Това му спасило и живота – помислили, че е мъртъв.



7. Свв. Иродион, Агав, Руф, Асинкрит, Флегонт и Ермий Свети апостол Иродион В сана на епископ свети Иродион дейно разпространявал християнското учение сред елините езичници. Тъй като свети Иродион обърнал към Христа мнозина от езичниците, юдеите от завист към този Божий служител се наговорили с идолослужителите елини, хванали светеца със сила и го предали на най-различни мъчения.
Общо взето – рядко срещано отмъщение при което мотива е съмнителна завист спрямо християнската репутация. Прозира необосновано обвинение към юдеите (след като изпълнители са властващи езичници), тъй като за ранното християнство, юдейството все още е главен враг, тъй като именно юдейството отказва да се реформира под проповедите на първите апостол и едва след това новата юдейска секта насочва проповедите си извън еврейската общност, като впоследствие се възприема и като нова религия.

Св. апостол Карп Свети апостол Карп претърпял много страдания за Христовото име и най-после бил убит от враждебно настроени срещу християнската вяра евреи.
Аналогична сцена. Убит от евреи, защото е порповядвал в синаготи. Да си беше проповядвал Словото Божие за спасение на душата в някоя пещеря – щеше да се радва да добро здраве.



Св. апостол Кодрат Той разпръснал тъмнината, която ги окръжавала, унищожил идолските жертви: разрушил идолите и с молитвата си разорил бесовските храмове.
Доста по-реалистично описана сцена, тъй молитвата като проповед действително може да разори т.е. обезлюди езически храмове, но за молитва действаща като механичен чук Kango в предните описания, е крайно съмнително, тъй като “дума дупка не прави”. Излагаме такива съмнения от лични наблюдения – след като Сталин разруши около 400 църкви в Москва и прати хиляди свещеници на разстрел или в ГУЛАГ, от молитвите и клетвите им трябваше да не е останал нито един жив комунист. А то се получи обратното – те се размножиха. Не смеем да предположим, че християнските молитви имат обратен ефект, въпреки наличните статистики.



Свв. апостоли Стахий, Амплий, Урбан, Наркис, Апелий и Аристовул, епископи. Апостол Андрей ръкоположил в сан епископ Амплий и Урбан, Амплий - в Диоспол**, Урбан - в Македония. Те ревностно проповядвали Христовото учение и разрушили много идолски капища.


Едно откровенно и реалистично описано събитие – за съжаление такъв тип писания са изключителна рядкост в сайта на БПЦ. Смеем да забележим, че това са преки ученици на първоапостола на християнската вяра – Ап. Андрей. На какво ги е учил не е ясно, но поне по един показател са верни на досегашните християнски прояви – разрушават езически светилища.



Св. апостол Тимотей († 97) Св. ап. Тимотей бил умъртвен на 22 януари 97 г. от езическа тълпа, защото излязъл пред езическото шествие и го изобличил за безсрамните действия по време на Артемидините тържества.
Очевидно историята се повтаря непрекъснато или поне отчасти периодически – така се получаваше и ако някой излезеше пред Първомайска манифестация и разобличеше “цъфтяция и зреещ социализъм”. Той биваше екзекутиран в подходящите за това заведения, построени от вярващите социалисти и наречени с ласкавото име – лагери. Очевидно “цъфтящия социализъм” и “гниещият капитализъм” имат различно Божие здраве, защото цъфтящия цъфтя и прецъфтя, а гниещият още ферментира и все не прогнива окончателно.



Св. апостол Тит Трябва да кажем, че на острова имало идол на почитаната от езичниците богиня Диана, на който се покланяли и принасяли жертви много елини. Веднъж свети Тит отишъл на мястото, където се събирали нечестивите, и започнал да им проповядва Божието слово, увещавайки ги да се обърнат към истинския Бог. Но понеже хората не го слушали, той се помолил на Бога и идолът паднал и се разсипал в прах. Тогава всички присъстващи се ужасили и петстотин души в този ден повярвали в Христа. А когато по заповед на римския император на остров Крит се строял голям идолски храм в чест на мерзкия бог Зевс (4) и постройката била почти готова, минавайки оттам, Христовият апостол Тит се помолил на истинския Бог и храмът внезапно се сринал до основи.
Молитви с голява ефективна разрушителна сила, навярно над 7 степен по скалата на Рихтер. Дори не ни учудва, че Тит и християните преди него непрекъснато се обръщат с божието слово към нечестивци, а не си намерят свестни “честиви” слушатели. Навярно и тогава света е бил пълен с нечестивци, като днес. Но поне би трябвало да направят опит в това отношение.

До тук ще спрем със сведенията за праведните контакти през първите векове, между християни, езичници и юдеи и колизиите между тях. Предполагаме стана видно, че християните, в качеството си на революционна общност се стреми да промени нещата директно в утвърдени вече институции, като езичество и юдаизъм. Разбира се за юдаизма имаме, тонове изписана литература и езера от мастило, но за езичеството, май нищо и то езичеството което нас ни интересува – тук на Балканите, а не някъде из о-вите Тонго. Затова ще продължим доста по нататък, за сведения след Сердикийския Събор, когато верските битки добиват мащабност в държавен и дори континентален характер. Дотук е ясно – християните се мъчат да намерят електорат сред твърдите членове на юдеи-езичници и елини-езичници и очевидно срещат отпор и понякога и смъртта си. Имаме в наличие само три споменати божества Зевс, Диана и Артемида. Не прочетохме обаче, някои християни да са били умъртвени или наказани по някакъв начин, когато са проповядвал в собствените си църкви, изглежда такива църкви са били рядкост, пък и читателите навярно се досещат, че е къде по-удобмно да се влезе в готова вече сграда, като и се смени наименованието, отколкото да се строи нова.



След Сердикийския Събор



1. Св. мъченици Мануил, Савел и Измаил Персийски († 362) Тия трима братя били родом от Персия и били възпитани от майка си в християнска вяра. По онова време - в ІV век - имало вече твърде много християни в Персия. Персийският цар изпратил тримата братя при император Юлиан да водят с него преговори за мир. Юлиан, макар на младост да изповядвал християнската вяра, по-късно се отрекъл от нея и ревностно изпълнявал всички езически обреди. Той извършвал някакво тържество в чест на боговете, когато пристигнали при него персийските пратеници. Те, разбира се, не поискали да вземат участие в това тържество и по заповед на Юлиан били затворени в тъмница.

Не сме срещнали съобщение в което Юлиан да е изповядвал християнството, освен във анонимни инсинуации, нито ще възразим как “на младост” Юлиан е изповядвал християнството, пък той самият нищо не знае за това. Че е бил възпитаван в арианската версия на християнството е ясно, но да те обучават в християнство и да изповядваш християнство са съвсем различни неща.Тази плитка измислица на БПЦ вероятно води началото си от факта, че Юлиан е учил в Атинската школа заедно с Йоан Богослов и Григорий Велики. По същата логика, списвателите на БПЦ сайта, можеха да кажат, че Йоан Богослов е изповядвал езическа вяра, но след това е отстъпил в християнската, тъй като Атинската школа е била мощна разпространителка на такива езически науки, като философия, астрономия, етика, логика, граматика, математика, драматургия и т.н. за които болшинството от редовите християнски “просветители” са нямали и представа, че съществуват на този свят. И това се учи в тази частна школа до VІ в., когато е закрита от Юстиниан Велики. Така, че искаме да сложим в ред представите на редовните читатели за представите на нередовните списвачи на фантастика от БПЦ. Отстъплението на Император Юлиан от християнството е толкова вярно, колкото Св. Йоан е отстъпил от езичеството и е приел християнството. Наказанието на Юлиан е адекватно на мисията на легатите, след като не спазват церемониите на държавата в която пристигат - естествено че ще бъдат наказани. А те пристигат като пратеници на персийския “цар”, а не на персийската християнска църква.



2. Св. Теодорит Антиохийски († ок. 362) - Теодорите! Защо при цар Константин ти разори храмовете на древните богове, а гробниците на мъртвите украси и заповяда да издигнат над тях църкви? Светият отговорил: Божествените църкви и гробниците на светиите са създадени и украсени още от нашите предци, защото Бог е прославил Своите светии, намирайки ги достойни за това; удивявам се, управителю, че ти от християнин си станал идолослужител.
Четем за едно много интересно прекрояване на храмовете, започнало при Константин Велики – Юлиан му е племенник. Разрушават се храмовете на езичниците и върху тях се строят църкви. Теодорит обаче отрича това да е правено от него и пръхвърля вината върху свои предци, очевидно също християни. Виждаме много ясно как се води състезанието между християни и езичници и то е крайно осъдително и непочтено за християните според нас, чиято цел очевидно е не толкова да утвърдят своята религия, но да завладеят сградите на старата религиозна общност. Няма да питаме защо не си издигнат свои храмове на друго място – навярно молитвите им са били немощни да градят собствени храмове и са имали само чудното свойството да разрушават чужди. Пак ще се върна на болшевишките методи, които са същите. Семинариста Йосиф Висарионович приложи такава тактика към християнските църкви – разрушаваше ги и на тяхното място издигаше комунистически министерства и управления (московските небостъргачи), а когато нямаше потенциал да построи нещо ново, то площите се превръщаха в паркове и градинки, басеини и т.н.
3. Св. Даниил Стълпник (IV) Там научил, че в Анапъл има един запустял идолски храм, в който живеят много нечисти духове. Никой не можел да мине покрай него, защото те като разбойници нападали и убивали пътниците и потопявали плаващите по вода. Светият решил да иде и да живее там, спомняйки си за великия Антоний, който претърпял много нападения от бесовете, но накрая с Божията помощ ги победил и се сподобил с големи блага. Даниил се отправил в празния храм, въоръжен само с непобедимото оръжие на светия кръст и пеейки: “Господ е моя светлина и мое спасение: от кого ще се боя?” И още преди да започне борбата, бесовските пълчища изпаднали в ужас. А духовният воин обикалял храма и осенявал всички ъгли с кръстното знамение, всеки път прекланяйки колена и молейки се на Бога. Когато настъпила вечерта, дошъл началникът на бесовете и започнал да хвърля камъни по светеца, а после се чули страшен рев, вопли и шум, но Даниил без страх стоял на молитва с думите: “И полк да се опълчи против мене, няма да се уплаши сърцето ми”. Така той прекарал първата и втората нощ. На третата нощ видял множество бесове в образа на исполини, с мрачни лица, страшни като човекоядци, скърцащи със зъби, пламнали от гняв против него. Те викали: - Нещастнико, кой те посъветва да дойдеш на мястото, където отдавна живеем? Тук ние сме стопани.Те се хвърлили против Даниил и едни искали да го удавят в морето, а други - да го убият с камъни, но нито един не се осмелил да се приближи до светеца. А той си спомнил думите на Господа: “тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост”, затворил всички входове на храма, като оставил само едно малко прозорче, и започнал да пости и да се моли. За кратко време цялото бесовско пълчище с Божията сила било прогонено и хората започнали да преминават край храма без никаква опасност.
-------------> ------------->

Atis, Indra, Vishnu,

Някои съвпадения

bozman



А. Ще стане въпрос за следните текстове от декодирането на иберийските руни и Веда Словена:

І. От плочка с руни Orleyl V, 3.1 И 4 ред : АЗЪАТИЗЩВЛВОУ и към края АТИЗЩВЛВОУТЗЛæ, които бяха декодирани и сепарирани от нас по следният начин:

АЗЪ АТИЗ ЩъВ ЛъВОУ . . . . ЗЪЛæВА – Аз Атиз, който злият лъв . . .(следва името на лъва ГШ КВЪВА, за което все още нямаме задоволително обяснение) и втория израз АТИЗ ЩъВ ЛВОУ Тъ ЗЛæ . . . – Атис, който лъвът зъл . . .

ІІ. От плоча с руни Botorrita ІІІ, заглавието: РАМВЩНДЛЪМФРВАВКРВДУВАИНТАЗВВТЗВИШ, декодирано и сепарирано по следният начин РАМ ВеЩи НаД ЛЪМаФ РВАВ КъРъВ ОУВА ИНТА ЗъВа Въ ТаЗи ВИШ – Рам опитният надделя изтръгвайки кръвта на всички. Инта зова в тази вселена

ІІІ. Веда Словена,

ІІІ.1. кн. 1, песен 1,стих 21 : Тоя молъба, кралю, Вишну Бога си услуше,

ІІІ.2. кн. 1, п.3, ст. 73 : Молба Огнену Богу да су помолиме, стих 75: Огнени Бога огань да си всякне, стих 83: Огнену Богу молба су помолиха,

ІІІ.3. кн. 1, п.4, стих 54-57: Де се дойде юда Самувила: Утъ лику й грее ясну сонце! Афъ гръди има ясна месечина! В' скути й се дребни звезди! и т.н.

В. Нека се поразходим из най-старите налични писмени паметници на планетата, свързани с нашите термини, като няма да правим разлика между индикацията на Атис и Атиз, поради понятни причини :

І. По отношение на изписаните според декодера в прав текст Атис, Инта и Рам, индикирани на тези плочки в периода V – ІІІ в.пр.н.е., според изследователите дали стратификацията им.

І.1. Ето какво по-интересно подбрахме за Атиз от книгите на
A. T. Fear, "Cybele and Christ." in Cybele, Attis and Related Cults, Eugene Lane, ed., Brll, 1996.
James G. Frazer, Adonis, Attis, Osiris. University Books, 1967.
Gasparro, Sfameni. Soteriology: Mystic Aspects in the Cult of Cybele and Attis. Brill, 1995.
M. J. Vermaseren, Cybele and Attis: The Myth and the Cult. Thames and Hudson: 1977.
M. J. Vermaseren, The Legend of Attis in Greek and Roman Art. Brill, 1966:

ІІ. Преди да приложим съображенията на горните автори трябва да съобщим за войната която се води до ден днешен по отношение на тези религии. Тя се състои най-кратко казано в областта на стратификацията на паметниците. Автори, най-известен от които е Франц Кюмон, поддържат становището, че религията на Атиз, Кибела и т.н. е предшественица на християнството и тяхна основополагаща структура. Противниците на това становище са болшинство и най-вече от религиозните християнски среди, които твърдят, че тези религии (ако приемем, че имаме няколко паралелни религии, тъй като други изследователи твърдят, че митраизма на Римската империя е различен от митраизма на Персия ) са копирали от писанията на християнството в своите изложения, като дават становището, че има налични християнски постулати към 2 в. от н.е. Най-старият такъв християнски паметник обаче , Синайският кодекс, е от 4 в. и то крайно съмнителен, като техническа изработка и състояние, виж: https://sites.google.com/site/runiistorianew/codex-sinaiticus

Свитъците от Nag Hammadi ( http://gnosis.org/naghamm/nhlcodex.html ) и Кумран http://www.christianorigins.com/qumran.html според нашето скромно мнение са по-скоро „късен юдаизъм”, отколкото „ранно християнство”.

Като цяло, единодушното становището на учените по този въпрос е, че персийската религия навлиза в Римската империя след разширението на последната на изток, в посока Персия и Месопотамия. Нашите паметници обаче са точно от противоположната посока, от п-в Иберия и то от V – ІІІ в.пр.н.е., а по това време Римската империя/република още се бори за утвърждаване на самият Апенински п-в и няма как персите да са акостирали през V – ІІІ в. пр.н.е. при Херкулесовите стълбове, поне все още такива източници няма.

По тази причина приемаме наличието на „свръх древната” българска реч на Иберийския п-в за домашна,
европейска проява най-общо казано, без да се заиграваме в националистически ребуси, кое е българско, македонско, сръбско и т.н., поне засега. Не мога обаче да не заявя „свръх древна българска реч”, той като тези руни бяха разчетени именно чрез тази реч, което предполага и най-плътно стоене до тази реч на съвременният български език. Като основание за такова твърдение сме дали на стр. 177 и 178 от книжното издание на РТ (http://www.booksinprint.bg/Publication/Details/5885c4f7-42fd-4193-b3b1-d7129710e33c десетки думи, които не са по-различни, като диалект от наличните текстове в изданието на Стефан Веркович от 1874 г. „Веда Словена” http://ziezi.net/veda1/ , без значение от кое време са публикуваните песни. При всички положения те очевидно не са по-ранни от времето на публикация – ХІХ в. и връзката на текстова диалектна близост много трудно може да се нарече случайна, освен от крайно предубедени радетели на панславизма, тюркизма, иранизма и т.н. изми, ширещи се в интелектуалното пространство на съвременната сателитна българска наука. Ето какво съобщават за Атиз и споменатите няколко автори в т. І.1., без да разграничаваме изявленията им за удобство:
1. Атис от Фригия дава следните приликите с Исус, според някои критици:

1.1. Атис е роден на 25 декември на Дева Нана.

1.2. Той се счита за Спасител, който е убит за спасението на човечеството.

1.3. Тяло му като хляб беше изядено от неговите поклонници.

1.4. Свещениците на Атис са „скопци за небесното царство.”

1.5. Той е божествен син и баща.

1.6. На „черен петък”, е разпнат на дърво, от което Светата му кръв потича надолу, за да откупи земята.

1.7. Слиза в подземния свят.

1.8. След три дни, Атис е възкресен на 25 март като „най-висок Бог.”

1.9. Атис е представен като „мъж вързан за дърво, в подножието на което е Агнето и без съмнение, също като човек, прикован към дърво”

1.10. На 22 март е прикован на бор „”Ликът на Бога е прикрепена към него, като по този начин е убит и увисна на дървото”

1.11. По-късно свещениците се очаква да са намерят Атис, но гроба е празен.



2. Първото споменаване на Атис идва от добре познатите писанията на гръцкия историк Херодот . Според Херодот, Атис е овчар, сина на цар Croseus на Лидия и Фригия. Крал Croseus сънува лош сън в които синът му е убит от желязо копие, и поради това, той отказва да позволи Атис, на отиде на лов за свине, докато Атис, го убеждава, че е всичко това е само сън. Все още загрижен за сина си, Croseus наема Гент, наречен Adreastus, за охрана на сина си. За съжаление, Adreastus хвърля копието си по глиган и пропуска, вместо това вие вече знаете кого удря копието и го убива.

3. Нито Vermaseren, нито всеки модерен учен пишещ за Атис, указва и намек че християнството е откраднало нещо от култа на Атис – ние наистина настояваме, че обратното. Vermaseren отбелязва, че цялата ни информация по паралели идва от ранните християнски писатели и се отнася до „тенденция да се добавят повече сложни теории за фригийския култ с течение на времето.” [Verm.CA, 182] Gasparro [Gasp.Sot, 106] Източниците показват еволюция в култа на Атис в отговор на християнството.

4. Attis е роден на 25 декември на Дева Нана. Една история, която предполага девствената Кибела, майка на Атис, но това съобщение е от Овидий и би от наблюдение на някои статуи.

5. Въз основа на календар от 354 АД, имаме шест римски тържества на Атис - март 15 март, 22, 24, 25, 26, 27 и 28. На 22 бор е повален, а фигурата на Атис е прикована, въпреки че тя представлява смъртта му под дървото - фигура, се прикрепят към дървото, следователно е не повече от въпрос на практика изобразяващи сцена, тъй като фигурка на Атис просто ще плува, докато дървото се носи по течението на реката.. Проблемът с всичко това, обаче, е, че само един от шестте празници, известни със сигурност да са пресекли пътищата с християнството, един на 27, който е единственият фестивал фиксиран на календара с дата 50AD. Император Клавдий (41-54 г.) създаден фестивал на 22 март, 23-ти е ден на траур, на 24 свещениците на Атис се самобичуват.

6. И какво „възкресението” на 25? Той е на фестивала, наречен Hilaria ( официален римски празник честван на 25 март, виж календара на Анонимният хронограф на съответната дата: (http://www.tertullian.org/fathers/chronography_of_354_06_calendar.htm) и връщането му от подземния свят се подразбира, но не е пряко изразено. Това е доказано не по-рано от 3-ти или 4-ти век. Изображенията на Атис са само танци, който празнува освобождаването си от смъртта.

7. От ритуалите на Атис, някои критици извеждат практикуването на taurobolium, или бика-жертва, от която започва нов живот, „роден отново”, когато се е окъпал в кръвта на бика (или овца, ако те не могат да си позволят бик). Някои критици дори описват тази церемония с терминологията „измит в кръвта на Агнето.”

ІІ. Ето и няколко сведения и за Митра:

От около 1500 г. пр.н.е. Митра е бог в Близкия изток, в царството Митани, което по това време заема Асирия. Mitra богослужението, обаче е известено по същото това време колкото на изток, така и на запад в Хетското царство, само на няколко стотин километра на изток от Средиземно море. Това е видно от хетските-Митани таблети, открити при Bogaz-Köy, което сега е в Турция. Боговете на Митани включват Митра, Варуна и Индра, всички тези имена са намерени във ведически текстове.
Страбон, 15.3.13 (стр. 732C), давайки информация за една загубената творба или в Посидоний (ca 135-51 пр.н.е.), или от Аполодор на Artemita (първите десетилетия от Ів. пр..н.е.), посочва направо, че „западните парти наричат слънцето Митра.” Римският култ изглежда се развива в своя специален начин. (Gordon Conwel, " Frequently Asked Questions” – FAQ).
Според древноримския историк Плутарх (c. 46-120 г/CE), Mithraismа е приет от римляните по време военната кампания на Помпей срещу Киликийските пирати, около 70 все. Религията в крайна сметка мигрира от Мала Азия чрез войници, много от които са били гражданите на региона и на Рим. Сирийски търговци разпространяват Mithraismа до големите градове, като Александрия, Рим и Картаген, докато пленници го разнасят из провинцията. От третия век АД/CE Mithraism и нейговите мистерии проникват в Римската империя и се разширяват от Индия до Шотландия. Досега това присъствие е индикирано чрез над 420 храмове, стату, и и надписи в различни страни.
От редица открития, включително керамика, надписи и храмове ние знаем, че Римския Mithraisъм завладява голбяма част от империята 80 и 120 АД/CE, когато първите артефакти от този конкретен култ започват да се разпространяват в Рим. Митраизма достигна своя връх по време на втория и третия век, като постепенно затихва в края на четвърти/началото на пети век, следствие настъплението на християнството. Сред неговите членове през този период са били императори, политици и сенатори. В действителност преди неговото припознаване от християнството, митраизма се радва на защитата на някои от най-важните лица в Римската империя. В пети век император Юлиан, като отхвърля религията на християнството, приема митраизма и „въвежда практиката на митраистки поклонение в Константинопол.”. Това е всеизвествият Юлиан Отстъпник.
Многото лица на Митра говорят най-малко за три разновидности на божеството: Митра, - ведически Бог; Митра- Персийския Бог и гръко-римски мистерии на Митра. Въпреки това, Персийския Митра очевидно е представен по различен начин в различни места, например в Армения, откъдето идват и акцента върху характеристики Римския Mithraism, т.е. като мотиви в рамките на християнството, включително богиня майка Богородица. Този арменски Mithraism е очевидно приемственост на Mithraism от Мала Азия и Близкия изток.
Ако митраистите наистина са сатанински копия на божествения оригинал, ние сме принудени да заключим, че християнството взе лист от книгата на дявола, когато определи датата раждането на Спасителя на 25-ти декември (това е направено от папа Либерий 17 май 352 г. до 24 септември 366 г – б.м.), тъй като не може да има никакво съмнение, че въпросния ден се отбелязва като рожден ден на Слънцето от народите преди църквата, които честват своя Бог Сътворител между 6-ти януари и 25-ти декември. The Worship of Nature, Sir James G. Frazer.
Augustine, Firmicus, Justin, Tertullian и други, като възприемат точно приликата между религията на Христос и религията на Митра, с наглост само за да се изравнят с жестокия абсурд, настояват, че дяволът от ревност и злоба, предизвикал персите да създадат религия, като точното изображение на християнството. Което твърдение, чрез устите на достойни светци и грешници на църквата не може да отрече, че поклонението на Митра предхожда този на Христос.
Освен това е погрешно да се твърди, че Mithraismат е „мистерия култ” не е оставил никакви писмени записи. В действителност много доказателства за „Митра поклонението” са разрушени, включително не само паметници, иконография и други артефакти, но също така много книги от древните автори. Наличието на писмени доказателства е посочено от египетски „ръкопис” от първи век пр. н.е., на който пише, „мумия погребален надпис на свещеник на Митрас, Ornouphios, син fo Артемида” , инвентарен номер - MS 247.
В науката са известни поне двама от древните писатели на Mithraismа – Pallas и Evbulus, последният от които, според Йеремий (Срещу Jovinianus, 2.14; Schaff 397), „пише историята на Митра в много томове”. Обсъждайки писанията на Eubulus и Pallas, Порфирий/ Porphyry твърди, че там има „няколко сложни трактата уточняващи религията на Митра”.
Може още дълго да се пише за и против влиянието на митраизма върху християнството, дали писанията на Митра са копирали ранно християнски текстове, които пък никой не е виждал, или християнството е надделяло над митраизма, като е погълнало част от ритуалите му и т.н. Нашата задача обаче беше друга – навярно забелязахте вече, че митраизма се явява нова религия за Европа, но легендите и съобщенията за Атис, Рама и Вишну не напускат пределите на Мала Азия – т.е. Митани, Фригия, Лидия.

Ето какво казва и H.H. Wilson, който през 1840 г. превежда Vishnu Purana на анг. език: „Има голяма вероятност, представените в нашият превод популярни форми на Индуската религия да са приели действителните си днешни форми не по-рано от осми или девети век”. Той датира също така съобщенията за Кришна религията в Bhagavadgita от ІІ в. пр.н.е. Това е почти 200 или 300 години след като в рунното писмо на Иберийските плочки се споменава Атиз, Рам и Индра (под формата си Инта). В ХІХ в. във Веда Словена, също така са споменати бог Вишну и Огненият Бог. Докато за огненият Бог можем все пак да се предположи, че се е запазил в народния фолклор въпреки 1200 г. християнско унищожаване на всякакви „митраистки белези”, то бог Вишну, както бог Атиз, Рама и Индра никога не са напускали пределите на Мала Азия и Близкият Изток чрез каквото и да е налично съобщение в Европа или ако е имало, то е било спорадично и не е оказало никакво влияние върху развитието на религиозната култура. Тяхното присъствие в рунната писменост е най-ранното проявление на тези понятия в цялата световна литература и епиграфски паметници, която са ни известни. Дали тези понятия са присъствали някога в нехристиянски паметници за каквито говорихме по-горе и унищожени от усърдни християни, можем само да гадаем. При всички положения, за да присъстват тези понятия в писаната на „свръх древната българска реч”, то те очевидно са били в говорно обръщение поне няколко стотин години преди и това. А това отвежда тази писменост далеч преди всички налични разчетени писмености в Европа и Мала Азия и дори преди древногръцката и древния иврит, чийто налични религиозни паметници съществуват от 200 до 400 г. по-късни от рунното писмо, като освен това преписите им са със стотици и хиляди години по-късни, което прави в известна степен тяхната автентичност доста съмнителна. Същевременно днешната българска реч, като индивидуалност е единствената, която е довела до разчитането на епиграфски паметници минимум 2200 г. по-стари от настоящата епоха, като разчитането не се свежда до набеждаването или припознаването на отделни думи като „български” по модела на Ал. Фол, с който откри тракийската реч, а до смислени сакрални текстове, от които поради липса на време и тълкувателни възможности сме превели само няколко изречения. Дори Розетския триезичен камък, с разчетени от Шамполион йероглифи е от ІІ в. пр.н.е. и по-нов от рунното писмо. Не бива да се забравя и най-важното, че декодирането и преведеното от рунните плочки е РЕЧ, адекватна на днешният български говор, а не са декодирани само имената Атиз, Рам, „хини” и т.н., които могат да присъстват във всяка друга реч.

Библиография:

"Chronography of 354," en.wikipedia.org/wiki/Calendar_of_Filocalus
"Mithraic Mysteries," en.wikipedia.org/wiki/Mithraic_mysteries
"Mithraism," www.catholic.org/encyclopedia/view.php?id=8042
"Mithraism and Christianity," meta-religion.com/World_Religions/Ancient_religions/Mesopotamia/Mithraism/ mithraism_and_christianity_i.htm
"Mithras in Comparison With Other Belief Systems," en.wikipedia.org/wiki/Mithras_in_Comparison_With_Other_Belief_Systems
"Mitra," en.wikipedia.org/wiki/Mitra
"Yalda," en.wikipedia.org/wiki/Yalda
Alvar, Jaime, and R.L. Gordon. Romanising Oriental Gods: Myth, Salvation and Ethics in the Cults of Cybele, Isis and Mithras. Leiden/Boston: Brill, 2008.
Amir-Moezzi, Mohammed Ali. La religion discrète: croyances et pratiques spirituelles dans l'islam shi'ite. Paris: Libr. Philosophique Vrin, 2006.
Anonymous. The Existence of Christ Disproved. Private Printing by "A German Jew," 1840.
Badiozamani, Badi. Iran and America: Rekindling a Lost Love. California: East-West Understanding Press, 2005.
Beck, Roger. Beck on Mithraism. England/Vermont: Ashgate Pub., 2004.
Berry, Gerald. Religions of the World. New York: Barnes & Noble, 1955.
Bleeker, Claas J. The Sacred Bridge: Researches into the Nature and Structure of Religion. Leiden: E.J. Brill, 1963.
Boyce, Mary. "Mithraism: Mithra Khsathrapati and his brother Ahura." www.iranchamber.com/religions/articles/mithra_khsathrapati_ahura.php
—A History of Zoroastrianism, II. Leiden/Köln: E.J. Brill, 1982.
Campbell, LeRoy A. Mithraic Iconography and Ideology. Leiden: E.J. Brill, 1968.
de Jong, Albert. Traditions of the Magi: Zoroastrianism in Greek and Latin Literature. Leiden/New York: Brill, 1997.
Forbes, Bruce David. Christmas: A Candid History. Berkeley/London: University of California Press, 2007.
Frazer, James G. The Worship of Nature, I. London: Macmillan, 1926.
Gordon, Richard L. "FAQ." Electronic Journal of Mithraic Studies, www.hums.canterbury.ac.nz/clas/ejms/faq.htm
—"The date and significance of CIMRM 593 (British Museum, Townley Collection)." Journal of Mithraic Studies, II: 148-174). hums.canterbury.ac.nz/clas/ejms/out_of_print/JMSv2n2/ JMSv2n2Gordon.pdf
Halsberghe, Gaston H. The Cult of Sol Invictus. Leiden: E.J. Brill, 1972.
Hinnells, John R., ed. Mithraic Studies: Proceedings of the First International Congress of Mithraic Studies. Manchester: Manchester University Press, 1975.
Kosso, Cynthia, and Anne Scott. The Nature and Function of Water, Baths, Bathing and Hygiene from Antiquity through the Renaissance. Leiden/Boston: Brill, 2009.
Lundy, John P. Monumental Christianity. New York: J.W. Bouton, 1876.
Molnar, Michael R. The Star of Bethlehem: The Legacy of the Magi. New Jersey: Rutgers University Press, 1999.
The New Schaff-Herzog Encyclopedia, VII. eds. Samuel M. Jackson and George William Gilmore. New York/London: Funk and Wagnalls Company, 1910.
Plutarch. "Life of Pompey." The Parallel Lives by Plutarch, V. Loeb, 1917; penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/ Pompey*.html#24
Porphyry. Selects Works of Porphyry. London: T. Rodd, 1823.
Prajnanananda, Swami. Christ the Saviour and Christ Myth. Calcutta: Ramakrishna Vedanta Math, 1984.
Restaud, Penne L. Christmas in America: A History. New York: Oxford Univ. Press, 1995.
Robert, Alexander, and James Donaldson, eds. Ante-Nicene Christian Library, XVIII: The Clementine Homilies. Edinburgh: T&T Clark, 1870.
Robertson, John M. Pagan Christs. Dorset, 1966.
Russell, James R. Armenian and Iranian Studies. Cambridge: Harvard University Press, 2004.
Schaff, Philip, and Henry Wace. A Select Library of Nicene and Post-Nicene Father of the Christian Church, VI. New York: The Christian Literature Company, 1893.
Schironi, Francesca, and Arthus S. Hunt. From Alexandria to Babylon: Near Eastern Languages and Hellenistic Erudition in the Oxyrhynchus Glossary. Berlin/New York: Walter de Gruyter, 2009.
Srinivasan, Doris. On the Cusp of an Era: Art in the Pre-Kusana World. Leiden/Boston: Brill, 2007.
Weigall, Arthur. The Paganism in Our Christianity. London: Thames & Hudson, 1923.

15/11/2013/Madrid

Victoris Tvnnvnnensis episcopi chronica
a. CCCCXLIV – DLXVII (444 - 567)
bozman

Увод
Епископ Victoris Tunnunnensis е африкански свещеник, който пояснява в своята Хроника ( 566 г.), че когато Месала е Консул в КПол, той “цензурира и коригира” eзически(1) Евангелия, които са считани за неграмотно написани от император Анастасий. Изданието на БАН, ЛИБИ, t. I 1958 г., стр. 368 съобщава, че Хрониката на Victoris Tunnunnensis е “достигнала до нас само като продължение на хрониката на Поспер”, което не е вярно(2). Хрониката на Проспер е продължение на Хрониката на Св. Йероним (известна под имената Chronicon, Temporum liber и The Book of Times ), която се намира във втората част на Хрониката на Евсевий, продължена от Св. Йероним. Той датира нейното създаване на 519 г. Тя служи като образец за по късни хронисти като Prosper Aquitanensis и Cassiodorus.
Изложение

1. Хрониката Victoris Tunnunnensis е отпечатана за пръв път през 1600 г. под заглавието “Chronicon Victoris Episcopi Tvnnevnensis” от Henricii Canisii като част от Кодекс Leidense и Кодекс Velser в Инголрщадт ( днешна Германия, по онова време територия на испанския крал). Да не се бърка със Canisii от т. I на Lectiones antiquae, които преиздава по-късно Basnage. [Jacques Basnage De Beauval (1653 – September 23, 1723) е протестантски проповедник, писател и езиковед. Пише история на реформаторските църкви и юдейските древности]. Преди това се намира в ръкописите Juan Bautista Perez, епископ на Segorbe(3).
2. Второто е на Scaligeri издадено в Лайден през 1606 г., също като част от Leidense под името: “Thesaurus temporum Eusébli Pamphili Caesareae Palaestinae Episcopi... item Autores omnes ãerelicta áb Eusebio et Hieronymo continuantes eiusdem Eusébii opera et studio 'Joseph Justi Scaligeri Lugduni Batavorum 1606”.
3. Следващото е на Andrés Schott в том. 4.0. на Hispania Illustrata изд. във Франкфурт през 1608 г., като следва и копира Canisio: “Chronicon Ioannis primum Fundatoris et Abbatis Monasterii Biclarensis. Postea Episcopi Gerundensis. Nunc primum editum ab Henrico Canisio Noviomayo Ic. Et Professore SS. Canonum in alma Academia Ingolstadiensi ” [Хроника на Йоанис, основател на манастира на абатство Бикларенсис, след това епископ на Герунденсис (днешна Gerona на север от Barçelona) по първото издание на Henrico Canisius Noviomayo, издадено в Инголщат (днешна Германия) ].
4. Четвъртото издание е пак на Scaligeri, Амстердам, под заглавие: Thesaurus temporum / Eusebii Pamphili / Caesareae Palaestinae Episcopi... item Autores omnes derelicta ab Eusebio et Hieronymo continuantes... opera et studio Josephi Justiп Scaligeri, editio altera... Amstelodami 1658.
5. Петото е публикувано от Кардинал Jusephi Saenz de Aguirre през 1694 г. в Рим, който следва изданието на Canisio, труда е под името: “Collectio Maxima Conciliorum omnium Hispaniae et novi orbis, cura et studio Jusephi Saenz de Aguirre, t. II.”
6. Следващото издание е на Jacobus Basnage през 1725г., който също следва текста на Canisio. Издаден в Антверпен под името: “Thesaurus Monumeiitorum ecclesiasticorum et historicorum, sive Henrici Canisii lectiones antiguae... quibus praefationes hitoricae, Animadversiones criticas, et notas in singulos auctores adiecit Jacobus Basnage, Antuerpiae 1725”
7. Седмото издание през 1753 г. , Рим, е отново на Кардинал Jusephi Saenz de Aguirre, със същите данни, както изданието му от 1694 г.
8. Осмото издание от 1787 е на презвитер Andreae Gallandi, гръко-латински източници в 14 т., на Bïbliotheca Veterum Patrum Antiquorumque, следващо текста на Canisio. Това издание има много грешки в някои пасажи, както и в хрониката на Victor Tunnunnensis.
9. Следващото издание е на Enrique Flórez, публикувано в Ε. S., t. VI през 1751 г. Това е критичен текст на кодекс P (T) и на Sylloge de Mariana.
10. Десетото издание е на T. Mommsen, “ Auctores antiquissimi t. XI, Chronica Minora”, I, Berolini MDCCCXCIII. pp. 211-220.

От споменатите издания ние имахме възможност да направим справки в Първото издание на Canisii издадено в Инголщадт. За второто издание на Скот се казва, че е следва текста на първото издание. Също имаме пред очи за коментар и четвъртото издание на Scaligeri. Петото на Кардинал Jusephi Saenz de Aguirre следва текста на вървото и т.н. Десетото издание е на Момзен, от което черпи сведения и изданието на Бан – ЛИБИ, t. I 1958 г.
Какъв е проблема ?
Той е, първите 5 издания до края на XVII в. не съобщават това, което съобщават следващите, които имахме възможност да проследим. Тази промяна касае една единствена дума, на пръв поглед без значение, но изменяща напълно смисъла на текста, както това беше сторено с текста от Балшенската плоча, като думата “именуван” беше тълкувана като “преименуван”. Тук редакцията е от invadunt на pervadunt.
Какъв е първоначалният текст, в тази част, която касае българското име:
“ Post Cons. Basilio v. c. an. XX. Bulgares Traciam inuadunt, & vsq; ad Sucas Constantinopolim venuit . . .”
Момзен предава този текст по същият начин, но заменя invadunt с pervadunt. С pervadunt предават текста и издателите от ЛИБИ. В интерес на Светата истина, трябва да уточним, че Теодор Момзен е акуратен и под линия съобщава, че изписа му pervadunt е предаден в паметник P(S), като invadunt. Тази забележка обаче съставителите на ЛИБИ са пропуснали да поместят по стар измекярски навик. Паметник P(S) означава Perezianus Segobrigensis намиращ се в Biblioteca Cabildo de Segorbe. Ето и други съкращения свързани с този паметник:
P(T) = Perezianus Toletanus. signat. 27, 26. Bibliot. Catedr. Toledo.
P(F) = Perezianus Matritensis, Bibliot. Nac. 1376.
U = Matritensis Universitatis n. 134, siglo XIII. Facultad dе Derecho, Madrid. Los mss. Perezianos, es decir, opiados y estudiados por el célebre investigador D. Juan Bta. Pérez, obispo de Segorbe (4).
P(E) = Perezianus Escurialensis; signat. & IV 23.
Каква е разликата от оригиналния термин invadunt и отпечания от Момзен pervadunt ?
Тя е съществена, тъй като invadunt (in–vado, vasi, vasum, ere; днешният репит на тази латинска дума е “инвазия”), не означава само проникване или нашествие, а още и завладяване, присвояване, окупиране. Докато pervadunt има смисъл освен на проникване, също и на пристигане, достигане до нещо, което е обусловено от префикса “per”. Разглеждайки текста с презумцията на “завладяване на Тракия” се променя и смисъла на последния глагол от текста – transierunt. Момзен тълкува текста спрямо тежненията на своето време, че българите идват от Волга и за да завладеят Тракия значи са минали Дунав и по тази причина употребява pervadunt, т.е. работи логиката „дошли-върнали се”. Но Victoris Tunnunnensis не пише pervadunt, а invadunt, което не указва посоката от която е завладяна Тракия. Много други източници пишат по това време на нахлуване в Тракия на какви ли не племена, но ние споделяме разбирането, че кръстниците на славяни, българи, авари и варвари в болшинството си свещеници, едва ли са имали някакво отношение към тези думи, освен да изобразят хора неспадащи към християните, т.е. тези които за момента са одобрени от действащият Императора за такива. Още повече, че Момзен в своето критично издание отбелязва за стр. 221 и 216 на codex Pereziani, че изписването там на abari, в преписа на codex Matritensis e предадено като barbarorum, на 213 и 216 стр. runcones е предадено като aragones и т.н. както изписите в codex Pereziani, така и тези в codex Matritensis (който е по-ранен), днес се приемат от болшинството от изследователите като отделни племена. При нашият случай имаме същата грешка, само че умишлена продиктувана от убеждението на Момзен, че българите са самоеди и номади дошли на Балканите от Азия.
След това се описва, че българите стигнали до Sucas. Ето я извадката на изданието от 1600 г.:

Това е предадено от ЛИБИ като “Сике предградие на КПол”. Ние ще уточним, че става въпрос точно за Пера/Sycae на Златния Рог, известен по-късно като Галата и това е точно от другата страна на залива. Четем също, че бил пленен патриций Сергий бивш дук на провинция Африка. По-нататък пише, че българите били разбити напълно от оръжието (armis) на патриций Белизарий. Тези събития са описани от ЛИБИ по следния начин в Хронографията на Теофан Изповедник :
“През същата година (559) се опълчили срещу Тракия големи множества хуни и славяни, нахлули в нея и избили и плени.и мнозина. Заловили и стратилата Сергий, син на презвитер Вакх и стратега Едерм, син на Калоподий, преславният кубикуларий и препозит”.
Виждаме, че известията за едно и също събитие се различават съществено в частта си, която определя какви са хората биещи се срещу КПол. За едни са окупатори на Тракия, за други се “опълчват” срещу Тракия, за първите са българи, на Тео Изповедник – хуни и славяни. Нашите предпочитания естествено са за по-ранният текст и той е на Victoris Tunnunnensis отпечатан за пръв път през 1600 г. под заглавието “Chronicon Victoris Episcopi Tvnnevnensis” от Henricii Canisii. Любопитно е и оръжието (armis) , споменато от първият източник. Това оръжие изглежда е обяснено от Теофан Изповедник в следният пасаж :
“Той (Велизарий) заповядал да отсекат дървета и да ги влачат зад войската. От вятъра се вдигнал моного прах и се понесъл над варварите. А те като помислили, че са голямо множество, избягали и дошли в местноста Св. Стратоник в Декатон (на Виа Егнатия, римския път, който води до портите на КПол.)”.
Описаната картина е, как българите от Златния рог при Сике на североизток зад залива, като пленяват патриций Сергий и ошеметени от облаците прах се озовават на запад от КПол, а май трябваше да бягат на север, към Дунав и т.н. Изобщо едно описание от нежният Тео, подобна на играта на “стражари и апаши”, която играехме на времето, преди България да бъде оглозгана до кокал от червените комисари.

Бележки:
1. Под термина „езически” днес разбираме „хора извън християнството”, най-общо казано. Според старобългарският език обаче, езичник означава човек говорещ на майчината си реч, така че израза „езически евангелия” не е недоразумение. Такава „езическа Библия” е например загубената Библия на Урфила, преведена на готски език. Термина „народъ Ѩзычьнъ” – народ със собствен език, съществува в Izvestija imprtatorskoj akademii nauk. Sanktpeterburg. Vol. I – IX, стр.662.
2. Saint Prosper of Aquitaine (c. 390 – c. 455), Четем, че Проспер Аквитански умира когато Victor Tvnnevnensis е на 11 или 19 г. По това време Victor Tunneunensis едва ли е могъл да създаде нещо значително, на Проспер да копира от труда му.
3. Градчето Segorbe същесвува и днес под същото име. Намира се на шосе А 23, между Сарагоса и Валенциа. Ръкописите на епископ Juan Bautista Perez се пазят в библиотеката на катедралата на Segorbe http://www.panoramio.com/photo/54269769

Епилог

Какво ценно може да се запомни от разходките из най-старите паметници пишещи за българи:
1. Хората биещи се през 559 – 560 са наречени българи в най-ранния паметник от Victor Tunnunnensis и “хуни и славяни” в писанията на Тео Изповедник векове по-късно.
2. Според Victor Tunnunnensis те са завладяли Тракия, според Теофан и ЛИБИ – те се “опълчили” срещу нея. Една инфантилна ЛИБИ-нска терминология, далече от нивото на източника който ползва.
3. Преди варварите, т.е. българи, хуните или славяните да бъдат прогонени от Велизарий зад Дунав, те изчакват според Теофан Светата пасха. Много странни варвари са тези, чакащи християнския празник или християните са поставили Пасхата точно на датата на варварският празник, да не бъдат бити докато празнуват !? Не се знае какви мисли са витаели зад бледото чело на Тео, когато е композирал тези редове.
4. Едно непряко потвърждение на уверенията на д-р Ценов, че българите по това време владеят Тракия. Твърдение изказано за време 120 г. по-късно, и основано на текста, че “войските на Константин Погонат нахлули в Тракия”, което естествено е погрешно да се изведе от такъв текст. След като видяхме как един и същи текст се префасонира според различни виждания, не е изключено Г. Ценов да е прав и глагола да е бил друг, но променен впоследствие на “нахлули”, за удобство за радетелите на българската азиатщина. Г. Ценов обаче не дава индикация, че е ползвал друг източник и това му твърдение е “сполучлив изстрел в тъмното” според Хронографията на Victor Tunnunnensis, и невярно историографско съждение според Хронографията на Теофан Изповедник
5. Нека забележим, че свидетелството за българско присъствие в Тракия през 559 – 560 е изказано в анали, намиращи се далече от захаросаните пръсти на гръцките преписвачите от XVII - XVIII в., която веднъж пишат за “български ригес/ρηγες (5) в Тракия” за година 550 ( Теофан изповедник), после “потвърждават” първото с текста, че българите били “новопоявил се народ” през 671 или 681 г. пак при същият нежен Тео. От това можем да си направим изводите, че текстовете които са в наличност от Теофан Изповедник и публикувани в ЛИБИ или ГИБИ са крайно изопачени и ненадеждни за реконструиране на каквато и да е позитивна историографска картина за тези времена.
6. Тъй като глагола invadunt означава също и окупация, инвазия, освен нахлуване или преминаване (и този материал е именно за това, да обърне внимание на тези подробности, изопачени през вековете) от това следва, че следствие на това завладяване на Тракия, глагола transierunt може да се тълкува не като “преминали Дунав”, а “минали покрай Дунав”. Т.е. българите след минаване на Дунав при Бдин може никога да не са се връщали обратно, по простата причина, че длъжността им на федерати в ИРИ е несъвместима с новите военни кройки по теми.
7. Колко са били на брой тези българи за да завладеят цялата територия на днешна България, Сърбия и Македония ( за това дава сведение и апокрифното съобщение от „Солуенска легенда”, сведението от Мавро Орбини, преразказано от Паисий и т.н.) всеки сам може да се досети.
8. В този материал е крайно любопитно и твърдението на Момзен на стр. 221 и 216 от codex Pereziani, че изписването там на abari, в преписа на codex Matritensis e предадено като barbarorum. Т.е имаме фактологично доказателство, че термините варвари и абари са означавали едно и също нещо - били са синоними на едни и същи хора. От тази гледна точка завладяването от Аварския хаганат на територията от Горна Панония до КПол добива съвсем други разбирания при по-нататъшни изследвания.

Край

Don Quixotes II
bozman


(С картинките е тук: https://sites.google.com/site/bulgariannewhistory/don-quixotes-ii )

В първа част на Don Quixotes разгледахме българската интелектуална мисъл, облагородила историческите сведения за историята, най-вече от публикациите на списание Ави-тохол. В тази втора част ще проследим изворите, откъдето онези автори черпеха своите сведения, като ги дообогатяваха със свои интерпретации. Ще се постараем да докажем, че тези “първоизточници” са не по-малко “дон-кихотовски”, като освен това имат и привилегията да служат за обучение на цял един народ. Е, каква представа ще има за историята си този народ, след като се е обучавал от нехоспитализирани пациенти на лудница всеки може сам да се досети, още повече, че този който се досети ще има удоволствието да е от същият този народ. Дали този народ ще се поучи от собствените си дон кихотовци, както испанския народ се възпитаваше и се възпитава от шизофренията на героя на Сааведра е въпрос с повишена трудност на който ние въпреки огромното си желание, не се наемаме да отговорим. Ще започнем с чудесиите публикувани от Академик Йордан Иванов в книгата му “ Български старини из Македония”, БАН, 1931 г. Ето какви топли думи цитират редакторите от БАН за един от своите лични възпитаници:
“Йордан Иванов (1872 - 1947) е бележит български учен-академик, професор по старобългарска литература и фолклор в Софийскиуят университет, специалист по история, археология, палеография етнография. Той бе един от първите, най-талантливите, прекрасно подготвените строители на българската наука, неуморен научен изследвач, чийто трудове намериха висока оценка не само у нас, но и в чужбина. Без него ние не можем да си представим науката за нашата стара литература. Делото, което той създаде е крепка основа, върху която ние стъпваме”.
П. Динеков, Известия на Института за българска литература., кн. VІ, 1958, стр. 17.

Четем, че според Динеков и БАН, това е един от най-личните представители на общността, която създава “българската наука” и като разберем по-надолу каква е “крепката основа” която създаде Академик Йордан Иванов, можем да се досетим, каква е науката на Динеков и останалите от БАН на която те „стъпват” с упование. Някои може и да не се досетят, за което недосещане автора на тази статия от човеколюбие поема пълна нравствена и морална отговорност за недосетливите си братя по племе. Ще се спрем преди всичко на палеографските и литературни известия касаещи кодови понятия от българската история, които е събрал Иванов и най-вече, как ги е коментирал. Именно коментарите са “крепката основа” на българската наука, за която говори Динеков.





Князъ Пресианов надпис въ Филипи

Ето и снимка от надписа, която Йордан Иванов е открил в Парижката библиотека. Много е интересно, че всички „открития” на Академика преди това все са оповестени от някой друг. В този случай това е фотографа Дворник. Несъмнено той е открил и Парижката библиотека, когато е посетил Париж:


Снимка от отец Франтишек Дворник, Deux inscriptions greco-bulgares de Philippes, Bulletin de correspondance hellenique, LII, 1928, p. 125 – 147.

Надписа на тази снимка се вижда от Йордан Иванов по следният начин вляво, а старогръцкият текст в дясно:

1. [τω] ν πολων Βουλγά - ΝΠΟΛωΝΒΟV
2. [ρον ό] εκ Θεον αρχον ό Π- ΕΚΘΕ|Ου| ΑΡΧΟΝΟΠ
3. [ρε] σιανος άπέστιλεν CΙΑΝΟCΑΠΕCΤΙΛΕΝ
4. [’Ησ] βοιλον τόν καιχά- Δ|Ου|ΛΟΝΤΟΝΚΑVXA
5. [ν]ον δόσας αίτόν φοσά - ONΔΟCACAVΤΟΝΦΟCA
6. τα κ(αί) τόν ’Ητζιργον βοίλ - ΤΑ|Κ|ΤΟΝΗΤΖΙΡΓΒΟΙΛ
7. αν κ(αί) τόν κανα βοιλα κο – ΑΝ|Κ| ΤΟΝΚΑΝΑΒΟΙΛΑΚΟ
8. λοβρόν κ(αί) ό καιχανος ΛΟΒΡΟΝ |Κ| ΟΚΑVΧΑΝΟC
9. έπί τοίς Σμολεάνοις. ΕΠΙΤ|Ου|CCΜΟΛΕΑ|Ου|C



Ι. Странна графема на края на първи ред. Ние виждаме, че в текста, се ползват съкращения като за „οί/ои” и за „καί /каи”. Да се замени неясната графема със λγά/лга си е приумица на Й. Иванов, необоснована от синтактични или морфологични или каквито и да било други позитивни съображения. Академик Иванов обаче не спира до тук. Обогатявайки старогръцките дифтонги с един напълно нов и лъскав „трифтонг” λγά/лга, той го сватосва за следващата си измислица по текста - ρον ό (четири нови графеми, залепени преди ΕΚΘΕ). След тези пуризми и фантастични инплантации Академика вече е готов с нужната му дума – βουλγαρων. Ще уточним между другото, че със значително по-малко усилия на паметта дон Кихот превърна мелницата на великан.

ΙΙ. Следващата измислица касае Π-CΙΑΝΟC. И тук липсват нужните графеми за развинтеното въображение на Академика и той набързо съчинява две нови графеми – ρε, за да получи необходимата дума Пресиан, за куците строители на българската историография. Получава се обаче конфузната дума Πρεσιανος с каквато бедната старогръцка морфология не разполага. Това беше и целта, и новоскалъпената дума веднага се обявява за прабългарска. По същият начин лудият хидалго прекръсти проститутката от хана на „Госпожа Проститутка”, но докато в Испания на подобни хора прикачват термина „шашав” в българско на същите дават титлата Академик. Въпрос на нрави, култура и даже възпитание, дами и господа.

III. Следват „съображенията” на Академика:
Текста ΠΟΛωΝ ΒΟV (полон бу) трябвало да се чете „много българи”, защото се „посрещал” с текста β (полус булгарис)от Чаталарския надпис на Омуртаг ! Виждате; че Академика не може да извади конкретни съображения за четенето на текста почиващи на научна основа, освен на визуални сравнения с друг надпис. Ето и част от другият надпис, касаещ цитираното : ΠΟΛΟΥC Β ΛΓΑΡΙC.
Как ΠΟΛΟΥC Β ΛΓΑΡΙC “се посреща” с ΠΟΛωΝ ΒΟV всеки може да си направи извод. Санчо например би казал че си приличат като опашката и ушите на магарето му.
Следва уверението, че “четенето на Πρεσιάνος трябва да се смята за сигурно”, тъй като в „Porphyrogenitus-de-Administrando-Imperio” на стр. 154, името било изписано под форма Πρεσιαμ. Вярно е, че има Πρεσιαμ на стр. 154, но проблема е, че Πρεσιάνος го няма изписан на колоната и ρε си е измислено, за да се получи същата визуално подобие като горното – от Чаталарския надпис. Ние например предлагаме от любов към спорта, не ρε, ами ρα; с което думата добива вида Πρασιανος (прасини и венети – двете най-големи социални групи в ИРИ), като можем да дадем не една отправка, каквато дава Академика, ами 101 за „поставен от Бога архонт на прасини”.

На четвърти ред „четенето ’Ησβουλον e също сигурно” заявява Академик Иванов. Това, че „Ησ” изобщо не съществува на паметника не го притеснява. Да не говорим, че и βουλον си е измислица, той като много добре се вижда, че графемата не е Β, а Δ. Няма друга графема не само в старогръцката, но и в новогръцката азбука, която да притежава силуета на десният катет и основата на Δ, а последните са отчетливо забележими, като думата е очевидно Δ ΛΟΝ; Като статистика - от седем графеми, три са измислени от Академика и след тези съчинения твърди, че „четенето е сигурно”. Тази дума δουλος означава „роден несвободен” или „роб” и основата δουλο е словообразователна на десетки нови думи. Като наречие τυ δουλον=οι δουλοι присъства в произведенията на Еврипид Ιοn 983, Аристотел Metaph.2.2,7. и т.н.

Термина ’Ησβουλον с измислени „’Ησβ” и налични „ λον” се приема от Академика за ”хан Исбул”, който бил познат от „други старобългарски надписи”. Ние ще допълним, да, може термина „καυχαν Ισβουλ” да съществува в други надписи, но нито „Исбул” има във този текст, нито „хан”.

Нататък Академик Иванов продължава с други фантасмагории за Чивидалското евангелие и „пратениците на Борис в Рим”, но с този въпрос сме се занимали на друго място и няма да пускаме опровержения тук.



Втори български надпис въ Филипи

Този надпис няма никакви скрити картинки, освен самото наименование „български надпис”. По какви критерии Академик Иванов причислява този надпис към българските, за нас е тайна неведома от пещерата на Али Баба. Тук сме изписали на арабски и съответно на китайски израза „Втори български надпис във Филипи”: كتيبه دوم بلغارى در فيليپي 第二個保加利亞題字在腓立比; според разбирането на Академик Иванов за квалификация на съответен език към даден езиков носител, тези два надписа са старобългарски надписи. Това не сме го измислили ние, защото сам Академика заявява:
„ Въ езика на надписа е отразенъ живиять, говоримиятъ гръцки език, съ нови форми на склонението. Това се забелязва и въ други някои старобългарски надписи на гръцки език”.
Та да допълним горното си съждение с разбирането на Академика за езиците - Горе се радвате на два “новобългарски надписа съответно на арабски и китайски език”. Кое е новобългарското на тези надписи и старобългарското, на надписа от Филипи и сам Дон Кихот ще е затруднен да отговори. Както виждате такива трудности не съществуват пред Академик Йордан Иванов.




Князъ Борисов надпис въ Балши отъ 866 г.

Следващият хит в програмата е надписа от Балши, който Иванов с присъщата си упоритос на сицилиански падриньо нарича „княз Борисов надпис”. Нека видим доколко този надпис има връзка с „княз Борис” и изобщо има ли връзка от това, което се препечатва столетия в читанките на подрастващите, измислено от великите български историографи, Академик Йордан Иванов и Член-кореспондента на Руската академия на науките в Санкт Петербург, Васил Златарски & СО, та до последните им последователи и фенове-преподаватели.

Съществената част започва с уточнението:


„Покварената (липсващата –б.м.) частъ на надписа може да се възстанови само по догадки, въ свръзка съ запазената част и историческитѣ вести за покръщаването на Бориса. Така полувъзстановенъ надписът ще се чете и преведе:
1. Покръсти
2. се князътъ
3. На България
4. Борисъ преиме –
5. нуван
6. Михаил, [заедно] съ
7. отъ Бога да-
8. дения не-
9. му народ, [въ] го-
10. дина 6374 [866]

Покръщаването на Бориса тукъ е посочено въ 6374 г. от Създаването на света . . . . Понеже нито един гръцки или латински съвременен (съвременен на събитието – б.м.) не посочва датата на кръщението, свидетелството на нашия паметник е от първостепенно значение”.

Четем още в началото, че нито един паметник не посочва датата на „кръщението”. Иванов пропуска да съобщи, че не само няма паметник от това време, който да посочва датата на това кръщение, изобщо липсва паметник, който да говори за „покръстване на българите”, кодов израз станал синоним на примитивно обучение от полуграмотни юнаци с продължение десетки години.
Да минем по същество и конкретно на всяко от твърденията на Академик Иванов:

А. Първите три реда от надписа, а именно „1. Покръсти 2. се князътъ 3. На България ” са абсолютна измислица на Иванов. Както виждате, нито „България” има упомената в надписа, нито „княз Борис”. Тези три реда са сътворени тук за да се допълнят с други измислици по други паметници, което да оформи една изцяло нагласена Българска история, в която „научен ред” могат да внесат естествено Вечните Братя Освободители, когато се наложи да пообиколят Балканите от човеколюбие . . .

В. Следващите три реда са „4. Борисъ преиме- 5. нуван 6. Михаил”. Тъй като тази простотия се повтаря на най-високо преподавателско ниво, дори в днешните българските университети (преди известно време П. Димитров от НБУ не можа да обясни защо ΟΜΕΤΟΝΟΜΑΣΘΕΙΣ трябва да се превежда „преименуван”, което не можа да направи и друг преподавател, мой форумен приятел ) тук ще изложим най-подробно основанията си, че това е непочтена измислица прилагана с тъмна цел.

В.1. Твърди се, че ΟΜΕΤΟΝΟΜΑΣΘΕΙΣ означава “преименуван” и е причастие на глагола Μετονομασο – “преименувам” . Това е вярно само в частта си, че е причастие, но не и в частта си, че превода е „преименуван/преименувам”.
С. За да не бъдем голословни, нека се обърнем към внушителният старогръцко - английския речник на Henry Liddell и Robert Scott, при съставянето на който въпросните господа са ползвали около 500 произведения от антични и средновековни автори. Там на стр. 956 четем:


1. Μετονομασο, to call by a new name ( наречен/именуван с друго/ново име).
2. Εκ των αιγεων . . .αιγιδας . . . μετωνομασαν , called them by a new name ( наречени с ново име) – αιγιδεσ (за новородени), Неродот, 4, I 89.
3. Τάς φιλάς μετωνόμασε (sc. Cleisthenes),– самоопрашване на цвят, Ibit, 5. 69.
4. to take or receive a new name (да взема или да получа ново име), Αντι Λιδων μετονομασΘηναι . . . Τιρσηνοις ( старите лидийци се наричаха тиренци), Ibit I.94.
5. Βαττοσ μετωνομάσΘη, took the name of Βαττοσ (приема името на Батос) Ibit, 4. I55
6. η ... όνομα άφροσύνη μετωνομασται (безумно наречен; необмислена смяна) Тукидит, I., I 22.
7. Καινως μετονομασΘηναι, new fangled (новопораснал/нов зъб). Платон, Theaet. I 80 A.
8. Μετοωομασια, η, a change of name ( промяна на името), Антемиус , 296 Е..

Ето това са значенията на глагола Μετονομασο – „наричане, даване на ново име”, откъдето и причастието следва да е „наречен, именуван”, а не “пренаречен”, „преименуван”. Някои могат да се зачудят защо е тази щура битка за едно нищо и никакво „пре”.
Много просто дами и господа.
През средновековието отглаголното причастие „преименуван” добива смисъл освен на даване на ново име, НО и на вземане на ново име при кръщаване, т.е. когато се сложи префикс „пре” на нищо неподозиращото причастие „именуван”, то се превръща автоматично в понятие за смяна на едно име с друго християнско - православно, т.е. на православно покръстване.
Тук имаме и друг момент, също основен коз на онези горе с дебелите вратове, все преподаватели от свръх-екстра класа. Твърдят нечестивците, че кръщаването е акт на приемане в християнството на езичници. Това не е вярно. Кръщаването е акт на приемане на определената, поредната “правилна” и “актуална” християнска вяра, различна от друга такава. Например в Библията, „Деяния на Апостолите” гл. XVIII, 25 и гл. XIX, 2 е посочено че Савел/Павел кръщава втори път хора, които вече са кръстени с Йоаново кръщение, които хора съобщават - „не сме и чували за Дух Светий”. Има и друго сведение, че това кръщение започва да се нарича Павлово кръщеине, т.е. кръщение в името на Павел. Виждаме, че още с първият си акт на кръщаване, с което юдейската секта впоследствие се превръща в нова религия се явяват минимум два вида кръщавки – на Павел и на Йоан, откъдето и първите клонки на павликяни, йоанисти и т.н.
Друг пример от VI в.
Проф. А.П. Дьконов във „Византийские димы и факции в V – VII в.” съобщава:

" Православните наричали монофизитите "манихеи", а монофизитите наричали православните "юдеи" и "самаритяни". Говорителят (тук се подразбира според мен, говорителя на Императора, тъй като е дадев на руски, като "мандатор", а мандатор означава, този който ръководи нещо) казва : "Замълчете юдеи, манихеи и самаритяни", като в центъра на обвинението очевидно са манихеите, а юдеи и самаритяни са присъединени за това, че от рано да се застрахова от противоположното обвинение. Прасините веднага след това подхващат": Ти отричаш юдеите и самаритяните ? Богородица със всички нас, това е просто чудо "! Прасините не споменават манихеите и това е подчертано от говорителя: "Докога ще изобличавате сами себе си (т.е. манихейството) ? Прасините с ирония отвръщат: "Подлежи на проклятие, който не казва, че императора и истински вярващ". Царят (Юстиниян) разбира иронията и раздразнен отвръща: "Аз ви казвам на вас (като манихеи) кръстете се в единният Бог". Прасините по подсказване от ръководителите си подхващат: "Аз се кръстя в единният Бог (Христос)", като се подразбира, "а ти императоре се кръстиш в два Бога, т.е. разделяш Христос на две природи. Тогава императора заплашва че ще обезглави опонентите си. Към края на дискусията прасините предявяват към венетите по-понятни за масите обвинения в "елинизъм" и с проклятия напускат цирка.

По късно тези обвинение вътре сред самото християнство се разрастват от две на три природи/ипостаси – Светата Троица и всички вярващи християни извън тези разбирания за Св. Троица се обвиняват във всички възможни обвинения – от еретизъм до сектанство. Самият акт на кръстене се е размножил в кръстене с три пръста, с два пръста, с цяла ръка, с коленичене и неколеничене и т.н. Кръщаването се е размножило от потопяване във водите на р. Йордан, до потопяване изобщо в „светена вода”, после само до поливане с такава вода, до поръсване с китка светена вода, до същинско кръщение и първично миропомазване и т.н. религиозни нововъведения, щедро разисквани на съответните църковни Събори.
Така, че да се твърди, че някаква кръщавка е приемане в християнството, е не само проява на неграмотност, но и липса на най-елементарен почтен поглед върху исторически източници.

Д. Друг момент е термина ΒΟΡΙΣ. Академик Йордан Иванов си го е наумил това да е „Княз Борис”, но за това има много реални пречки, над които реални пречки развинтеното въображение на академика прелита като селска лястовичка над алгоритмични таблици:

Д.1. Тъй като горният ред е повреден, не е ясно ΒΟΡΙΣ нова дума ли е или крайните графеми на друга дума от горният ред. Според състоянието на ΜΙΧΑΙΛ най-вероятно да е отделен термин ΒΟΡΙΣ. Този „борис” обачи си има точна етимология на гръцки, без значение дали Академика смята старогръцкия за казан, поместил в себе си прабългарски, турски и други изрази. Значението на ΒΟΡΙΣ е:

1. Βορεασ, ον, ό Северен вятър. На йонийско наречие се пише Βορεησ - при Омир, или ΒΟΡΗΣ, eω при Неродот ( т. 2, 101 и т.4, 37). На атическо наречие Βορρασ - при Кратин, Тукидит , 6.2 и т.н. При този случай (βορρασ) се използва за обозначаване на северен вятър от няколко северни точки духащ върху Гърция.

2. Другото значение е за обозначаване на посоката север и различните репити, от север, северна страна и т.н.,така че ΒΟΡΗΣ значи от север, от северна посока, точно както е според Херодот.

Тук ще вмъкна едно възражение от мой форумен приятел:

„Не превръщай Борис в "Северняк", защото Борис и Бореас никак не си съвпадат, а и ще трябва да се обясни какъв е този "Северняк", комуто Бог е дал народ. Освен това "Бореас" се пише с епсилон, а Борис е с ита. Не ми говори за Омир и Херодот, защото този надпис е от IX век след Христа - 12 века след Херодот и минимум 16 след Омир, когато името на северния вятър поне от хиляда години не се пише с ита”.

Моето възражение е следното, въпреки, че моят приятел не иска да му се говори – навярно е свикнал да възприема историята по телепатия:
1. Освен, че Βορεάς се пише от Херодот като Βορής; се изписва също и като Βορειάσ на йонийско наречие и като Βορηιάς (с „ита”) поетически и като Βορηίς (пак с ита) от Nonnus (D. 33.211.) - епически поет.
2. Възражение срещу тези „1000 г.” е, че Dionysius Periegetes от II в. също изписва този вятър с "ита" - ΒορεηΘεν, βορεηνδε; за Nonnus от IV в. казахме, че използва "ита"; Софокъл - V в. пр. н. е., съвременник на Херодот и Аристарх (III - II в. пр. н. е.) изписват същият този вятър с "йота" – Βορειος; Софокъл и съответно Аристарх - βορείοις, βορειων οντων и т.н. Само от тези примери трябва да стане ясно, че едно доказателство имащо за цел стратификацията на "ита" и "йота" в термина βορης/βορειας хронологично е уплетена задача с неясен изход.


На въпроса „какъв е този Северняк, комуто Бог е дал народ” отговора е много прост и се основава точно на наличните графеми, от които господин Академика сътвори по дон Кихотовски „Покръсти се князътъ на България”. А наличните графеми са два вида - „добре видими” и „отчасти видими”. От първият вид са три, а от вторият вид – една. Трите добре видими са ΑΡΙΑ и като се направят визуални изводи от наличните графеми и почерк на надписа, следващата може да е ω, ε или Θ. За прочит ще ползвам засега само „омегата”.
1. Омегата използвана като символ (от алфа до омега – от началото до края) означава, край, последен, завършек и т.н. При това значение превода има вида (ще подредим думите според подредбата им в оригинала, а не според граматически правилната българска реч) :
„ . . . арианина последен от север наречен Михаил с от Бога даденият му народ през 6374 [866] г.”

2. В качеството си на връзка между две имена, ώ с титра и точка под нея (която титра няма как да изобразя тук с наличните шрифтове с които разполагам), има значение за връзка между тези имена – например в Софокъл,Ph. 794: ’Αγαμεμνον, ώ Μενελαε. С което превода става получава вида “арианина и северняка наречен Михаил с от Бога даденият му народ...”
3. Тъй като е напълно възможно ΑΡΙΑ да са последните графеми от заличен текст, то наличният надпис има вида в частта която ни интересува “ . . . ариа и последният на север (от север, северняка, който е в посока север, дошлият от север) наречен Михаил . . .”.

Каквито и да са вариантите при ползването за превод на ΑΡΙΑ и възможните ω, ε или Θ, представеният превод от Академик Йордан Иванов съдържа следните четири заявени многопластови фантасмагории:
1. Покръсти
2. се князътъ
3. На България
4. преименуван
Това е почти половината от целият текст на Балшенската плоча. Както виждате уважаеми дами и господа, Академик Иванов пипа здраво в страстното си желание на превърне старогръцкия език в сиропиталище на турски прабългаризми и да изпрати Княз Михаил във фанариотските манастири. Със същият мойсеевски замах и Петър Добрев в днешно време сътвори няколко български цивилизации. Като наблюдаваме засилващата се употреба на упойващи полухранителни смеси ние с нетърпение очакваме, кога ще се появят очакваните “големи български учени”, които ще открият толкова дълго убягвали от вниманието на простия народ Български Звезди и Български Галактики. За Вселената нищо не казваме – нея отдавна си я заплю Истамбулският Патриарх.
Виденията на Академик Иванов по този паметник, обаче не свършват до тук.

“Понеже нито един гръцки или латински съвременен извор не посочва изрично датата на кръщението, свидетелството на нашият паметник е от първостепенно значение. Само известието в Бертинския летопис дава да се разбере, че кръщението на Борис е било замислено въ 865 г., а извършено презъ следната година.”.

Трябва да се уточни - “свидетелствата от измисленият паметник на Академика”, а не от наличния, защото в наличния паметник няма и намек за кръщаване Борис.
Какво пише в Бертинските анали ? :

“Sub a. 866: Rex Bulgarorum, qui precedente anno Deo inspirante et signis atque afflictionibus in populo regni sui momente christianus fieri meditatus fuerat sacrum baptista suscepit .”
“В година 866: Кралят на българите, който миналата година по божие вдъхновение, а също и по внушение от знамения и бедствие сполетели кралството му, обмисляше да стане християнин, прие светото кръщеине.”

Къде в написаното Академик Иванов видя “кръщение на Борис” е дон Кихотовски патент, с който нормалните хора не могат да разполагат. Чудовищната шизофренична роботоспособност на Академика продължава да дипли ширит подир ширит “шарената черга”, която тъче (предполагаме с пълното съгласие на съотборниците му от СУ), за да може българската наука “здраво да стъпи на нея”, както заяви в началото П. Динеков.

“В пълно съгласие с надписа в Балши се намира и единственото старобългарско известие за датата на Борисовото кръщение. То е свидетелството на Борисовият братанец Тудора Доксов, от 907 г. запазено по руски препис : сеи же Борисъ Болгары кртилъ в лет се в лет етхъ бехти (срв. Горский и Новоструев, пом. Съч. ІІ, 2, стр. 33) ”.
Тъй като геният на Академик Иванов успя само в две изречение да изрече множество лъжи, ще се наложи да ги разгледаме една по една, тъй като нямаме академичната дарба да опровергаем тези измами само с две изречения. И тъй като Иванов съветва да се сравни с Горский и Новоструев, пом. Съч. ІІ, 2, стр. 33, ние имаме възможност да представим самата страница пред погледа на читателя за да се убеди сам във болната фантазия на Академика.
Става въпрос за труда на Горский и Новоструев “Описание славянскихъ рукописей Московской синодалной библиотеки” от 1857 г. За отпечатването на този труд в три тома е издадено специално разрешение от “Светейшият Синод” на руската църква. За по голяма яснота ще приложим 32, 33 и 34 страници от въпросното издание:





Какво имаме на първа страница 32 ?
Писание на Св. Атанасий “Слова против арианите” под каталожен № 111. Тъй като Атанасий Александрийски живее през ІV в., става ясно, че се прави опис на един късен препис на въпросните “Слова против арианите”, чийто оригинал е бил на гръцки език. На лист 2 започва “първото слово”, на лист №54, №128 и №190 съответно второ, трето и четвърто слово против арианите. Още за лист №2 се отбелязва, че това е компилация от Opp. S. Athanasii Alexandrini, ed. Montfaucon, 1698, Paris, T. I, parts 1, p. 405. За лист №54 (второто слово) е отбелязано че е “пак от там”, т.е. от въпросното издание стр. 468 и съответно от 550 стр. за трето слово и от 270 стр. за четвърто слово от изданието на Montfaucon. Следващият лист и по-точно обратната му страна е № 212. За този лист съставителите на описа НЕ СЪОБЩАВАТ, че се намира в изданието на Montfaucon от 1698 г. или на друго място. С други думи, този надпис се намира САМО в преписа наличен в Синодалната руска библиотека и никъде другаде, и . . . каква случайност, точно в него се намират и съобщенията за Борис !
Ето какво пишат на тази обратна страна на лист 212, Горский и Новоструев:
“ След него ( след лист № 190 – б.м.) на обратната страна на лист 212 със същото перо, но със ситен почерк преминаващ в скоропис е написано”:
Стр.32

Стр.33

Това е краят на 33 стр. от изд. на Горский/Новоструев, където на 3 и 4 ред е изписано “напса же их тоудор черноризец доζов - напса же их тудор черноризец доксовъ” – “написа ги тодор черноризец доксов”.

Тази страница продължава с лист № 213 с “Посланието на Св. Атанасий за празниците пасха”, от същото произведение Opp. S. Athanasii Alexandrini, ed. Montfaucon, 1698, Paris, T. I, parts 1, p. 274., за което послание съставителите уточняват, че не е писано нито от Св. Атанасий, нито от Йоан Златоуст, тъй като хронологически се отнася към 672 г.
Стр. 34 завършва с описание на обратната страна на лист № 228 изписана със късният скоропис (този , с който беше изписана и обратната страна на лист № 212, съдържаща сведението което ни интересува): “За цялата книга на Анастасий Александрийски восем (!) слова против арианите е платена цена две рубли и 25 алтыи”.

Какви възражения можем да имаме след прегледа на този паметник по твърдението на Академик Иванов : „В пълно съгласие с надписа в Балши се намира и единственото старобългарско известие за датата на Борисовото кръщение. То е свидетелството на Борисовият братанец Тудора Доксов, от 907 г. запазено по руски препис”:

1. Така наречения от него „руски препис”, не е препис, а си е отделен източник, който няма аналог в друг паметник. В това, че няма аналог разбира се няма нищо лошо, неудобството произтича от това, че този „нов паметник” е творба на руската православна мисъл от XVII – XVIII в. и казано по-просто си е руска измислица внесена между преписите на „Четири слова против арианите”.
2. Хронологичните доказателства за това се намират в самият руски препис, за който съставителите съобщават, че е изписан с малки букви на обратната страна на лист № 212 в стил скоропис, който няма нищо общо с късното средновекиовие, да не говорим за X в. от времето на Симеон.
3. Със същият стил на писане е и съобщението от лист № 226 и обратната страна на лист № 228. От последното съобщение ( “За цялата книга на Анастасий Александрийски восем (!) слова против арианите е платена цена две рубли и 25 алтыи”.) можем да определим по кое време е изписано и от там, от кое време са положени всички тези надписи със скоропис. Изречението завършва с думите е платена цена две рубли и 25 алтыи, което указва времето на Петър I (1682-1725). При този владетел имаме смяна на монетарната система от денги и алтъни на рубли и копейки. Надписа конкретизира, че писеца използва новата парична единица рубла, но все още ползва старото наименование на по дребната монета алтън, чиято по-голяма парична единница е деньга. Т.е. приведено към монетарни стойности след реформата на Петър I, надписа се превежда „цена 2 рубли и 75 копейки”, тъй като един алтън се равнява на три нови копейки.
4. Дотук става ясно, че това не е старобългарско известие както ни убеждава Академика, а си е руско известие, от XVII – XVIII в.
5. Другата измама на Иванов е израза „Борисовият братанец Тудора Доксов”. Много ясно се чете на 3-4 ред от стр. 34 изписаното „тудор черноризец доксов”. За всеки завършил дори с големи усилия основно образование е ясно, че термина „доксов” не е презиме на Тодор, а е определение на термина „черноризец”. Т.е. Тодор е черноризец (монах или друго църковно наименование ), който черноризец е специфициран като доксовъ. Какво означава по църковните догми съществителното име черноризец с неговото обст. пояснение доксовъ, ние не се наемаме да гадаем – има си специалисти по църковните въпроси, които могат да внесат яснота, но че доксовъ касае именно термина черноризец е вън от всякакво съмнение. Разбира се става въпрос за хора завършили както казахме основно образование, а не за Академици от ранга на Йордан Иванов.
6. Следващата измама на Академика е видим реверанс към тюркската академична общност в СУ, която коли и беси там по това време и е изразена в цитирането на израза сеи же Борисъ Болгары кртилъ в лет се в лет етхъ бехти., но спестява продължението на изречението во имя отца и сина и святого духа амин. След като се запознахме с тази руска измислица от XVII – XVIII в., се налага да се постараем да разберем защо Академик Иванов цитира САМО тази годишнина. Да се предполага, че едно издание на Светия руски Синод от XIX в. ще прокламира някакви тюркски или татарски летоброения е очевидно смешно. Освен това, което е спестено от Академика и което указва християнско мислене, е че в същият надпис имаме още две години според християнското летоброене - 6414 от Сътв. На света (906 от н.е.), инд. 10 и 6415 (907), инд. 14. Множеството грешки на преписвача както по отношеине на индиктите, така и по отношеине на „словата на арианите”, които той смята за 8 на брой, говорят за твърде ниската грамотност на писаря-преписвач по отношение на християнските кодове и изчисления. Именно за негова сметка са тези грешки, както и лет етхъ бехти , но да се смята, че:
6.1. Руската измислица от XVII – XVIII в., е старобългарско известие;
6.2. Че тази измислица потвърждава измислиците на Академика по камъка от Балши;
6.3. Че измислица от XVIII в. е доказателство за измислено Борисово кръщение от X в;
6.4. Че обратната страна на лист № 212 е древен препис, а не свободно съчинение на Руския православен Синод от XVIII в., в частност на неговия писар, за което е получил 2 рубли и 25 алтъна;
6.5. Че Тудор е Борисов братанец;
6.6. Че Тудор има презиме Доксов;
СА фантасмагории, чийто разпространител в една правна държава би се обявявил веднага за измамник и дори ще му се потърси морална посмъртна сметка. На българското дон Кихотовско Монтиелско „научно поле” подобни измамници се титуловат Академици. Не ме питайте дами и господа кой ги титулова тези измамници, стъпващи “стъпват на такава наука” – такива титулатори няма в нашия квартал.




Царъ Симеонови стълпове при Солун от 904 г.

„Низкото солунско поле . . . е оградено на веверъ съ градоборската верига. Тя се прорезва от р. Галикъ и върви снизена . . . на запад до самият Вардар. Симеоновите погранични камъни били поставени именно по този гребен на владеещите висини и проходи, един при Вардаровци други два при Наръшъ надъ галишкия проход ”.

С тези заявления Академик Йордан Иванов убеждава читателите, че съществуващите камъни са поставени по гребена на „градоборската верига”, т.е. в направление изток – запад. Това разбира се е синхронизирано твърдение, което поставя Солун извън българските владения от това време, в унисон с картите, които представя Златарски при подписването на Ньойския договор и които карти “доказват” че Солун никога не е бил българско владение. За горният отпечатък (със старогръцки шрифт) Академик Иванов съобщава, че „с отпечатък от него ми услужи Руският арх. Институт в Цариград”. Това е твърде съмнително, тъй като самият Председател на този Арх. Институт, Фьодор И. Успенский (който при друг случай на всеслушание на Археологически конгрес в Киев обвини Васил Златарски, че е преписал тезисите на Шкорпил и ги представя за свой реферат на този конгрес ) е публикувал още през 1989 г. своя материал, а Академик Иванов публикува тази книга през 1931 г.
Ето линк за материала на Успенски в DjvU формат, откъдето са снети и долните две препечатки http://www.library.chersonesos.org/showtome.php?tome_code=93§ion_code=6




Виждате, че снимките на Академик Иванов са 1:1 еднакви с публикацията на Успенски и ако, за препечатката, можем да приемем, че му е „услужил” Руския арх. Институт в Цариград, като му е пратил щампата с DHL поща, то за надписа трудно можем да се съгласим, защото е видно, че Академик Иванов си е преписвал откровено от Успенски, а не съобщава за това. Нещо подобно извърши и Златарски с текстовете на Шкорпил. Ето нашите съображения за плагиатството на Академика:
А. Йордан Иванов заявява, че чете текста по разпечатка, с която са му “услужили”. На тази разпечатка е видно, че Успенски е възстановил всички липсващи графеми и ако Иванов действително чете по тази разпечатка, а не преписва превода от Успенски, би трябвало да изпише всички графеми в нея, тъй като те са ясно видими. Например първи ред се възстановява от Успенски като “Ετ|ους| |απ|ο”, но на възстановената разпечатка се чете ΕΤΟΥΣΑΠΟ и ако Иванов повтаряме, действително четеше от разпечатка, би трябвало да изпише го изпише като „Ετους απο”, защото няма как да знае, кое е било видно за Успенски, полувидно или изобщо го е нямало на колоната.
В. Дали има някакви мотиви Академик Иванов да се преструва, че не е виждал публикацията на Успенски или на нас само така ни се струва ? За нас мотивите са ясни и те касаят отново “онези карти” с които “ученият измекярин” Васил Златарски доказа, че Солун никога не е бил български.
Ето какви са те:
Успенски много точно и ясно съобщава, къде е бил този стълб, а също така къде е намерен и вторият подобен нему. Освен това с точно око на артилерист вижда разликите между гръцките карти и реалният ландшафт, където са били стълбовете, като забелязва, че хълмовете, където са били стълбовете имат пряка визуална връзка помежду си. Прави и точна карта на местността и указва къде са били стълбовете. И какво ще пречи на Академик Иванов да заяви, че е чел материала на Успенски ? - ще попита нетърпеливият читател. Пречи му факта, че направлението на поместване на тези стълбове поддържа линия североизток – югозапад, което съвпада и с онзи камък, който е паднал във Вардар. При това положение за да защити “картите на Златарски”, Академик Иванов трябва да лъже, че не е виждал произведението на Успенски, за да може да заяви, че границата на ромеи и българи върви в посока изток – запад, по билото на “градоборската верига”, докато тя всъщност е почти перпендикулярна на заявеното от Академик Иванов направление и най-вероятно е опирала по Солун, по билото на хълмовете, които сочи Успенски.

М. А. Шангин съобщава за биографията на Лъв Хиросхакт (пр. от рус. м.) следното:

“Хиросфакт, магистър и патриций е роден през 840 г. и в двора на Василий I е мистик. Той бил в двойна роднинска връзка с Императора чрез своята съпруга и е изпълнявал три пъти посолства при българския цар Симеон. В първото посолство през 893 г., по неговите собствени думи, той успял да уреди освобождаването на 120 000 пленници и сключил мир. Във второто, чийто година не е установена, сполучил да уговори връщането на 30 крепости в областта Дирахиум (Дуръс); в третото убедил българите да се откажат от Солун, който бил завоюван от тях. По-късно е бил изпратен на изток, в Багдад за освобождаване на пленници и сключване на мир . . . ”. и т.н.
Сега става ли ясно защо Академик Иванов не знае за публикацията на Успенски, не знае за пътуванията на Лъв Хиросфакт (доказано от Шангин, че това е Лъв Магистър, същият този Лъв Магистър, който води преписка със Симеон Велики), не знае реалното направление на граничните стълбове подробно описано от Успенски ?