FHD0001

FHD0002

Някои съображения за хуните

Някои съображения за хуните
bozman

https://html1-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/1-b1400af9de.png

д-р Г. Ценов

Горните съображения на Ценов са от 1937 г. Като прецизираме несръчният изказ „ние наричаме готите българи” на „ тези които биваха наричани готи, по-късно бяха наречени българи”, като че нищо не може да се добави към думите на Ценов, Прокоп, Херодот и т.н., но дали това е вярно !? Ето защо ще погледнем на термина хуни от по-друг ракурс, като ползваме Птоломеевата (1) география - Claudii Ptolemaei Geographia.
I
Ранни кодекси съдържащи части на Географията на Птоломей
1. Ватикански кодекс(2). Посветен на папа Александър V (3) , което хронологизира паметника към 1409-1410 г. Термина хуни, тук е изписан CUNI (4) , като е казано, че те са https://html1-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/1-b1400af9de.png между Бастернае https://html1-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/1-b1400af9de.png - бартeрните и роксланос https://html1-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/1-b1400af9de.png - роксланите. Вижда се, че ако трябва да осъвременим тези термини, то те ще са бастерни и рокслани, а не бастарни и роксолани, както е прието да се именуват в литературата. На картата от същото издание, фиг 1 [лист 174 гр. по DJVU изд. (356 по бр.) и лист 356 по бр. от pdf ] на югоизток от бастарните няма обозначени нито хуни, нито росолани, а популация cbesi[?].
-----------
(1) Claudius Ptolemaeus; Κλαύδιος Πτολεμαῖος
(2) il Vat. lat. 2974 del 1409 e l'Ottob. lat. 1177 del 1411.
(3) Alessandro V, Pietro di Candia (Pietro Filargo). През 1409 г. Filargo е номиниран за папа, което не признават Григорий XII и Бенедикт XIII. Filargo се налага само във Франция и Англия. Той резидира като пръв папа в Пиза. Александър V умира на 3 май 1410 г. в манастир S. Maria dei Crociferi при Болоня и е погребан в тамошната църква на Свети Франциск.
(4) https://la.wikisource.org/w/index.php?title=Fasciculus:La_Cosmographie_de_Claude_Ptolem%C3%A9e.djvu&page=9

Карта на района на кодекса 1409/11 г. (5) https://html1-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/2-b703bbfc19.png
фиг.1

1.1. Епиграфски паметник на Tiberius Plautius Silvanus Aelianus, който през 62 – 67 г. е наместник на Мизия. В него (болд) кралете на бастарните и синовете на роксоланите са наречени братя на даките.

https://html1-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/2-b703bbfc19.png

Ti[berio] Plautio M[arc]) f[ilio] Ani[ensi] / Silvano Aeliano / pontif[ici] sodali Aug[ustali] / IIIvir[o] a[ere] a[rgento] a[uro] f[lando] f[eriundo] q[uaestori] Ti[beri] Caesaris / leg[ato] leg[ionis] V in Germania / pr[aetori] urb[ano] legat[o] et comiti Claud[i] / Caesaris in Brit[t]annia consuli / proco[n]s[uli] Asiae legat[o] pro praet[ore] Moesiae / in qua plura quam centum mill[ia] / ex numero Transdanuvianor[um] / ad praestanda tributa cum coniugib[us] / ac liberis et principibus aut regibus suis / transduxit motum orientem Sarmatar[um] / compressit quamvis parte[m] magna[m] exercitus / ad expeditionem in Armeniam misisset / ignotos ante aut infensos p[opulo] R[omano] reges signa / Romana adoraturos in ripam quam tuebatur / perduxit regibus Bastarnarum et / Rhoxolanorum filios
-------
(5) https://la.wikisource.org/w/index.php?title=Fasciculus:La_Cosmographie_de_Claude_Ptolem%C3%A9e.djvu&page=356 лист 174-обр. по ръкописа. Освен във формат DJVU, този кодекс е наличен и във формат PDF.
(6) http://www.thelatinlibrary.com/sha/hadr.shtml
Dacorum fratrum / captos aut hostibus ereptos remisit ab / aliquis eorum osides accepit per quem pacem / provinciae et confirmavit et protulit / Scytharum quoque rege[m] a Cheronensi / quae est ultra Borustenen osidione summoto / primus ex ea provincia magno tritici modo / annonam p[opuli] R[omani] adlevavit hunc legatum in / [in] Hispaniam ad praefectur[am] urbis remissum / senatus in praefectura triumphalibus / ornamentis honoravit auctore Imp[eratore] / Caesare Augusto Vespasia.....
1.2. Сармати и роксолани се готвят да нахлуят в Мизия. Suetonius, Delphi Complete Works of Suetonius; De vita Hadriani Aelii Spartiani (6), VI, 6 - audito dein tumultu Sarmatarum et Roxalanorum praemissis exercitibus Moesiam petit.
1.3. Страбон през първи век (7) казва, че роксоланите са част от бастарните: А във вътрешността обитават най-напред онези бастарни, чиято страна граничи с тази на тирегетите и германите, бидейки и те самите от германския род, и са разделени на няколко племена. Защото част от тях се наричат атмони и сидони, докато тези, които са завладели Певке, острова в Истър, се наричат певкини, а роксоланите, най-северните от тях, владеят равнините между Танаис и Бористен.
Ние се задоволяваме само с тези три примера, които указват, че бастарни и роксолани са едно и също племе или близко родствени, по ред причи получили различни имена през вековете.
2. Кодекс на Якоп Флорентини (9) от XV в. Едно разкошно издание на Bibliothèque nationale de France (10) ; "Iacopi Angeli Florentini praefatio in cosmographiam Ptolemaei ex graeco in latinum traductam ad Alexandrum tertium summum pontificem incipit") в което името на роксоланите вече не съществува на тази територия и е заменето от термина chuni. https://html2-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/3-8d07596789.png

Този кодекс има вътрешни противоречия: a. Peucini-те от лист 88v намиращите се между планините Carpatvs и Pevca в горното течение на р. Днестър, на лист 91r са разместени в делтата на р. Дунав. б. Долна Мизия на лист 88v се намира между р. Дунав и р. Днестър, а на лист 91r си е на реалното място и т.н.
3. Кодекс на Claudius Ptolemy, Cosmographia. Превод Jacobus Angelis. Редактирана от Nicolaus Germanus, изд. Ulm: Lienhart Holle, 1482, folio 71. Справка – приложение В.

--------------
(7) Страбон, География – кн. 7 – 3, 17, https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk7c3/
(8) http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b8454687p/f184.item.zoom# , стр. 88 v.
(9) Autres auteurs : Jacopo d'Angelo (14..- 15.. ),Comminelli, Hugo (14..-14.. ; copiste), Pietro del Massaio (14..-.... ; cartographe),
Rosselli, Francesco (1448?-151?).
(10) Цялата информация за изданието от Националната библиотека на Приложение А в края на материала.


В този кодекс на л. 96 в района над бастарните са азагари, а между Днепър и Днестър са изписани само бодони, въпреки, че бастарни, роксолани и хуни са упоменати в текста на VII, r 63.

II
Налични текстове и кодекси от които са изведени латински преводи според Ioanni Friderico Wilberg, kодекси (A - G) и Carolus Fridericus Augustus Nobbe (11).

A. Cod. Reg. Nro. MCCCCI. “Codex membranaceus, Fonteblandensis, longe pulcherrimus. Ibi continentur Ptolemaei geographiae libri octo, cum tabulis geographicis triginta septem, iisque elegantissimis”. Ad Exemplaris calcem haec leguntur: „E Claudii Ptolemaei geographicis libris universum orbem Agathodaemon, Alexandrinus mechanicus, expressit. Is codex, qui nondum collatus est, saeculo quarto decimo exaratus videtur."

B. Cod. Reg. Nro. MCCCCIV. „Codex chartaceus, olim Tellerianus, quo continentur Ptolemaei libri septem. Is codex saeculo decimo quinto exaratus videtur”.

C. Cod. Reg. Nro. CXIX Suppl. „Codex chartaceus, initio mutilus, olim Iesuitarum, quo continetur Claudii Ptolemaei geographia. Initio lineae aliquot desiderantur usque ad verba ναθ εκαστον ειδος επισηοτερων (pag. 4 1. 16 B.). In fine leguntur versus heroici septem, in honorem Ptolemaei. Is codex saeculo decimo quinto videtur exaratus”.

D. Cod. Reg. Nro. MCCCCII. „Codex membranaceus , quo continentur Ptolemaei geographiae libri octo, cum tabulis geographicis quinque, quae ab Agathodaemone , Alexandrino mechanico, quondam delineatae dicuntur. Is codex saeculo decimo quarto exaratus videtur."

E. Cod. Reg. Nro. MCCCCIII. „Codex chartaceus, quo continentur geographiae libri octo. Is codex Michaelis Apostolii manu exaratus est."

F. Cod. Reg. Coislinianus Nro. CCCXXXVII. „Codex Coislinianus CCCXXXVII, qui Claudii Ptolemaei Geographiam continet, descriptusque fuit XIV vel XV saeculo, tam multa tamque gravia praefert Lectionum discrimina, ut operae pretium duxerim eius Lectiones varias eruditis offerre. Unius igitur ex nostris Graece periti et accurati viri opera manuque usus, qui etiam Xiphiliniet Alexiados Annae Comnenae quas supra edidimus varietates collegerat, has etiam typis dandas ceusui. His sane conspectis, nemo rei litterariae studiosus non atebitur nobilissimum Geographum manu medica egere. Omnia siquidem in Edito susquede que versa sunt, urbium locorumque nomina passim labefactata, situs secus positi, numeri vitiati, ita ut persaepe occurrant plus quam triginta vel quadraginta huiusmodi sphalmata una in pagina deprehensa. Neque dixerim vitium semper in Edito, nusquam in Manuscripto reperiri: in hoc quippe non raro secus quam oportet legitur, maxime vero in nominibus propriis, in caeteris autem fere Semper error in Edito iacet.”

G. Cod. Reg. Nro. MMCDXXIII. Codex bombycinus saeculo decimo tertio exaratus quo continentur secundum Notitiam a M. Devario scriptam: Anonymi tractatus de astrologia; Joannes Alexandrinus de astrolabio; Plutarchus de placitis philosophorum; Procli institutiones theologicae; Menander de divisione causarum in genere demonstrativo; Procli hypotyposis astronomicarum positionum; Corinthius de dialectis; Ptolemaei geographiae libri duo; Joannes Alexandrinus de astrolabio (aliquot tantum capita); Theon in expeditos Ptolemaei canones, et Anonymi tractatus astronomicus libris duobus.Ptolemaei geographia íncipit a cap. 7.1. I. pag. 9 lin. 10 ed. Bertii et desinit pag. 26 I. 8. his verbis και τον γραμμαι.

------------------
(11) Вж. Приложение D


Desunt quaedam in cap. 14 1. I. inde a pag.171. 35 usque ad finem paginae, incuria librarii. Secundi libri initium desideratur usque ad pag. 45 lin. 49 ; secundum excipit tertius cuius tantum 18 lineas continet cod. MS. Praeterea usus sum varietate lectionis duorum codicum manu scriptorum Palatinorum, quos cum editione a. 1546 diligentissime contulit Fr. Sylburgius quemque librum iam adhibuerat Bertius in editione Geographiae Ptolemaei. Geelii, Lugdunensis bibliothecae praefecti, liberalitas accuratum huius collationis apographum mihi paravit. Palatinum Codicem priorem in variis lectionibus littera.

P 1, 2. Editiones ad manus sunt hae (Ed. 3.): Wecheliana anni 1546 (Ed.2), P. Montani anni 1605 (Ed.3.), Bertii 1618 (Ed.4.) atque Halmae anni 1828 (Ed.5.). Reliqui qui Parisiis in bibliotheca regia asservantur codices MSS. graeci quorumque indicem dedit T. C. L. Sickler in libello qui inscribitur Cl. Ptolemaei Germania etc. pag. VII geographiae Ptolemaei excerpta tantum continent, unde neque ad verba neque ad numcros constituendos ullum veniet subsidium. Accuratiorem horum codicum aliorumque quae mihi ad manus erant subsidiorum descriptionem prolegomena in totum opus, suo tempore typis describenda, dabunt.

III. Късни издания.
1. Claudii Ptolemaei geographia by Ptolemy, 2nd cent; Nobbe, Karl Friedrich August (1791-1878), Published 1843, Lipsiae, Sumptibus et typis Caroli Tauchnitii, Pages 328, Language Ancient Greek (12) .
2. Claudii Ptolemaei geographia by Ptolemy, 2nd cent; Nobbe, Karl Friedrich August (1791-1878), Published 1843, Lipsiae, Sumptibus et typis Caroli Tauchnitii, v.1, Pages 324, Language Ancient Greek (14) .
3. Claudii Ptolemaei geographia by Ptolemy, 2nd cent; Nobbe, Karl Friedrich August (1791-1878), Published 1843, Lipsiae, Sumptibus et typis Caroli Tauchnitii, v.2, Pages 288, Language Ancient Greek (15) .
4. Claudii Ptolemaei geographia by Ptolemy, 2nd cent; Nobbe, Karl Friedrich August (1791-1878), Published 1843, Lipsiae, Sumptibus et typis Caroli Tauchnitii, v.3, Pages 232, Language Ancient Greek (16) .
5. Claudii Ptolemaei geographiae, libri octo. Graece et latine ad codicum manu scriptorum fidem edidit Frid. Guil. Wilberg by Ptolemy, 2nd cent; Wilberg, Friedrich Wilhelm, Published 1838. Двуезично гръко-латинско изд (17).

IV. Какво казват текстовете ?
1. Кодекса от 1406-11 г. стр. 92 об. По ръкописа и стр. 112 по бр. на PDF и DjVU.

https://html2-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/5-27eedac329.png

. . .Inter Basternas autem et Roxlanos sunt Cuni et sub Idije montibus Amadoci et Nauari. Peuce . . .
Между бастарни и роксолани са хуни и под Idije планините амадоци и навари . . .

-----------
(12.) https://archive.org/details/bub_gb_4ksBAAAAMAAJ (14) https://archive.org/details/claudiiptolemaei01ptol
(15) https://archive.org/details/claudiiptolemaei02ptol (16) https://archive.org/details/claudiiptolemaei03ptol
(17) https://archive.org/details/claudiiptolemae00ptol

2. Сodex valentinus от 1460 – 1477 г. Вж. Приложение С.

https://html2-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/6-19795d7b11.png

http://weblioteca.uv.es/cgi/view7.pl?sesion=201607202350096406&source=uv_ms_0693&div=46&mini=1&mend=60

… Inter Bastanhas autem ex Roxolanos sut (sic!) Chuni ex sub Idijs(18) montibus Amadoci ex Nauari …
. . . Между бастарни и роксолани са хуни, и под планините амадоци и навари . . .

3. Друго издание на същият кодекс – съдържа същият текст без изменение.

https://html2-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/6-19795d7b11.png VII, r 63


4. Carolus Fridericus Augustus Nobbe, Claudii Ptolemaei geographia, Volumen 1, p. 172. 1843 г.

Μεταξυ δε Βαστερων και Ρωξολανων Χουνοι και υπο τα Ιδια ορη Αμαδοκοι και Ναυαροι . . .
Между бастарни и роксолани – хуни, а под същите (онези) планини амадоки и навари. .

5. Claudii Ptolemaei Gepgraphiae, libri octo., Essendiae, anno MDCCCXXXVIII, d-r Ioanni Friderico Wilberg, L. III. C. 5. P. 201.

… Inter Bastanhas vero et Roxolanos Chuni, atque infra montes ab ipsis cognоminatus Amadoci et Navari. Интересното на този пасаж е, че хуните се означават между бастарни и роксолани между Днепър и Днестър, и „под планините” се поставят някакви техни съименници амадоки и навари след като планини между тези реки няма.

https://html2-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/6-19795d7b11.png
------------
(18) Idije/ Idijs – гр. дума ίδια < ίδιος – същата, самата [планина]. V. Какви са наличните факти които разгледахме за хуните в картите и текстовете на Географията на Птоломей. 1. Доколко може да става въпрос за „география от Птоломей” дава мнение още първият издател в първото издание: https://html1-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/7-ab7a011a20.jpg

Гръцки експерт е рецензирал ръкописите, които преди него пък са преписвани от патриарх Joannis Xiphilini и Άννα Κομνηνή през 11 в. и това са били обработени текстове 1000 г. след като Птоломей е писал Географията.
2. Племената изброени в Географията за въпросната област са следните:
Peucini, Venedae, Basternae, Iaziges, Rhoxolani, Amaxobii, Alauni Scythae, Gythones, Finni, Sulones, Phrungundiones, Avarini, Ombrones, Anartophracti, Burgiones, Arsyctae, Saboci, Piengitae, Biessi, Venedas, Galindae, Sudini, Stavani, Alaunis, Igylliones, Gitoboci, Transmontani, Veltae, Ossii, Carbones, Careotae, Sali, Agathirsi, Aorsi, Pagyritae, Savari, Borusci, Acidi, Nasci, Vibiones, Idrae, Vibionis, Alaunos, Sturni, Alaunos, Amaxobios, Cariones Sargatiique, Ophlones, Tanaitae, Osili, Rhoxolanos, Amaxobios, Rhoxolanos, Rhecanali, Exobigitae, Peucinos, Basternas, Carpiani, Gevini, Bodini. Basternas, Rhoxolanos, Chuni, Amadoci, Navari.
2.1. Някои от тях са упоменати по няколко пъти във връзка с уточняването границите на други племена – роксолани, бастарни, певкини и др. Това индиректно указва, че те владеят големи територии и са в съседство с няколко популации. В сведенията за хуните такова нещо няма – техни съседи са бастарни и роксолани и те са между тях.
2.2. Други племена дават имeна на реки или те самите са хидроними: Rubonis fluvij, Turinti fluvij, Alaunus fluvij, Chersini fluvij, Chersini (19) fluvij и др. С името на хуните река няма.
--------------
(19) Точно тези Chersi от картата на фиг. 1 са дали името на река и те се намират точно там, където трябваше да бъдат изписани хуните в първото изд. на Географията от 1409-11 г.


https://html2-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/8-1f344accad.jpg
2.3. Трети са дали име на планини или са топоними: Teuca montes, Amadoci montes, Bodinus montes, Alaunus montes и др. Хунското име не е свързано с име на планина през I в.
https://html2-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/8-1f344accad.jpg

Тези данни за „популярността” на хунското име сред останалите термини указва, макар и формално, че хуните са малко на брой племе сред гореизброените.
3. За произношението на термина хуни в кит. ез. вж. приложение E. Тези вокали (пишем вокали, защото китайската реч е по скоро пеене, отколкотоп говорене за европееца) не могат да се изразят достоверно с нито една графична европейска фонетична система.
4. Превода на d-r Ioanni Friderico Wilberg от гл IV. т.5. е, че амадоки и навари са в кръвно родство с хуните ( ...ab ipsis cognominnatos Amadoci et Navari). При този случай в обратна връзка, имаме точна аналогия в новата българска история, как българи по род от Българската екзархия бяха преименовани на македонци по политически съображения от лидерите на Коминтерна и главатарите на Съветска Русия. Не е невъзможно да имаме подобна ситуация и по времето на Птоломей или при неговите компилатори от XI в.
4.1. В Географията на Птоломей имаме планина Амадоки (Ἀμάδοκοι) и освен това град и езеро със същото име (20). От което следва извода, че дори родствените племена на хуните дават имена на реки, градове и езера, а хуните – не. Колко многобройна и значителна трябва да е хунската популация при това положение !?
5. Етимологията на корена нава/nava/naba (21) от термина навари според езика на баските е „равнина между планините”, т.е. навари е по-скоро нарицателно име, отколкото етностно.
---------------
(20) 1. AMA´DOCI Eth. AMA´DOCI (Eth. Ἀμάδοκοι), a people of Sarmatia Europaea, mentioned by Hellanicus (Steph. B. sub voce Their country was called Amadocium. Ptolemy (3.5) mentions the Amadoci Montes, E. of the Borysthenes (Dnieper), as an E. prolongation of M. Pence, and in these mountains the Amadoci, with a city Amodoca and a lake of the same name, the source of a river falling into the Borysthenes. The positions are probably in the S. Russian province of Jekaterinoslav, or in Kherson.[P.S] Dictionary of Greek and Roman Geography, illustrated by numerous engravings on wood. William Smith, LLD. London. Walton and Maberly, Upper Gower Street and Ivy Lane, Paternoster Row; John Murray, Albemarle Street. 1854.
(21). f. Tierra sin árboles y llana, a veces pantanosa, situada generalmente entre montañas. (Voz prerromana; cf. vasco naba, tierra llana). Etimología. Palabra presente en la toponimia y apellidos del País Vasco probablemente de origen prerromano
6. Търсенето на етимологични или родови връзки между имена и популации според нас е несериозно занимание. Пример за това може да бъде изследването на Endre Tóth - HISTORY OF TRANSYLVANIA, Volume I. From the Beginnings to 1606. 3. THE ROMAN PROVINCE OF DACIA, The Population: Dacians and Settlers (22), което от почти 3000 лични имена индикирани в Дакийски войни на император Траян открива 2200 латински имена, 420 балкански и източно гръцки, 120 илирийски, 70 келтски и едва 60 трако-дакийски. Според тези лековерни сметки император Траян се е сражавал с римляни, а не с дако-траки, сармати и т.н. Каква е разликата между балкански и трако-дакийски имена, автора няма сили да обясни. Споменават се язиги (Cassius Dion, LXXI, 16, 1-2.), даки (Cassius Dion, LXVII, 6, 1, and 6, 5.), анарти (CIL III, 8060 ), кохорти на беси (cohors II Bessorum), тракийска конница (Thracum equitata), дакийски карпи (Dacianized Carpi) индикирани като такива чрез накити от разкрити погребения и нито едно племе от упоменатите в V.2. по-горе. Това очевидно не указва, че тези 35 популации са поразени от чума или тиф или са „изчезнали” според стандартната терминология употребявана от БАН възпитаници. Това показва, че тези имена СА ПОДМЕНЕНИ ОТ ДРУГИ ТЕРМИНИ станали актуални и употребявани в латинските и гръцки текстове само сто години по-късно и те са готи, хуни, кутригури, гепиди, вандали и т.н., като хунското име е станало нарицателно за почти цялата популация от Дунав до Днепър.
Защо е станало така ?
Защото след Дакийските войни, Римската империя е изтласкана постепенно от земите на север от Дунав и сведенията за тази територия стават оскъдни откъм реална терминология, съответстваща на поне приблизителните имена на популациите. В употреба влизат също и събирателни гръцки термиини като варвари или езичници, които при преписването на Птоломеевата География се считат за достатъчно ясни за вече християнизираната Източна римска империя при индикирането на отвъд дунавски популации. Те не са интересни за културният и военен живот империята и на тях се отделят по няколко думи в предимно църковните текстове от това време.
Нагледен пример за това е битката при Каталунските полета 300 г. по-късно, където вместо термина гали имаме франки, наместо сармати и язиги – анти и херули и т.н. Единствената другоезична популация (угро-финска ) спомената от Птоломей и покриваща се от по-късните писатели е финската – fini. Дали фините от Географията от 1 в. са фините от 12 -14 в. а последните са днешните фини спорно, но дори да е така, фините като наследници на едно незначително карело-финско племе не стои под въпрос, поради самото естество на територията която обитават.
Единствената угро-фино езикова популация в Европа, която е индикирана като творяща събития са маджарите, но те навлизат тук едва през 9 – 10 в. (23). Тези угро-фини през 19 в. са указани с термините двиняни, устюжани, вилежани, вычегжани, пинегжани, южани, сиряни, гаяни, вятчани, лони, карели, югри, печери, вогуличи, самоеди, пертаси и Велики пермци, наричани чусовии (24) и т.н., поради самото разрастване на човешката раса на територията на Европа и околностите.

----------
ya que se encuentra también en los Alpes orientales junto a otras palabras de aspecto vasco. Se le da el significado de «llano entre montañas» lo que encaja bien al centro de Navarra. Naba (1061) Nava. Palabra prelatina. La palabra esta conocida también en la toponimia francesa (cf. Naives-devant-Bar) y germánico (cf. el río Nahe, del antiguo Nava). (1061) Plaine proche des montagnes. Terme pré-latin (castillan nava.). Le terme est connu aussi en toponymie française (cf. Naives-devant-Bar) et germanique (cf. la rivière Nahe, de l’ancienne Nava).(1061) Plain. Preceltic word (spanish nava). The word appears also in the french toponymy (Naives-devant-Bar) and in the german toponymy (cf. the river Nahe, from an older Nava). http://dle.rae.es/?id=QIPEafu
(22) Some three thousand Dacian residents have been identified by name. Estimates based on the ethnic derivation of names indicate that around 2,200 were Roman, 420 were Balkan or eastern Greek, 120 were Illyrian, 70 were Celtic, 60 were Thraco-Dacian, and another 60 were Semites from Syria; there are also German, Asian, and African names among them. At two per cent, the proportion of Thraco-Dacian names is strikingly low. The Thracian-Dacian linkage is contested, but attempts to distinguish two sets of names have brought no conclusive result; most of them appear to be authentic Thracian names, borne by people who came from the region south of the Danube. Significantly, names of obvious Dacian origin {1-107.} (Bitus, Butus, Decebalus, Diurpanaeus, Sassa, Scorilo) are found outside the province, in other parts of the empire, where Dacians were transported as slaves. In Noricum, which had a hundred-year lead over Dacia in Romanization, 24 per cent of the names are

7. Според Luc-Normand Tellier (25), Рим през II в.( 150 – 160 г.), има население от 800 хил. до 1,3 милиона. Двеста години (370 г.) по-късно, хуни-ефталити и алани навлизат в Галия, през 460 г. вандали и свеби/суеви ги последват и всичко това се прави от някакви мистични германски племена дошли незнайно от къде. Ако те бяха германски племена, то трябваше да нахлуят от север на юг, а те нахлуват от изток и . . . ражда се германската арийска теза, която декларира германците, като арийци идващи Индия и т.н. Къде пропаднаха тежките конници на роксоланите, къде потънаха милионите сармати дали име на област на третината от днешна Европа не се казва. Ето две сравнителни карти, Сарматия приблизително по съвременнигеографски представи и Сарматия от Географията на Птоломей. От минимум 30 и няколко популации през I – II в. от Географията на Птоломей, разпростиращи се на около 1 000 000 км2, към IX – X в. от тях е останало само името на хуните.

https://html2-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/10-80cc1f4df6.png
https://html2-f.scribdassets.com/6cofqgup4w5doq28/images/10-80cc1f4df6.png


--------------
those of indigenous Celts, indicating that a comparatively large number of Celts had remained in the province and been exposed to Romanization. This contrasts with the pattern in Dacia, where the indigenous population suffered a great decline in numbers and was largely excluded from Romanization.
(23) https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8b/Fenno-Ugrian_people.png
(24) Гл. III, https://sites.google.com/site/bulgariannewhistory/koj-e-armatol-timotej-prodlzenie
(25) Urban World History: An Economic and Geographical Perspective, Luc-Normand Tellier, стр. 142. Този автор има много интересна теория за „коридорно” разглеждане на цивилизациите.





8. Тази липса на разбиране на историята като непрекъснато движение и съответно промяна на термините през вековете доведе до дървените теории да се търсят през 18 в. хуните в Китай, защото те в първи век са налични в Европа. И съответно трябва да се прехвърлят на Европейска територия през почти 7 000 км., като за целта се ползват „звездни коне” и т.н.
9. Един обобщаващ материал от трудове на около 22 генетици доказва, че няма генни примеси в Европа от групи извън тази територия - The Role of Recent Admixture in Forming the Contemporary West Eurasian Genomic Landscape (26), колкото и да са рехави в количествено отношение взетите проби от съответните популации по места. Генни предполагаеми инвазии в Европа са налични извън историческо време съпътствани от много условности.

10. Ако се облегнем на Rosser в книгата му Y-chromosomal diversity in Europe is clinal and influenced primarily by geography, rather than by language, където се цитират още около 60 автора от десетки научни институти, където той твърди, че: „Генетичната близост на популациите не зависи от близостта на езиците, а силно зависи от географската им близост”, то очевидно хуните са генетично родствени с бастарните и роксоланите, тъй като се намират между тях поне 300 г., до времето, когато са споменати в Каталунската битка, от Йордан 200 г. по-късно и т.н.
11. Тежък довод за хунската националност дава Приск, който в качеството си на римски посланик изпратен при Атила контактува директно с хунските военоначалници. И този тежък довод е, че Приск никъде не нарича хуните като такива, той ги наричма скити.
Тези разсъждения след беглата разходка във времето и писмените източници ни дават основание да заявим, че хуните през I в. са незначителна популация както в количествено, така и във силово-военно отношение. По ред причини, които са извън целите на този материал, този термин става нарицателен за популациите в цяла Европейска Сарматия след IV – X в., заедно с другият събирателен термин скити. По тази причина търсенето на родствени или наследствени културни връзки на хуните от ранното и късно средновековие с популации преди I в., като кимери, пелазги, фриги и т.н. е терминологично необосновано и лишено от историческо съдържание. Свързването на хуните като родово име с някакви хипер структури като „първа българска държава” е в същата област на историографско недоразумение. В този смисъл трябва да се тълкува и цитата в началото от д-р Г. Ценов, че „Прокоп нарича Херодотовите кимерии – хуни” и другите сравнения от този род. По никакъв начин, херодотовите кимери, не могат да бъдат Прокоповите хуни, тъй като това са термини със съвсем различно съдържание, историческо-родова принадлежност и събитийност. Това важи също за двойките готи – българи, скити – готи и т.н. Тук става въпрос за културна приемственост на терминологията през вековете, а дали по род и култура това са едни и същи народи/племена, историята не е призвана да реши, тъй като нейните инструменти не подхождат за генетични констатации. Историята е наука за събитията и наличието в една и съща територия на различни термини у древни автори по различно време не предполага консервацията на едни и същи популации или термините за тях през вековете. Всичко съществуващо се движи и нищо не остава едно и също (28) важи в пълна степен за историята и механичното заместване на едни термини с други от древни автори, поради това че тези термини са индикирани на една и съща територия не доказва нищо. Обратното, намирането на едни и същи термини на различни територии събитийно несъвместими е обратната грешка с приравняването ѝм. Тя доказва само нереална методология водеща до грешни изводи.
------------
(26) http://www.cell.com/current-biology/pdf/S0960-9822(15)00949-5.pdf
(27) http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC1287948/
(28) Платон, 401, D : τὰ ὄντα ἰέναι τε πάντα καὶ μένειν οὐδέν.

Приложение А
Titre : Claudius Ptolomaeus , Cosmographia , Jacobus Angelus interpres. Date d'édition : 1451-1500 Type : manuscrit Langue : Latin Format : Florence.
Ecriture humanistique italienne, main d'Hugues Commineau. - . Page frontispice : "In hoc ornatissimo codice continetur cosmographia Ptolemaei Alexandrini de situ orbis terrarum ex graeco in latinum per Iacobum Angelum Florentinum traducta" ( 2 ) ; deux lettres historiées : le traducteur présentant son œuvre au pape ( 2 ), Ptolémée au travail ( 3 ) ; encadrement peint avec portrait de Ptolémée aux armes d’Alphonse de Calabre, surmonté de la couronne portée par deux putti et aux emblèmes des rois aragonais de Naples (livre ouvert, trône ardent, mont de diamants etc...) ( 3 ) ; encadrements peints ( 14, 26, 46v, 57v, 72 ) ; initiales d’or sur fonds peints ; rubriques à l’encre d’or, rouge et bleue ; titres courants bleus ; schémas à l’encre rouge. Série des cartes anciennes, comprenant la carte du monde et 26 cartes régionales. Série de 7 cartes modernes et 10 plans de villes. Cartes peintes. - Parch. - 137 ff. parchemin à 2 colonnes foliotés de 1 à 136 + f. 74bis. Composition des cahiers : 17 cahiers signés d’une main française contemporaine de la reliure (milieu XVIe s.) : cahier 1 de 2 ff. signé A2 ( A et 1 ), cahiers 2-8 de 10 ff. signés B5 ( 2-11 ), C5 ( 12-21 ), D5 ( 22-31 ), E5 ( 32-41 ), F5 ( 42-51 ), G5 ( 52-61 ), H5 ( 62-71 ), cahiers 9-10 de 2 ff. signés I2 ( 72-73 ), K2 ( 74-74bis ), cahiers 11-16 de 10 ff. signés L5 ( 75-84 ), M5 ( 85-94 ), N5 ( 95-104 ), O5 ( 105-114 ), P5 ( 115-124 ), Q5 ( 125-134 ), cahier 17 de 2 ff. signé R2 ( 135-136 ). - Réclames ( 11v, 21v, 31v, 41v, 51v, 61v, 71v ). Ff. A-Av, 1, 73-74, 74bis-75, 123v-124, 136v blancs. - Atlas. 610 x 450 mm. - Reliure maroquin noir avec médaillons citron aux armes de Henri II , à décor doré et argenté d’entrelacs rehaussés de peinture (atelier de Fontainebleau, vers 1552) ; tranches dorées et ciselées. - Estampille de la Bibliothèque royale (Ancien régime, à partir du XVIIe s.), modèle identique à Josserand-Bruno, p. 264-265, type A n° 1.
Description : Claudius Ptolemaeus, Cosmographia, Jacobo Angelo interprete. L. I-VIII ( 2-72v, 75v-123 passim). Dédicace : "Jacopi Angeli Florentini praefatio in cosmographiam Ptolemaei ex graeco in latinum traductam ad Alexandrum tertium summum pontificem incipit… Ad tempora Claudii…" ( 2 ). Texte : "Claudii Ptolomei cosmographie liber primus… In quo differt… Cosmographia designatrix imitatio…" ( 2v ). Description générale des cartes: Les cartes se trouvent à la fin du livre VIII. Elles alternent avec le texte de leur description, écrit sur deux pages très aérées. Ce texte est toujours entouré d’un cadre bleu, rose, vert et or, avec éléments décoratifs floraux dans les angles, proche des cadres que l’on rencontre dans le ms latin 4801. De manière générale, la qualité des cartes est assez médiocre, et contraste avec la richesse du manuscrit. L’écriture des toponymes ne semble pas de la même main que le texte. Quelques noms en grec ont été ajoutés. Construction des cartes : Projection conique simple pour la carte générale ; projection orthogonale pour les cartes régionales. Chaque carte possède un titre écrit sur une banderole. Les cartes régionales sont inscrites dans un double cadre rectangulaire, mince, rouge et or ou vert et or, assez sobre, avec graduation noire, en chiffres arabes. Lorsque la carte s’étale sur deux pages, il y a un cadre gradué pour chaque page. Les 27 cartes anciennes sont toujours orientées avec le nord en haut. Les cartes modernes et les plans de villes ont une orientation variable. Pas d’échelle graphique. Graduations en latitude et longitude sur le cadre . Parallèles et méridiens forment un quadrillage noir sur la carte, recouvert en partie par la peinture des mers. A droite du cadre sont indiqués les chiffres des parallèles, en chiffres romains rouges, avec des indications horaires et le climat correspondant, en rouge . Ils sont échelonnés toutes les deux ou les trois graduations selon les cas, de manière irrégulière. Les méridiens sont dessinés toutes les 5 graduations. Il n’y a aucune indication à gauche du cadre. Les limites des provinces sont parfois indiquées, en traits sinueux ou rectilignes rouges ou noirs. Nomenclature : Terres en blanc. Pas de différence de couleur avec les provinces limitrophes. Les îles des mers voisines restent anonymes. Mers peintes en bleu-violet, dont la couleur est mal répartie sur la page. Noms en capitales dorées. Pas de phylactère. Fleuves en violet. Noms en minuscules noires, parallèles au cours. Montagnes en chaînes brunes avec des ombres pour le relief. Noms en capitales noires.Îles colorées. Noms en minuscules noires ou rouges à l’intérieur de l’île. Les toponymes ne sont pas toujours très bien hiérarchisés. Noms des provinces principales en capitales or, des provinces limitrophes en bleu ou rouge, nom des peuples en minuscules rouges. Noms des villes en minuscules noires, à côté d’un point doré, mais aussi d’un triangle doré pour les villes mentionnées dans le texte. Vignettes pour certains monuments. Légendes en minuscules noires ou rouges. Cartes anciennes. F. 74v-74bis . Mappemonde. Pas de titre. Double page. — Projection conique simple. Encadrée d’un double filet rouge et or. — Latitude mesurée en nombre de parallèles, indiqués à gauche du cadre en bleu ou rouge. Il n’y a aucune indication sur les distances en stades. Les graduations sont prolongées au sud de l’équateur, mais elles sont à demi effacées et recouvertes par le décor (ciel, vents). — Douze vents, noms inscrits en capitales rouges : Aquilo, Ciecias, Subsolanus, Vulturnus, Euronotus, Auster, Libonotus, Africus, Favonius, Caurus, Circius, Septentrio. Ils sont représentés à la manière antique, par une tête ailée, échevelée, aux joues gonflées, mais sans trompe. — Les constellations du zodiaque ne sont pas indiquées. —Nom des provinces mais aussi de certaines régions. — Nom des montagnes en minuscules rouges ou noires. — Tous les noms des fleuves. — Frontières en rouge. — Légende près des monts de la Lune : Lune mons unde nilus et Nili fluvii paludes. — La mer Rouge est en rouge. — Nombreuses îles. F. 76v-77 . «Descriptio tabula prima Europa» (sic). Deux pages, 590 x 660 mm, cadre vert et or. — Alvion insula Britanica, Ibernia Insula Britanica. — Latitude de 52 à 63. Longitude de 8 à 33. Parallèles du XVIIe au XXIe, toutes les deux ou les trois graduations.Pas de mention de climats sur la première carte. — Mers : Occidentalis Oceanus, Hybernicus Oceanus, Britanicus Oceanus, Oceanus Deucalionius, et presque effacés : Oceanus Germanicus, Oceanus Vergivus. — Caledonia silva : arbres verts. F. 78v-79 . «Descriptio secunde tabulae Europae». Deux pages, 520 x 640 mm, cadre rose et or. — Ispania Lusitania, Ispania Betica, Ispania Taraconensis. — Latitude de 35 à 47. Longitude de 3 à 21. Mention des parallèles et des climats à droite, du Xe au XIVe parallèle, du IVe au VIe climat. — Mers : Occiduus Oceanus, Exterius Mare, Oceanus Cantabricus, Pars Aquitanici Oceani, Herculeum Fretum, Ibericum Pelagus, Balearicum Pelagus. Le nom des mers s’efface. — Un fin trait rouge, forme une sorte de frontière (reliant plusieurs villes), entre Ispania Tarraconensis, et Ispania Betica, au centre-est de la péninsule. — Dans les Pyrénées orientales, le templum veneris est représenté sous la forme d’une tour assez hâtivement dessinée. F. 80 . «Descriptio tertiae tabulae Europae». Sur une seule page, 420 x 350 mm, cadre vert et or. — Celtogalatia Lugdonensis, Galia Belgica, Celtogalatia Aqitania, Gallia Narbonensis. — Latitude de 42 à 54. Longitude de 15 à 29 ½ . Parallèles à droite, du XIIIe au XVIe, à distances inégales. Climats VI et VII. — Mers : Britanicus Oceanus, Aquitanicus Oceanus, Galicum Mare. F. 81 . «Descriptio quartae tabulae Europae». Une page, 390 x 330 mm, cadre rose et or. —Magna Germania, Cimbrorum Cersonesus. — Latitude de 46 à 59 ½. Longitude de 27 à 46. Parallèles à droite, à distances irrégulières, du XVe au XIXe. Climat VII. — Mers : Germanicus Oceanus. — Trois forêts sous la forme de taches verte. F. 82v-83 . «Descriptio qintae tabulae Europae». Deux pages, 355 x 615 mm, cadre vert et or. — Retia, Vindelicia, Noricum, Panonia Superior, Panonia Inferior, Iliris, Dalmatia. — Latitude de 41 à 48. Longitude de 29 ½ à 46. Du XIIIe au XVe parallèles.— Mers : Adriaticus sinus, Ligustici pelagi pars, Tyreni pelagi pars. F. 84v-85 . «Descriptio sextae tabulae Europae». Deux pages, 455 x 700 mm, cadre rose et or. — Italie et Corse (Cyrnus insula et Corsica), mer Tyrrénienne. — Latitude de 38 à 45 ½ . Longitude de 28 à 43. Du XIe au XIVe parallèles. Climat V et VI. — Îles de la mer Tyrrénienne colorées. — Mers : Adriaticus sinus, Ionii pelagi pars, Ligusticum Pelagus, Tyrrenicum Pelagus, Tarantinus sinus. — Roma » en lettres capitales, à côté d’un triangle. — Quelques noms en grec. F. 86v-87 . «Descriptio Septimae Tabulae Europae». Deux pages, 315 x 640 mm, cadre vert et or. — Sardinia Insula, Sicilia Insula. — Latitude de 35 ½ à 39 ¾. Longitude de 29 ¼ à 40 ½ . Xe et XIe parallèles. Climat IV. — Mers : Tyrrenicum pelagus, Africanum pelagus, Sardoum pelagus. F. 88v-89 . «Descriptio octave Europae tabulae». Deux pages, 490 x 490 mm, cadre rose et or. — Sarmatia Europae. — Latitude de 47 à 63. Longitude de 43 à 72. Du XVe au XXIe parallèles. Climat VII. — Mers : Sarmaticus Oceanus, Venedicus Sinus, Meotis Palus, Byce Palus,Euxini Ponti Pars. — Vignette colorée pour Are Caesaris : édifice surmonté d’un dôme. F. 90v-91 . «Descriptio nonae tabulae Europae». Deux pages, 460 x 640 mm, cadre vert et or. — Iazige Metanastae, Dacia, Mysia Superior, Myssia Inferior, Thracia, Chersonesus. — Latitude de 40 à 48 ½. Longitude de 42 ½ à 47 ½ . Du XIIe au XVe parallèles. Climats V à VII. —Mers : Adriatici sinus pars, Ionii pelagi pars, Aegei pelagi pars, Hellespontus, Propontis, Euxini Ponti Pars. —Pointillés rouges le long du Danube. — Frontières de provinces en rouge, rectilignes. F. 92v-93 . «Descriptio decimae tabulae Europae». Deux pages, 500 x 590 mm, cadre rose et or. — Macedonia, Epirus, Achaia, Euboea, Peloponesus, Creta insula. La carte déborde le cadre au sud, pour représenter la Crète en entier. — Latitude de 34 à 42 ½. Longitude de 44 à 56. Du Xe au XIIe parallèles. Climats IV et V. — Mers : Ionium Pelagus, Pars Adriatici Pelagi, Aegeum Pelagus, Corinthiacus sinus, Laconicus sinus, Creticum Mare. F. 94v-95 . «Descriptio primae tabulae Africae». Deux pages, 480 x 680 mm, cadre vert et or. — Mauritania Tingitanica, Mauritania Cesariensis. — Latitude 25 à 40. Longitude de 4 ½ à 27. Du VIIe au XIe parallèles, espacés régulièrement. Climats III et IV. — Frontières en rouge. — Mers : Occidentalis oceanus, Ibericum Pelagus, Balearicum Pelagus, Sardoum Pelagus. — Légendes : Abila coluna à côté d’une colonne blanche, près du fretum Herculeum. F. 96v-97 . «Descriptio secundae tabulae Africae». Deux pages, 455 x 595 mm, cadre rose et or. — Africa. — Latitude de 25 à 39. Longitude de 26 à 47. Du VIIe au XIe parallèles. Climats III et IV. — Mers : Africanum Pelagus, Adriaticu(m) (s)pelagus . F. 98v-99 . «Descriptio Tertiae Tabulae Africae». Deux pages, 480 x 775 mm, cadre vert et or. — Cyreneque Pentapolis, Marmarice Nomos, Libye Nomus, Mareoti Nomus, Libyi Aegyptii. — Latitude de 22 2/3 à 32 ¼ . Longitude de 47 à 65. Du VIe au VIIIe parallèles, climats II et III. — Mers : Libycum Pelagus, Egyptiacum Pelagus, Sinus Arabici Pars. — Les points d’eau dans le désert sont représentés par des tâches en violet (ex : solis fons et palus). — Certains noms de peuples sont écrits en minuscules rouges. F. 100v-101 . «Descriptio Quintae Tabulae Africae». Deux pages, 450 x 740 mm, cadre rose et or. — Mauritania Tingitanica, Mauritania Cesariensis, Nigrite Ethiopes, Pyreea Ethiopes, Libya Interior, Ittiophagi Ethiopes, Numidia, Aphrica Garaman, Marmarica Libya, Libya Diamo et Ambrocos regio, Egyptum, Media Ethiopia, Ethiopia sub Egypto, Cinnamonophera Regio, Ethiopia Interior, Agisymba Regio. — Latitude de 15 Sud à 37 Nord. Longitude de 1 à 85 Est. Les îles Fortunées sont à la longitude zéro. — Mers en violet, y compris la mare Rubrum : à l’ouest, Occidentalis oceanus, Esperius et Magnus Sinus ; à l’est, Arabicus sinus, mare Rubrum, Barbaricus sinus, Trachie mare, Persici sinus (pars) . — Nombreuses îles colorées sur la mer Rouge. — Le Nil : Ab his montibus nili paludes nives suscipiunt.Légendes : au sud de la Libye, en lettres capitales : Regio Ethiopum in qua plurimi elephantes et tigres et rinocerontes. — Au sud de la mer Rouge, Azania regio in qua plurimi elephantes. Toponymes en grec : [thaloi]. F. 102v-103 . «Descriptio primae Asiae Tabulae ». Deux pages, 510 x 740 mm, cadre vert et or. — Pontus, Bythinia, Que proprie Asia (dicitur), Lycia, Galattia, Pamphilia, Capadocia, Armenia Minor, Cilicia. — Latitude de 35 à 45 ½ . Longitude de 54 à 72 . Du Xe au XIIIe parallèles. Climats IV à VI. — Mers : Euxinus Pontus, Egeum Pelagus, Icarium Pelagus, Mirtoum Pelagus, Rhodiacum pelagus, Liciacum Pelagus, Pamphiliacum Pelagus, Cilicie Angustie, Isicus Sinus, et au nord : Pontus Galaticus, Pontus Polemoniacus, Pontus Capadocum. F. 104v-105 . « Descriptio Secundae Asiae Tabulae ». Deux pages, 520 x 550 mm, cadre rose et or. — Sarmatia in Asia. Latitude de 47 à 63. Longitude de 60 à 88. Du XVe au XXIe parallèles. Climat VII. — Mers : Meotis Palus, Byce Palus, Cimericus Bosphorus, Iracanii Maris Pars. — Frontière en pointillés le long du Tanaïs. — Deux colonnes au sud des Hippici montes. F. 106v-107 . «Descriptio Tertiae Asiae Tabulae». Deux pages, 480 x 645 mm, cadre vert et or. — Armenia Maior, Colchis, Iberia et Albania. — Latitude de 38 à 47 ½. Longitude de 70 à 87 ½ . Du XIe au XIVe parallèles. Climats V et VI. — Mers : Euxini Ponti pars, Hyrcani et Caspii maris pars. F. 108v-109 . «Descriptio Quartae Asiae Tabulae». Deux pages, 490 x 695 mm, cadre rose et or. —Cyprus insula, Syria, Arabia Petrea, Mesopotamia, Arabia deserta, Babylonia. — Latitude de 29 à 38 ½. Longitude de 63 à 80. Du VIIIe au XIe parallèles. Climats III et IV. — Frontières de certaines provinces. — Mers : Pamphylii Pelagi pars, Egyptium Pelagus, Siriacum Pelagus, Cilicie Angustiae, Isicus Sinus, Arabici Sinus Secesus, Persici Sinus Pars. — Frontière en pointillés rouges le long du Tigre et de l’Euphrate. F. 110v-111 . «Descriptio Quintae Asiae tabulae». Deux pages, 455 x 645 mm, cadre vert et or. — Assyria, Persis, Hyrcania, Parthia, Carmania Deserta. —Latitude de 29 à 43 ½. Longitude de 75 1/3 à 101 ½. Du VIIIe au XIIIe parallèles. Climats III à V. — Frontières de certaines provinces. —Pointillés rouges le long du Tigre. — Mers : Hyrcanium seu Caspium Maris pars , Persici sinus pars. — Vignette près du Tigre, sans toponyme. F. 112v-113 . «Descriptio Sextae Asiae Tabulae». Deux pages, 440 x 685 mm, cadre rose et or. — Arabia felix, Carmania. — Latitude de 9 à 31. Longitude de 65 à 104. Du IIIe au VIIIe parallèles. Climats I à III. — Mers : Arabicus Sinus, Mare Rubrum, Persicus Sinus, Paragonti Sinus, Indici Pelagi Pars. — Certaines îles de la mer Rouge sont colorées en vert ou violet. La plupart laissées en blanc. F. 114v-115 . « Descriptio Septimae Asiae Tabulae». Deux pages, 445 x 680 mm, cadre vert et or. —Scythia intra Imaum Montem, Sace, Bactriana. — Latitude de 35 à 63. Longitude de 79 à 144. Du Xe au XXIe parallèles. Climats IV à VII. — Mer : Hyrcanium quod et Caspium Mare. —Légende en minuscules rouges à l’est : « Sacarum regio nomadum est civitates enim non habent nemora et speleas habitant ». — A l’est de l’Imaus Mons, inscription en grec [Ormôtèrion], et en-dessous : « transitus in serica ». F. 116 . «Descriptio Otavae Asiae Tabulae». Une page, 350 x 340 mm, cadre rose et or. — Scythia extra Imaum montem, Serica. — Latitude de 35 à 63. Longitude de 140 à 180. Du Xe au XXIe parallèles. Climats IV à VII. — Frontières entre Scythia et Serica. F. 117 . «Descriptio Nonae Asiae Tabulae». Une page, 420 x 325 mm, cadre vert et or. — Aria, Paropanisadae, Drangana, Arachosia, Gedrosia. — Latitude de 17 à 39. Longitude de 101 à 120. Du Ve au XIe parallèles. Climats II à IV. — Mers : Indici pelagi pars. F. 118v-119 . « Descriptio Decimae Asiae Tabulae». Deux pages, 520 x 680 mm, cadre rose et or. — India Intra Gangem. — Latitude de 11 à 39. Longitude de 109 à 148. Du IIIe au XIe parallèles. Climats I à IV. — Mers bleues : Indicum pelagus, Canthi sinus, Barygazenus sinus, Colchicus sinus, Agricus sinus, Gangeticus sinus. — Passage au sud de l’Inde : transitus in auream navigantium. — Frontières en rouge, pointillés rouges le long du Gange. F. 120v-121 . «Descriptio Undecimae Asiae Tabulae». Deux pages, 520 x 525 mm, cadre vert et or. — India extra Gangem, Sinae, Aurea Chersonesus. — Latitude de 8 Sud à 37 Nord. Longitude de 134 à 180. Du Ier parallèle Sud au X parallèle Nord. Climats indiqués au Nord : I à IV. — Mers : Gangeticus sinus, Indicus pelagus, Prasodis maris pars, Magnus sinus, Terodes sinus. —La couleur de la mer a été grattée pour pouvoir écrire lisiblement les légendes, à l’encre noire. F. 122 . «Descriptio Duodecimae Asiae Tabulae». Une page, 360 x 345 mm, cadre rose et or. — Taprobane Insula. Latitude de 6 Sud à 13 2/3 Nord. Longitude de 116 à 135. Du premier parallèle Sud au IIIe parallèle. Mers : Indicum pelagus. Légende en capitales dorées : elephantum pascua, comme le nom Taprobane Insula. F. 122v-123 . Table des matières. Cartes modernes. Elles se suivent sans pages blanches ni texte intercalaires. Elles sont toutes orthogonales, entourées d’un cadre simple doré, sans graduation ni indication de mesures, d’échelle, ou d’orientation. L’esthétique des plans de villes rappelle les cartes de Cristoforo Buondelmonti, en particulier le plan de Constantinople. F. 124v-125 . « Ispania Novela ». Deux pages, 460 x 740 mm. Pas d’interruption entre les deux pages. — Toute la péninsule ibérique, jusqu’au Pyrénées ; îles Baléares. Pas d’îles atlantiques. —Les mers sont peintes en bleu-violet. Les noms des mers sont en capitales dorées, les noms des villes importantes en minuscules rouges à côté d’un triangle doré, les noms des autres villes en minuscules noires à côté d’un rond doré. — Aucun nom de région ou de royaume. Noms des fleuves en minuscules noires. Frontières sinueuses rouges. — Mers : mare d’ispagna (Océan Atlantique), istreto di Gubiltera, Balearicum Pelagus. — Les îles ne sont pas colorées. Eviza, Maiolica, Minonica. —Noms modernes pour les villes.Vignette : maison (au Nord de Tolède) : San domenico drasiles. F. 125v-126 . « Galia Novela ». Deux pages, 525 x 720 cm. Pas de séparation entre les cadres des deux pages. —France, Flandres, une partie de la Germanie, de l’Italie, une partie de l’Angleterre. Flandia, Ducatus Gelrie, Parte de l’isla d’Inghiltera, Picardia, Ducatus de Bar, Magna Germania, Comitatus Burgundie, Ducatus Borgundie, Britania, Normania, Turonia, Orliens, Sabaudia, Valentinois, Parte d’Italia, Proventia, Pitavia, Aquitania, Parte d’Ispagnia, Sancto Iacobus. — Les noms des régions sont les noms latinisés des provinces modernes, en capitales rouges. — Les noms des montagnes sont les noms latins antiques : Cemenorum Montes pour le Massif Central. — Noms de villes modernes. La localisation des villes proches des Pyrénées correspondent assez mal aux localisations de la carte d’Espagne qui précède. — NB : Praga indiquée au nord-est de la carte. — Mers : Britanicus Oceanus, Oceanus Cantabricus, Galicum Mare. — Vignettes pour certains monuments, et non pour des villes remarquables. ex : templum veneris près des Pyrénées (absent de la carte Ispania Novela) ; Balnea à l’est du Rhône, « temple » près de Saleniso en Bourgogne, maisons dans les Alpes (Mons s. Bernardo) et en Allemagne (Fuste borch), près de Sarla près de la Dordogne. — « Forêt » verte pour les Ardennes : Arduena Silva. F. 126v-127 . « Italia Novela ». Deux pages, 530 x 650 mm, pas de séparation entre les pages. — La péninsule italienne, jusqu’aux Alpes. Les pays et les îles limitrophes (Schiavonia, Corsica, Sardignia, Sicilia) sont indiqués en capitales rouges (avec quelques noms de villes) mais laissés en blanc. — Mers : noms antiques ou modernes : golfo di Vinega, Tyrenicum Pelagus, Mare Mediteraneum. — Villes très nombreuses, en minuscules rouges ou noires à côté d’un rond ou d’un triangle doré. — Aucune vignette. — Aucune distinction entre les régions. — Montagnes : réseau serré des montagnes et des vallées fluviales, comme dans les cartes précédentes. — Points bleus dans le delta du Pô pour indiquer vraisemblablement des marécages. F. 127v-128 . « Tuscia Novela ». Deux pages, 475 x 830 mm. Pas de séparation entre les pages. — La Toscane, limitée au Nord par la Lombardie et la Romagne. — Mers : Mare de Lione. — Pas de nom de région sur la partie détaillée de la carte. — La plupart des toponymes sont en minuscules noires, sauf quelques noms de villes en minuscules rouges, à côté d’un triangle doré. Aucune vignette. — Le réseau des fleuves et des vallées dans le relief est assez détaillé. F. 128v-129 . « Morea Novela ». Deux pages, 550 x 575 cm, pas de séparation entre les pages. — Le Péloponnèse. Mers : Golfo del Arcadia, G. de Vasilio Potamo, Mare Egeum. — Reliefs et fleuves réduits au minimum. —Léger effet de perspective. — Toponymes en minuscules noires. — Nombreuses vignettes de villes, sous la forme de tours carrés entourées de remparts, plus rarement d’églises. — Perspective rendue par des ombres roses. F. 1 29v-130 . « Candia Novela ». Deux pages, 290 x 760 mm, sans séparation entre les pages. — La Crète. Mers : Arcipelago, deux fois. — Toponymes en minuscules noires. — Pas de vignette mais des légendes. F. 130v-131 . « Egyptus Novelo ». Deux pages, 345 x 755 cm, sans séparation entre les pages. — Le cours du Nil et sa vallée, depuis l’Ethiopie jusqu’au delta. La carte est tournée vers l’est, sans indication d’orientation. — Mers : Mare Rosso (en rouge), Mare degipto, Occeano (au sud). —Vignette évoquant des Pyramides. Plans de villes. F. 131v . « Mediolano». Une page, 540 x 420 mm. Milan . L’orientation, nord-ouest en haut, n’est pas indiquée. Perspective cavalière. Les noms des bâtiments sont inscrits en-dessous des vignettes en minuscules noires. Rempart circulaire avec douves (un canal encercle la ville et rejoint les fleuves, le Pô et le Ticino, qui traversent Milan). Seize tours carrées et huit portes, dont le Castello Sforzesco, débuté sous le règne de Galeazzo II Visconte en 1368-70. A l’intérieur des murs, des vignettes dispersées situent approximativement les principaux palais et églises, dont les deux types d’architecture sont résumés en haut de la carte, à l’extérieur des murs, par le palais à deux étages et à terrasse crénelée de Tommaso da Bologna, et par l’église Santo Spirito, au clocher pointu et à la nef centrale surélevée. A l’intérieur de l’enceinte, l’une des églises est surmontée d’un dôme et de campaniles : San Lorenzo, près de la porta tesinese (Ticino). Près de la cathédrale Santa Maria (le Duomo), située au centre de la cité circulaire, se trouve la Curia Ducis (sans toponyme). Plus bas vers l’est, l’Ospedale Annunciata désigne l’hôpital de Filarete, construit à partir de 1456. Le célèbre architecte de la Renaissance, lecteur de Vitruve et de Ptolémée, avait conçu le projet de la « cité Sforzinda » idéale, circulaire, dont le plan serait fondé sur la rose des vents dont les principales directions correspondaient aux huit portes de la ville. F. 132 . «Venetia». Une page, 540 x 415 mm. Venise . Orientation le sud en haut. Perspective cavalière. Toponymes en noir. L’accent est mis sur les canaux, qui permettent la circulation des embarcations et divisent la ville en sestieri. Les principaux monuments de la ville, églises et palais, sont représentés sans souci de réalisme. On aperçoit sur l’île central la Piazza San Marco, son église, le palais des Doges, et entre eux les deux colonnes dédiées à saint Théodore et saint Marc. Le bâtiment au nord de la place pourrait être le Fondaco dei Tedeschi ou l’arsenal agrandi à partir de 1473 . F. 132v . «Florentia». Une page, 510 x 400 mm. Florence . Orientation le sud en haut. Perspective cavalière. Toponymes en rouge. Il s’agit sans doute du plan le plus précis du manuscrit. La ville est représentée entourée de ses remparts, adossée aux collines, où l’on aperçoit l’église San Miniato al Monte, et traversée d’est en ouest par le fleuve Arno. Un affluent de celui-ci, le Mungone, cerne la ville au nord et à l’ouest. Bien que les bâtiments semblent dispersés dans un espace privé de rues, les ponts, les façades sur les quais, les palais et les couvents, sont relativement bien situés. Les monuments sont représentés avec un certain réalisme : on reconnaît au centre le Duomo, le baptistère et le Palazzo Vecchio, plus au sud San Marco, et des bâtiments récents construits par Brunelleschi : le palais des Medicis près de San Lorenzo, l’Ospedale degli Innocenti, Santo Spirito au nord. Une des particularités du plan du ms. latin 4802, comparé à d’autres manuscrits de Piero del Massaio, est la figuration d’arbres dans les jardins et les cloîtres. La maison et le jardin de Vespasiano da Bisticci sont représentés avec les légendes suivantes : Domus Vespasiani et Orti Vespasiani, sans doute rajoutées, puisque l’encre est d’une couleur différente (rouge au lieu de rose pour les autres toponymes). F. 133 . «Roma». Une page, 515 x 400 mm. Rome . Orientation le sud en haut. Perspective cavalière. Toponymes en noir. La ville est encadrée par des reliefs et cernée de remparts. Les principaux monuments antiques et chrétiens sont représentés avec un certain réalisme. En revanche, aucun palais n’est figuré. Pas de rue, sauf la via Triumphalis conduisant du Capitole au château Saint-Ange. Les bâtiments dans le quartier du Vatican sont au premier plan, à plus grande échelle. F. 133v . «Andrinopoli». Une page, 500 x 390 mm. Andrinople . L’échelle semble différente : les vignettes sont plus grandes que sur les pages précédentes. Perspective cavalière. Pas de toponymes, mais le nom des cours d’eau figure en minuscules noires.Le site de la ville est suggéré par le cours d’eau à droite et en bas de la page. Le centre de la ville est séparé des autres bâtiments par une enceinte carrée. Les monuments ne sont pas dispersés comme sur les autres cartes, mais au contraire regroupés, accumulés, sans distinction de rues et de quartiers. Comme le souligne Naomi Miller, ce type d’images est une évocation imaginaire d’une ville et non à proprement parler un plan ; il ne sert pas vraiment à identifier et situer les bâtiments de la ville les uns par rapport aux autres. Nul effort n’est fait pour évoquer l’architecture orientale. F. 134 . «Hostantinopoli». Une page, 500 x 395 mm. Constantinople . Orientation le nord en haut. Perspective cavalière. Ce plan représente la cité d’avant la conquête ottomane, couverte d’églises et de colonnes antiques, mais pas encore de minarets. Au nord Péra entourée de murs et dotée d’un moulin ; la Corne d’Or au nord et à l’ouest ; la mer de Marmara au sud et le Bosphore à l’est. Remparts, monuments : en particulier l’église Sainte-Sophie, l’hippodrome, le monastère du Stoudios. F. 134v . «Damaschus». Une page, 515 x 390 mm. Damas . Orientée le sud en haut. Comme pour Andrinople, il s’agit plus d’une vue de ville que d’un plan. Les bâtiments sont de grande taille, sans souci de proportion avec le relief ou la dimension des remparts. Cependant certains aspects de la ville médiévale peuvent être reconnus. Le site est évoqué par des reliefs au nord (le mont Hermon) et plusieurs cours d’eau (le Barada, le A’waj (Parphar) et ses affluents). Une seule grande rue peut-être distinguée au centre de la ville entourée de remparts. Au sud-ouest, la tour du Liban (seul toponyme). A l’intérieur de l’enceinte, des dômes et des terrasses évoquent peut-être les mosquées et les madrasas. Deux légendes en rouge font référence au passé biblique de Damas : le mont où Caïn tua Abel, l’endroit de la conversion de saint Paul. F. 135 . «Hierusalem». Une page, 515 x 375 mm. Jérusalem . Orientée l’ouest en haut. Toponymes et légendes en noir. Rempart carré, à demi en ruines, reflétant leur état de l’époque. La ville est représentée sur un plateau dont l’escarpement est visible à gauche, entre les vallées du Cédron et du Hinnon. Les monuments sont représentés comme vus du Mont des Oliviers. Le monument dominant est le Saint-Sépulcre, mais d’autres lieux reliés à l’histoire biblique et aux légendes pieuses, sont indiqués à l’intérieur comme à l’extérieur des remparts, suivant en cela les guides de pèlerins de l’époque. F. 135v . «Cairus». Une page, 480 x 360 mm. Le Caire . Orientation le sud en haut. Vue cavalière. Peu de toponymes.Les bras du Nil forment un entrelacs de canaux au milieu desquels sont représentés les bâtiments et un bout de rempart sur la gauche. La forteresse du Sultan, commencée dès 1176 par Saladin, domine la ville . A gauche, l’umea balsami désigne le jardin où la Vierge se serait arrêté lors de la fuite en Egypte. L’arbre à baume pousserait à ce seul endroit, là où, dit-on, poussait un arbre dédié à Isis. Plusieurs jardins sont ainsi représentés avec des arbres, comme sur le plan de Florence. Les bâtiments occidentalisés évoquent eux aussi Florence, notamment le Palazzo Vecchio. On aperçoit à l’extrême gauche de la carte un obélisque dans une flaque d’eau évoquant probablement le nilomètre, et une pyramide. F. 136. «Alexandria». Une page, 480 x 375 mm. Alexandrie . Légendes en noir. Orientation le sud en haut.La mer est au premier plan, avec la presqu’île du Phare et l’entrée du port principal , donnant sur l’arsenal et les débarcadères pour les marchandises. Plus à l’ouest, le vieux port. Puis plus haut sur la page, en perspective cavalière, les remparts orthogonaux, avec les habituelles tours et portes. Des éléments de relief sont représentés à l’intérieur des murs de la cité. Sur un promontoire, une tour évoque l’ancienne citadelle de Rhacotis où Osiris, puis Sérapis, furent vénérés. A l’extérieur de la ville, des lieux de culte chrétiens sont dédiés à saint Marc et sainte Catherine. Le phare, détruit par des tremblements de terre successifs, est représenté sous la forme de la citadelle mamelouque de Qait Bey, construite en 1480 comme défense contre les Turcs. De la cité antique au plan orthogonal ne subsiste sur ce plan que la forme rectilinéaire des remparts. Le manuscrit s’achève sur ce plan d’Alexandrie.
Droits : domaine public Identifiant : ark:/12148/btv1b8454687p Source : Bibliothèque nationale de France, Département des manuscrits, Latin 4802 Provenance : Bibliothèque nationale de France Date de mise en ligne : 16/04/2012

Приложение В
Published in Claudius Ptolemy, Cosmographia. Translated by Jacobus Angelis. Edited by Nicolaus Germanus. Ulm: Lienhart Holle, 1482, folio 71. The classical Greek and Roman world view is known to us through the writings of Claudius Ptolemy, a 2nd century A.D. astronomer, mathematician, and geographer who lived in Alexandria, Egypt. Although his original manuscript no longer exists, various copies survived through the Middle Ages. With the advent of the printing press in the late-15th century, it was one the first geographical texts printed. The first printed editions of ''Geographia'' included a world map and 26 regional maps. These maps depicted the extent of the world as known to the ancient Greeks and Romans, which focused on the lands bordering the Mediterranean -- Europe, northern Africa, and western and southern Asia. Despite the disclosure of New World discoveries, such maps still had a strong influence on the Europeans' geographical concept of the world. Unfortunately for the early explorers, this world image underestimated the Earth's circumference and overestimated the breadth of the Eurasian land mass.
While the first printed edition of ''Geographia'' that included maps was published in Bolgona in 1477, the Ulm edition was the first printed north of the Alps and the first to include wood cut printed maps. New and updated versions of ''Geographia'' were printed until the mid-19th century.

Приложение С
Otros títulos: Geographia Lugar: Itàlia Lengua: la Descripción física: 108 f. : il. ; 440 x 305 mm enquadernació 455 x 320 mm Soporte: Pergamí Tipo: Manuscrit Resumen: El "codex valentinus" transcriu íntegrament la versió llatina de la "Cosmographia" de Claudi Ptolemeu, dedicada al pontífex Alexandre V i traduïda per Jacobus Angelus, la traducció dels mapes, però, hauria estat realitzada per Francesco di Lapacino i Domenico Boninsegni, segons J. Fischer. Aquesta versió presenta huit llibres de la susdita obra, dels quals l'últim incorpora 27 mapes, atribuïts al cartògraf alemany Donnus Nicolaus Germanus que desenvolupà part de la seua activitat a Florència. Aquest manuscrit, segons Fischer, serví de model per tal de preparar l'edició de Bolonya de 1477, a més a més, el Ptolemeu de València és el més antic dels còdexs que presenten els mapes de Ptolemeu amb la projecció anomenada DonisFuente: Universitat de València. Biblioteca Històrica
Signatura: BH Ms. 0693, Olim 850
Identificadores: http://roderic.uv.es/uv_ms_0693 http://hdl.handle.net/10550/25913
Colección: Manuscrits (Duc de Calàbria)
Procedencia: Biblioteca del Duque de Calabria; "Librería de San Miguel de los Reyes" (Lit. A. Plu. 1. n. 9)
Adquisición: Desamortització, 1837
Descripción general: Ms. il•luminat
Títol obtingut de la rúbrica (f. 1v)
Collació: Pergamí, f. i (pergamí actual) + 108 + i (pergamí actual) ; foliació moderna a llapis ; reclams horitzontals cada deu fulls ; signatures de quadern
Composició: Escrit a dues columnes a 57 línies
Escriptura: Humanística antiqua. Les notes, així como tots els textos inclosos a l'interior dels plànols estan escrits per altres mans
Decoració: En el full 1r orla amb "bianchi girari", medalló en blanc per posar-hi el escut d'armes del propietari. Les caplletres del començament de cadascun dels llibres estan decorades amb "bianchi girari", les dels diferents capítols decorades amb pà d'or i tintes de diferents colors. El códex incorpora, així mateix, 27 plànols (1 planisferi, 10 mapes d'Europa, 4 d'Àfrica i 12 d'Àsia) que constitueixen el llibre vuitè. Els plànols (verso i recto) estan precedits d'una descripció del seu contingut situada al recto anterior
Enquadernació: Del segle XV restaurada en 1973, pell llaurada, sobre taula; mancat de fermalls i amb cants daurats
Origen: Escrit a Itàlia amb anterioritat a 1477 (J. Fischer)
Signatura anterior: Ms. 858
Signatura actual: València, Universitat de València. Biblioteca Històrica, BH Ms. 693
Catalogat des del manuscrit original. Lectura i identificació de textos pel Prof. Francisco M. Gimeno Blay; bibliografia, documentació i normalització per M. Cruz Cabeza Sánchez-Albornoz i Silvia Villaplana Traver

Contiene: 1. f. 1r-1v: "[rúbr.] Beatissimo patri Alexandro quinto pontifici maximo Iacobus Angelus. [text] Ad tempora Claudii Ptolomei cogitanti mihi ... Ptolomeum ip[su]m latine loque[n]tem audiam[us]"
2. f. 1v-f.9r: "[rúbr.] Claudii Ptolomei Cosmographie liber primus incipit. In quo differt Cosmographia a corographia. [text] Cosmographia designatrix imitatio est totius cognitii orbis ... [rúbr.] Claudii Ptolomei Cosmographie liber primus finit"
3. f. 9r-17v: "[rúbr.] Eiusdem liber secundus hec habet. [text] Eiusdem tractatus expositionem plage magis occidentalis Europa ... [rúbr.] Claudii Ptolomei Cosmographie liber secundus finit"
4. f. 17v-26v: "[rúbr.] Eiudem liber tertius hec habet. ; [f. 18r: text] Expositionem partis orientalis Europe iuxta subiectas provincias ... ; [f. 26v: rúbr.] Claudii Ptolomei Cosmographie liber tertius finit"
5. f. 26v-33r: "[rúbr.] Eiudem liber quartus hec habet. [text] Expositionem totius Aphrice iuxta subiectas provincias ... [rúbr.] Claudii Ptolomei Cosmographie quartus liber explic[it]"
6. f. 33r-41v: "[rúbr.] Claudii Ptolomei Cosmographie quintus hec habet. [text] Expositionem p[r]imarum partiu[m] magne Asie ... [rúbr.] Claudii Ptolomei Cosmographie quintus liber finit"
7. f. 41v-47r: "[rúbr.] Eiusdem liber sextus hec habet. [text] Expostionem partium que sequu[n]tur Asie Maioris ... [rúbr.] Claudii Ptolomei Cosmographie sextus liber finit"
8. f. 47r-52v: "[rúbr.] Eiusdem liber septimus hec habet. [text] Expositionem ultimarum partium Maioris Asie ... [rúbr.] Claudii Ptolomei Cosmographie septimus liber finit"
9 f. 52v-53r: "[rúbr.] Eiusdem incipt liber VIIIs et hec habet. [text] Cum qua presupositione facere oportet habitabilis nostre divisionem ad tabulas ... que restant incipienda sunt"
10. f. 53v-55r: [en blanc
11. f. 55v-56r: [Planisferi
12. f. 57r-75r: [Mapes d'Europa] "[rúbr.] Expositio omnium su[m]marum quibus continentur in Europa tabule decem provincie quatuor et treginta ... [text] Finis Europe tabule decem ; [f. 75v-76r: rúbr.] Decima et ultima Europe tabula"
13. f. 77r-84v: [Mapes d'África] "[rúbr.] Lybie. Tabule quatuor quar[um] prima ... Finis Africe tabule quatuor"
14. f. 84v-108v: [Mapes d'Àsia] "[rúbr.] Asie Maioris tabue [sic] duodecim, quarum prima ... Claudii Ptolomei viri alexandrini Cosmographie octavus et ultimus liber finit"
Referencias: "Inventario de robbe della guardarrobe..." (Ferrara, 1527), 193
"Inventario de los libros del Duque de Calabria" (A. 1550), 506
Repullés, Catálogo de los códices procedentes del Monasterio de San Miguel de los Reyes, 162
Mazzatinti, Biblioteca dei Re d'Aragona, 495
Gutiérrez del Caño, Catálogo de los manuscritos existentes en la Biblioteca Universitaria de Valencia, 1895, lám. XXI
Domínguez Bordona, Manuscritos con pinturas, 2078, fig. 711
Alcina, Historia de la Biblioteca de Alfonso V de Nápoles, 157
De Marinis, Biblioteca Napoletana, t. II, p. 142
Fischer, J., "El vaioso manuscrito latino Ptolomeo de la Biblioteca de la Universidad de Valencia", en Ibérica, p. 103-107
Gómez, Pilar, Códices miniados, p. 139
Kristeller, IV t. II p. 657(b
Cherchi-De Robertis, "Un inventario...", p. 231-232, n. 193
Navarro Brotons, Víctor, Introducción a Claudio Ptolomeo "Cosmografía". Códice latino. Biblioteca Universitaria de Valencia (Siglo XV)
Rosselló i Verger, Vicenç M., Cartografia històrica dels Països Catalans, p. 97
Rosselló i Verger, Vicenç M., "Cartografía", en Los tesoros de la Universitat de València, p. 77-92
Exposiciones: Catálogo de la exposición bibliográfica sobre Física e Historia de la Ciencia, 12; La Corona de Aragón en el Mediterráneo. Un legado común para España e Italia. 1282-1942, 342; La Corona d'Aragó. El regne de València en la Expansió mediterranea (1283-1942), 186; Ex-libris Universitatis, n. 39 p. 199 http://roderic.uv.es/handle/10550/25913

Приложение D














Приложение Е
I. Нека забележим още тук „научността” на тази хипотеза – тя е изградена върху данните от друга хипотеза, която предполага еднаквост между китайската дума Xiongnu и нека я наречем „европейската дума” хун/хуни. „Хун” на нито един от европейските езици не означава нещо, но затова пък Xiongnu в китайският език означава доста неща – нека видим кои са те, като се отклоняваме малко от основният въпрос за Buluoji. Какви за значенията на Xiongnu :

1. 王昭君 [Wáng Zhāojūn ] noun one of the Four Beauties of ancient China who lived during the Han Dynasty; she was the consort of Hu Hanxie, the Xiongnu chanyu (Emporor), and peace was maintained for over 60 years between China and the Xiongnu because of this marriage. - съществително име, една от четирите красавици на древен Китай, която е живяля по време на династия Хан; Тя е съпруга на Ху Hanxie, хунну chanyu (Emporor), мира е поддържан в продължение на повече от 60 години между Китай и хунну заради този брак.
2. 天骄 [ Тiānjiāo ] The king of the Xiongnu Ethnic Group was called the proud son of heaven in the Han Dynasty; later the monarchs of some minority groups in the north were also called the Proud Sons of Heaven. - Кралят на хунну етническа група е наречен „Горд син на небето” в династия Хан; по-късно монарси на някои малцинствени групи на север също са били наричани „горди синове на небето”.

3. 匈奴 Xiongnu [Hsiung-nu], is an ethnic group in ancient China - е етническа група в древен Китай

Това са трите значения на Xiongnu, като се надявам се забелязахте, че само третото значение означава народ, като първите две са лични имена репити на името на етническата група. Като цяло и трите имена отчитат наличността на племенна група хунну в Северен Китай.

II. Нека видим сега въпросната дума Buluoji, която според автора била свързана с термина „хунну”.
1. 布罗吉 [Bùluójí] - 1.1. Broggi – 1.2. Brogi – За тази дума няма дадени значения нито в on-line китайско-английският, нито в краткия речник на Джан Сун Фън.
2. 布 洛 基 [Bùluòjī] - Blockey За тази дума дадени значения има само за съставката 布 洛 – Bù –luò – племе.
3. 布 罗基 [bùluójī] – Brockie

III. Тъй като цялата дума нямаше изведено значение, то нека видим поотделно съставните йероглифи на този възможен изпис Buluoji - bù, luò, luó, jī и jí.

1. Bù 不 – отрицателна частица „не”. Проявява се в същите форми както в бълг.ез – неспокоен, не е лош, непрекъснато и т.н.
2. Bù 布 –плат, тъкан, простирам, разстилам, памучен плат, кърпа, както и глаголите давам гласност – публикувам, разпространявам, подреждам и т.н.
3. Bù 部 – част (от някакво цяло), отдел (департамент), министерство, щаб и т.н.
4. Bù 步 – стъпка, крачка, крача, етап, ситуация (обстановка), преместване и т.н.
5. Bù 怖 – страх (уплашвам се, страхувам се и т.н.)
6. Bù - тетрадка, счетоводство . . .
7. Luò 洛 - 1. река в Хенан 2. река в Шанси 3. съкратено от Luoyang, град в Хенан 4.Luò, китайски фамилно име
8. Luò - 落 1. Попадат 2. Слизат 3. Долна (част на нещо) 4. Отклоняване на, от .. 5. Изоставане от 6. Престой 7. Падане до 8. Страдат 9. Запис 10. Местонахождение 11. Уреждане.
9. Luò - 落 1. есента; капка 2. упадък; слезе; мивка 3. изостават; попадат зад 4. Оставете зад; стоим зад; остави; престой; спрете над 5. падат върху; почивка с 6. Вземи; има; получаване 7. поставиха на хартия; Напишете 8. местонахождението на 9. уреждане; пребиваване 10. Ограда
10. Luò 络, 骆 – На тези йероглифи не мога да намеря значенията.
11. Luò 罗 - 1. Мрежа за лов на птици 2. Сито, ситно; 3 , марля, коприна 4. улова на птици с мрежа 5. Сито, Пресейте, пресяване 6. Нещо на което се изписва, разстилане 7. събират; събира 8. Дванадесет, дузина; брутен 9.Luó, китайски фамилия 10. р. Ro (във Виетнам, 107 ° 49'E 15 ° 34 ' n) 12. р.Сърна (в Съединените щати, 91 ° 26'W 34 ° 39 ' n)
12. Luò 萝 – влачещо се (увивно растение).
13. Luò 锣 – гонг (провиснат на въжета, голяма чинела)
14. Luò 逻 – патрулиране, обход на граници.
15. Jī 机 - 1. Машина 2. Самолет (英) 3. Самолет (美) 4. Център на ос, опорна точка 5. Възможност 6. Схватлив . . .
16. Jī 几 - 1. Малка табла (поднос) – става въпрос за тези масички на които се хранят в Китай и Япония – б.м. 2. Почти.
17. Jī 鸡 – пиле (кокошка или петел).
18. Jī 基 - 1. База (основа, фундамент . . .) 2. Първични (промитивни, изначални и т.н.)
19. Jí 急- 1. Тревожен 2. Нетърпелив, припрян 3. Спешно, належащо 4. Приоритет, предпочитание пред нещо 5. Тревожен, унил . . .
20. Jí 集 - 1. Събира 2. Пазар 3. Антология 4. Част
21. Jí 级- 1. Ниво 2. Година (英) 3. Клас (美) 4. Стъпка 5. Степен 6. Стъпка (на мех. част, която се движи.
22. Jí 极 - 1. Екстремност 2. Полюс 3. Стремеж към екстремизъм 4. Екстремист 5. Много
23. Jí 及 - 1. Достигане 2. Бъде толкова добър, колкото . . . 3. Да бъде във времето . . . 4. Съюз „и”.

Ето това са съставните части на йероглифа Buluoji, комбинацията от които дава и значенията на този йероглиф, като „водеща” е Bù. От пръв поглед се вижда, че Buluoji има хиляди значения получаващи се от възможните комбинации на Bù с останалите съставни йероглифи , НО нито един от тях не води до значението на Xiongnu – племе, род и производните му. Какво имаме до тук: Имаме един йероглиф Xiongnu, разбиран от автора като „хуни”, който по никакъв начин не кореспондира с обявените от Sanping Chen „данни” на които се основава. След като не обяснява откъде са тези данни и след като в самите тези думи такива връзки НЕ СЪЩЕСТВУВАТ, то очевидно имаме поредната фантасмагория пробутана на европейците за „величието на китайската раса” и нейните креатури. Дотук тази тема ни е напълно позната (на по-възрастните читатели), защото сме се наслушали на подобни дивотии за величието на „тюркската османска раса”, „арийската германска раса” и т.н.

На времето, етимологията на bulga (да се смеси, да бъде смесен) за етнонима bulgar, който Boomberg следва относно Buluoji в Китай без да дава необходимите обяснения беше добре приета (сред научните среди – б.м.). Boomberg взе bulgar, като основно име и сметна българите в Северен Китай за друга група, „смесена раса”, несвързана по никакъв начин с другите групи bulgar. Така общоприетото разбиране, че няколко български групи в Европа и тези намирайки се в Азия, не само са били свързани, но са били и от същият произход; изглежда полезно да бъде преразгледана тази идея за българите в Китай, които имат няколко допирни точки с няколко теми свързани с Xiongnu.
Тези няколко израза са твърде показателни, и ни дават солидни основания да не продължим да разглеждаме по-нататък писанията на Sanping Chen. Защо ?
1. Sanping Chen говори за етимологията на bulga. Той очевидно няма представа, че bulga означава кожена торбичка, нещо като външен джоб за да се съхраняват в нея монети, огниво, ножче и др. дребни неща. Термина от която изхожда Boomberg за своите прозрения е глагола vulgo в неговата страдателна форма vulgari. Ако някои читатели вече са изпопадали от смях, как основания за етноним могат да се извеждат от една форма на глагол, то аз много добре ги разбирам. Нещо подообно като от глагола полетя да се извежда етнонима поляци, от курдисан - етнонима кюрди и т.н. Признавам, че веселието е от висока класа.
2. Разбиранията на Sanping Chen за „добре основана” сред „научните среди” теза на Boomberg, напомня до болка за разбиранията на някои български учени, за които научните среди не надхвърляха марксистко-ленинските агитки на братските научни звена – обикновено близко до плажовете в Сочи през лятото или на високо планински курорти през зимата. Имайки за изходна основа vulgo в неговата страдателна форма, Boomberg не е срещнал израза на T. Livius (Титус Ливиус) : in omnem exercitum vulgari – разпространявайки по цялата войска. Подобни изрази имат – Vulcatius Gallicanus - exercitium omnium militum - разпространени във всяко отношение във войската; Cornelius Tacitus - exercitium omnium equitum – разпространени в кавалерията и т.н. От тях става ясно, че в латинската реч фиксираща военни изрази под vulgari се разбира обикновената войска поне от тези изрази. Тази „обикновена войска” НЕ Е глагол, А същ. име; понятия с които до ден днешен не могат или трудно се справят учените – кадрови комисари от БАН. Именно от тях се е учил и Sanping Chen.
3. Как българите са свързани с Xiongnu е възможно само на основата, че се говори за човешка популация – Xiongnu са народ от Северен Китай, а българите – народ от Европа. По тази линия Xiongnu може без никакви трудности да се свърже с аборигените от Австралия или папуасите от Нова Гвинея.
В този файл е записано как звучи Xiongnu - хуни на китайски – произнесено три пъти от мъж и жена ! http://archive.org/details/huniProizneseniNaKitaiskiEzik

Край

ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ И НЕГОВИЯТ ПРОИЗХОД
БОГОСЛОВСКА МИСЪЛ, 2005, д-р Асен Чилингиров, Берлин
Коментар bozman
https://docs.google.com/viewer?a=v&pid=sites&srcid=ZGVmYXVsdGRvbWFpbnxidWxnYXJpYW5uZXdoaXN0b3J5fGd4OjJjYTMwMWViMjdmMGEwZjY

Годината 1866 е забележителна за българската историография.
--- Да видим с какво е забележителна, с добрини или злини.

В излязлата през тази година двутомна публикация на руския изследовател професор Андрей Николаевич Попов, посветена на определен вид съчинения от староруската литература – или по-скоро сборници с различни исторически текстове, наричани «Елински и Римски летописец»,
--- Няма такива сборници с различни исторически текствоте, наричани «Елински и Римски летописец». Нещо се е заблудил д-р Чилингиров; сборника е само един, известен в два преписа, като отделни негови части са вмъкнати в много други издания.

– две страници са посветени на една «вставка» в два от многобройните преписи с варианти на тези съчинения. Тази, публикувана там за първи път «вставка с неопределен произход», както приема техният първи издател, но и след него почти всички други изследователи, е най-важният писмен извор за историята на българския народ, известен под названието «Именник на българските князе», което му се дава от хърватския историк Франьо Рачки
--- Това не е вярно. Тази добавка е наречена още от Попов „перечень Болгарскихъ князей”, което значи „списък, изброяване” на тези князе и няма как да бъде именувана от друг, след като още не е известна на историческата общност. Фр. Рачки само променя малко името и заменя списък с именник, така че по-право кръщаването на това допълнение принадлежи по право на Андрей Попов. Доколко това име няма нищо общо със съдържанието на списъка ще разгледаме по-надолу, въпреки че сме го правили десетки пъти досега.

– по-късно това название ще бъде модифицирано в «Именник на българските ханове», макар че в него думата «хан» или «кан» не се среща нито веднаж, също както не се среща и в останалите писмени извори за многовековната българска история, и то независимо от това дали историческите сведения се дават от приятели на нашата страна (което е много рядко) или от наши недоброжелатели (което става най-често).
--- Г-н Чилингиров, вече в патриаршеска възраст, правилно забелязва, че няма термини, като кан и хан, но с какъв апломб реши че има „български князе”, не ни става ясно. Да се отрече че няма нещо, което го няма е правилно, но да се внесе друг термин, който също го няма, това какво е - манипулация или български топ-пуризъм !?

В него се съдържат имената на единадесет български владетели – или «князе»,
--- Това не е вярно, в него няма заявен дори ЕДИН ЕДИНСТВЕН БЪЛГАРСКИ владетел. Има юнаци, които са наречени „български” владетели, но такива кръщавки не се потвърждават от текста, това са фриволни измислици. Диван моабети ли разпространява уважаемият д-р Чилингиров или само така ни се струва !?

както изрично се казва в ръкописа
--- Няма такова казване в ръкописа, това е измама сътворена от частична истина.

– заедно с годините на тяхното управление и със странни думи на неизвестен език, който «специалистите» ще определят като «тюркски».
--- Какво значение има какъв е езика, дали е тюркски или farsi, след като няма упоменати български владетели !? Голяма шаманска каша забърква още в началото от г-н Чилингиров за наше най-голямо удивление.

Имената на тези князе са: Авитохол, Ирник, Гостун, Курт, Безмер, Исперих, Тервел, Севар, Кормисош, Телец и Умор.
--- Да, такива са имената на князете изписани на древноруски език, ако така можем да наречем езика и правописа използван през ХІІ – ХVІ в. в Русия, като има още едно име Есперерих, което може да се свърже текстологично с името Исперих само при затваряне на очите за развитието на повествованието.

До откриването на този списък на науката са били известни имената само на половината от тези владетели и то в тяхната гърцизирана форма (напр. Кормисиос, Тервелиос), като за другите не се е знаело почти нищо.
--- Няма такива „известност”. Името на caezar Terbelius е част от историята на ИРИ и само пълно безхаберие и по тази история може да внесе този римски пълководец в пределите на българската история.


Освен имената на владетелите и техния род, времето на тяхното управление и посочените по-горе думи от неизвестен език, които ги придружават, в списъка има още две сведения. Едното е след името на Безмер и гласи, че първите пет князе са управлявали – или както дословно се казва «дръжаше княжение» – отвъд («об ону страноу»)
--- Забелязваме, че трудно се справя с четенето уважаемият д-р Чилингиров, ето термина който той чете об ону. При малко повече интелектуално вмешателство можеше да го прочете и като О Бо Ну мандарин от Поднебесната империя. Целият термин се чете „обону страну Дуная”. Странно е, че г-н Чилингиров не си направил труда да разучи азбуката и четеното на въпросните паметници, а седнал анализи да прави на същите.
Ето и картинка от паметника, който препредава Андрей Попов, като сме оградили думите за които става въпрос. След тях е факсимиле на целият текст на допълнението/вставка.



Дунава 515 години с остригани глави, след което княз Исперих дошъл отсам («на страноу») Дунава и е княз също досега («тожде и доселе»).
--- И това не е вярно. НЕ Е казано, че е дошъл нито „отсам”, нито „оттам” ,казано е „приде на страну Дуная”. Тъй като е неясно от коя страна на р. Дунав се намира пишещият тези редове следва и неяснота за коя страна става точно въпрос – дясната или лявата.

За преселване на цял народ там не се казва нито дума, а само за преместване резиденцията на владетеля.
--- За никакви резиденция не става въпрос !. Невероятно е да се твърди, че народ не съществува в текста (което също е скудоумие – да се твърди че нещо го няма, след като това нещо наистина го няма там) и да се измисли фантомна резиденция. Става въпрос за Аспарух, а под Аспарух се разбира не семейството му от десетина човека, а ОЧЕВИДНО подвластните му родове и кланове. Невероятен кошмар е този материал на д-р Чилингиров! Единствено Теофан Изповедник пише за „заселване” на Аспарух край Дунав, но това НЕ Е текст на Теофан и изобщо не става въпрос за него, за да се прехвърлят по най-безотговорен начин понятия от текста в допълненията в „Летописец Елински и Римски”.

Второто е във връзка с Кормисош, за когото се казва, че изменил рода Дуло, като го заместил с рода Укил. Тази «вставка» от двадесетина реда следва в ръкописите непосредствено след частта в тях, посветена на историята на еврейския народ, завършваща с края на Четвърта книга „Царства“ от Библията.
--- Браво ! Това и Попов го казва почти така, поне с преписването д-р Чилингиров все още е в кондиция, въпреки че ако сме прецизни и това не е съвсем вярно, тъй като „вставката” не следва след края на ІV книга Царства...

След нея идва също тъй непосредствено и без преход Петата книга от «Хрониката» на византийския историк Георги Амартол († ок. 867), посветена на царуването на Навуходоносор, базираща също на разказа от Библията.
--- Докато го похвалих и ме опроверга г-н Доктора, дори с преписването и четенето. Попов казва:
„ л. 69. След вставката (принаденото, прикрепеното, вмъкнатото – това значи вставка – б.м.) за българските князе следва статията на Арматол за Навуходоносор.” и пояснява откъде е тази статия. Това няма НИЩО ОБЩО с пета книга на Арматол, която е значително по-голяма; тази статия заема един лист от ръкописа, точно толкова, колкото и вставката за „българските князе”. За л. 70. Попов казва „под невярно заглавие, отнасящо се очевидно към предходната статия „цар Навуходоносор”, следва разказ на Малала за Валтасаре (Балтазар – б.м.)”. Репликите на г-н Доктора „след нея идва също тъй непосредствено и без преход” също са бездарна манипулация, тъй като за всеки изследовател, ДОРИ да не е чел текстовете , само от обясненията на Попов става ясно, че това са няколко вмъкнати един след друг текстове, нарушаващи хронологията на Хронографа и при това пълни с грешки от копистите свещеници или монаси. Очевидно д-р Чилингиров не е разбрал какво пише Попов или чел неверни интерпретации за казаното от Попов.


Анализът на данните в «Именника на българските князе» ще бъдат предмет на следващите части от тази статия, а преди това бих искал тук да се спра само на въпроса за произхода на т. нар. «вставка».
--- Много интересно, след като никой няма и представа откъде е тя, дори първият ѝ разпространител Попов. Дали д-р Чилингиров не е намерил някакви древни извори за произхода на вставката !?

За нейния произход са изказвани досега само разни предположения, като никое от тях не се подкрепя с каквито и да е доказателства и рано или късно бива отхвърлено. Така повечето изследователи предполагат, че имената на «хановете» първоначално били написани на гръцки език върху някакъв камък или скала, преписани от там и преведени на «славянски» език на някакъв лист. Този лист попаднал при неизвестни обстоятелства в ръцете на малограмотен копист, който поради своята необразованост помислил, че и тези имена са на някакви «вавилонски» (или както пише на друго място в ръкописа «васоурiискы») царе. А след това същият ръкопис бил вече автоматично преписван от следващите кописти.
--- Е това какво общо има с произхода на вставката, това са евентуалните пътища на текста, но не и произхода.

Сочейки неоснователността на това предположение, застъпвано от най-именити наши и чужди историци, някои автори се питат по какъв начин «Хан-Испериховата орда» е могла да носи със себе си чак от «Волжка България» такава скала и предлагат някакъв друг по-удобен за транспорт материал, напр. рог или дори пръчка. На днешния читател ще се види странно, че срещу стотиците автори поддържащи това твърдение – което дори не се представя като предположение, а като установен факт – се намира само един изследовател, руско-немският славист проф. Макс Фасмер, който да обърне внимание на обстоятелството, че с гръцки букви не може да се напише поне една четвърт от думите в «Именника».
--- Това не може да е пречка, АКО евентуално текста е бил на гръцки, да се напише по староруски с нова терминология. Г-н Чилингиров, човек учил и преучил тук на един напълно ясен текст измисли или преписа някакви „български князе”, та какво остава за по необразовани монаси, защото по закон Божи необразоваността е право пропорционална на фантазията на кописта. А терминологията е очевидно староруска и по никакъв начин не кореспондира със стила на доказано среднобългарски паметниците. Да се твърди, че с гръцки букви не може да се напише и една четвърт от вставката е пълно безхаберие по самата същност и естеството на превода на какъвто и да е текст. Да не би с кирилица да не може се напише каквото и да е от произведенията на Пърси Биш Шели, Шекспир и т.н. !? И ако имаме такива преводи, то според науката на проф. Макс Фасмер, такива текстове на английски не би трябвало да съществуват.

За да се излезе от тази задънена улица се изказват и някои по-съвременни хипотези, които се обосновават със съчинението „О писменех Черноризца Храбра“, според което и преди Кирил и Методи българите имали «писмена», но приемат като аксиома предпоставката, че при тези «писмена» не може да става и дума за някаква буквена писменост.
--- Не може да има такава аксиома, тя е напълно измислена. Ясно е казано в текста на О писменех, че древните словене „четяха и тълкуваха”, БЕЗ да е уточнено за каква писменост става въпрос, а от там и да се вадят аксиоми за тази писменост.

А за да се напишат с помощта на идеограми тези думи, съдържащи звуци, за които липсват гръцки букви, както предлага един именит български филолог, трябва да се допусне, че сред огромния брой от идеограми, с каквито би трябвало да са си служили авторите на «Именника», е имало идеограми освен за понятия, отнасящи се до най-елементарното ежедневие, но също и за стотици съществителни или собствени имена, каквито ще намерим само при последната степен от развитието на египетската, халдейската, китайската и японската писменост и техните варианти, които при това изискват наличието на определено съсловие от населението, заето с администрацията и с религията, за каквото при «чергарите-номади» от «Хан-Испериховата орда» по-горе споменатите автори не могат и да си помислят. И ако значителният напредък в науката за древните писмености през последните десетилетия вече ни дава основание да разгледаме наново този въпрос, като дори са изказани за него задоволителни обяснения, засега все още неразрешен остава въпросът как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи от края на ХV и ХVІ век.
--- След празнословните литературни разходки по писменостите на света следва още по-празнословния въпрос: как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи, с който г-н Чилингиров се нарежда сред двойкаджиите. КОЙ ви съобщи г-н докторе, че този списък е попаднал в руските ръкописи, а не си е изначално руско творение ? Да не би да имате връзка с някой Пророк свързан с куриерските имперски служби или мислите че правите наука като папагалничите имперските пропагандни служби !?

За разлика от книгата на княз Михаил Оболенски, на която беше посветена моята предишна статия,
--- Също толкова наивна, колкото и тази, ето коментари по нея :
https://sites.google.com/site/proishodanabulgarite/izsl-dovaia-i-zam-tki-knaza-p-a-obolenskogo-po-ruskim-i-slav-nskim-drevnost-m
Или тук https://docs.google.com/viewer?a=v&pid=sites&srcid=ZGVmYXVsdGRvbWFpbnxwcm9pc2hvZGFuYWJ1bGdhcml0ZXxneDo1NDMyYTdlNDM0YTJmMDc1


и за която през следващите 127 години, последвали издаването й, никой няма да каже и дума, за книгата на проф. Попов и по-точно за споменатата «вставка», през тези 127 години, до 1993 година, ще бъде издаден необозрим брой публикации, в това число и три големи монографии. При тези изследвания задачата да се обясни произходът и съдържанието на списъка постепенно ще отстъпи пред въпроса за т. нар. «Прабългарски календар», но при това ще се окаже, че над 95 % от изводите на авторите нямат нищо общо с действителността.
--- Също като изводите за „български князе” са и изводите за „прабългарски календар” писания от и за неосведомени граждани на Републиката.

Туй обаче ще бъде тема на следващата ми статия, а сега искам да се спра само на едно кратко сведение и на една не съвсем кратка статия, и двете останали почти незабелязани сред тъй обширната библиография за «Именника», отнасящи се към въпроса за произхода на тъй наречената „вставка“, останал и до днес неизяснен. Както при случая с книгата на княз Оболенски, и тук, при двамата автори, чиито статии ще разгледаме, съвсем не се касае за някакви неизвестни любители, дилетантстващи в областта на историографията, каквито ще се появят през следващите десетилетия с десетки в библиографията за «Именника». Също така не се касае и за някакви съобщения в провинциалната преса, останали извън обсега на обикновените читатели и дори на специалистите, а издания, предназначени не само за най-тесните специалисти, но и за широк кръг заинтересувани от въпросите на историята на руската и византийската средновековна култура. Толкова по-странно е, че през следващите десетилетия нито тесният кръг от специалисти в тези области, нито пък интересуващият се от споменатите въпроси читател, ще регистрира по някакъв начин съдържанието на двете публикации и ще реагира на тях, при все че за изследванията на «Именника» и неговия произход те биха били от решаващо значение, ако изследователите им бяха обърнали достатъчно внимание.
--- Интересно, как ще се открие топлата вода отново – предположението ни е предварително, като следим нивото на статията до този момент..

Първата от двете публикации обхваща само около половин страница и е поместена в описанието на сбирката от ръкописи на граф Уваров, която след Октомврийската революция ще премине изцяло към Московския държавен исторически музей. Автор на този четиритомен труд с над 2200 страници голям формат е известният изследовател на старата руска литература архимандрит Леонид. Заедно с многобройните му статии, това негово описание на 2243 неиздадени дотогава ръкописа с компетентно написани бележки за съдържанието и особеностите им му е отредило едно от най-почетните места в руската историография, а като настоятел на първия по ранг и значение руски манастир, Троицко-Сергиевата лавра, той достига в йерархията на руската църква едно от най-високите места. За разлика от княз Оболенски, архим. Леонид със светско име Лев Александрович Кавелин (1822-1891) е отбелязан с голяма статия във втория том на Кирило-Методиевската енциклопедия, където читателят може да научи интересни данни за неговата биография и да намери обширна библиография на неговите научни трудове, макар и със спорното твърдение на авторката на текста в енциклопедията относно някои негови съчинения, че „не се подкрепят от съвременната наука“.
--- На неговите лишени от основания измислици доколкото си спомням се спряхме на първата статия писана от д-р Чилингиров. Един от първите попски настоятели повтарящ мантрите на глобалната руска имперска геополитика допълнени с лични фантасмагории.

Тъй като последното твърдение ще бъде обект на специална статия, посветена на тези, както и на някои други съчинения на въпросния автор, към които споменатата по-горе «съвременна наука» има дори още по-отрицателно отношение, като дори не ги включва в списъка на неговите съчинения, аз ще се огранича тук само със сведенията, които той дава при описанието на ръкопис № 1334 (10) от сбирката на граф Уваров на стр. 25-26 в издадения посмъртно в 1894 година ІІІ том. Този ръкопис е обозначен там като Хронограф. Елински и Римски летописец от първата Елинска редакция според «Обзора на Хронографите» на А. Попов, ч. 1, л. 1-72. След като съобщава, че текстът на този ръкопис от ХVІ век съдържа 432 листа написани с полуустав – т.е. с характерния за времето шрифт – авторът отбелязва, че неговият текст е еднакъв с текста в ръкописа от Синодалната библиотека № 280.
--- Май не е ясно на г-н доктора, КОГА започва прилагането на стила полуустав в ръкописните текстове. Ще поясня за незапознатите, както и на читателите запознати с предната „велика статия” на г-н Чилингиров. Полуустава е характерен през и след ХV в. Това естествено не го знае д-р Чилингиров иначе нямаше да пита с детски възторг „как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи”. Ами много просто дами и господа, веднъж измислена вставката, която на днешен език дори може да бъде класифицирана като „дълга фантасмагория” започва да се преписва от други монаси кописти и се появява в по-късни ръкописи. Изглежда обаче, че този виц не е бил твърде добре посрещнат от монасите и поповете кописти, защото от 10 000 тома ръкописи само от Синодалната библиотека, с над милион ръкописни страници, тази вставка я има само на две места, като твърде вероятно да е дело на един и същ копист.


Или казано с други думи този ръкопис съдържа също «Именника на българските князе», макар и това да не се споменава изрично, но следва да се разбере от всеки, който знае, че посоченият ръкопис № 280 от Синодалната библиотека (сега също като Уваровия ръкопис в Московския исторически музей) е единият от двата ръкописа, съдържащи текста на «Именника».
--- Доказано е, че текста от Синодалната библиотека е копие на текста от Хронографа – изобщо по стратификацията и хронологията на ръкописите д-р Чилингиров е на средно гимназиално ниво, сиреч на нулево научно.


Странно е, че не само нито един български изследовател, но и повечето от чуждите автори през следващите 50 години не забелязват тази бележка на архим. Леонид.
--- Това е репит на Вуте „От Искъро по-дълбоко нема”. Още Новоструев и Горский в 3 томният ОПИСАНІЕ СЛАВЯНСКИХЪ РУКОПИСЕЙ (има ги в електронен вариант в НЕТ) правят анализ и на този текст и не се спират на забележки като тези на архимандрид Леонид поради пълната им научна абсурдност.

Едва в 1946 година известният изследовател на руските летописи академик Михаил Тихомиров (1893-1965) публикува изцяло «Именника» по този ръкопис
--- Пак поредните глупости от г-н доктора – Михаил Тихомиров го публикувал изцяло, сякаш Попов е публикувал само горният му ляв ъгъл. Ето какви несвестности може да напише човек, след като изглежда не е чел нито Попов, нито Именника. Ето факсимиле на това, какво пише Попов по въпроса.

заедно с факсимиле от него и от Синодалния препис, като дава паралелно текста на двата ръкописа, показвайки колко много грешки са допуснати от А. Попов при първото му издание, без да спомене неговите груби грешки в превода, ползван от изследователите в течение на много десетилетия и послужил за неверни тълкувания – като напр. за мнимото преселване на «волжките българи-татари» отвъд Дунав.
--- Какво са писали по повод публикацията на Попов не засяга публикацията и репутацията му – Попов НЕ ПИШЕ за никакви „волжско българи-татари отвъд Дунав”.





В своето изследване обаче акад. Тихомиров никъде не се представя за откривател на ръкописа, какъвто е без съмнение архим. Леонид. Въпреки това болшинството български и чужди автори му приписват откриването на третия препис – заслуга, която той никога не си е присвоил. Но и той премълчава останалата част от съобщението, което архим. Леонид дава за този ръкопис. И наистина е по-благоразумно това съобщение да се премълчи, защото то не може да бъде оборено или да му се прикачи бележката, че „не се подкрепя от науката“. Какво толкова неприятно съдържа то, за да бъде премълчавано в продължение на почти 110 години? Текстът му в български превод гласи:
„Авторът на «Обзора на хронографите», А. Н. Попов, убедително доказа в това свое забележително съчинение, че «Елинският летописец» в руска редакция, ако се съди по неговия състав, трябва да е бил предшестван от „Елински летописец“ или „Хронограф“ в южно-славянска редакция.
--- Такива доказателства НЯМА приведени от Антон Попов от което става ясно ЗАЩО попските измислици на архимандрид Леонид са игнорирани от сериозните изследователи. Попов само заявява в увода на изданието от 1866 г. „паметниците разгледани тук сами по себе си се делят на две групи – в едната преобладават византиайски и южно славянски източници, в другата силни примеси от западно влияние пнесено у нас през ХVII в. през Полша”, т.е. той не открива нищо. Той се придържа към едно мнение най-обширно обосновано по-късно от Шахматов, че първоизворите на почти всички руски летописи са имали за първооснова южно славянска писменост и по конкретно среднобългарка. Шахматов разглежда самата езикова структура на среднобългарски паментици и древноруските ръкописи и декларира, че първите са първоизточник за вторите. Към днешна дата това не подлежи на съмнение от никого.


При всичкото си усърдие обаче той (А. Н. Попов) не е успял да открие този «Летописец» или «Хронограф». След като подновихме тези търсения, ние имахме щастието да открием по-горе обозначения «Хронограф» или «Елински летописец» в българска редакция, съставен в X век от презвитер-мних (йеромонах) Григорий, сътрудник на българския цар, книголюбеца Симеон († 927), в ръкописа от XV век, принадлежащ на библиотеката на Московския Архив на Министерството на Външните работи № 912-1408.
--- Голяма цирк! Д-р Асен Чилингиров ОТКРИЛ „Хронограф” или „Елински летописец” в българска редакция. . . в ръкописа от XV век, принадлежащ на библиотеката на Московския Архив на Министерството на Външните работи № 912-1408 ! ! !
Тъй като това е твърде внушителен и труднодостъпен връх на невежеството, ще разгледаме твърденията диференцирано.
1. „Хронограф” и „Елински летописец”, са два различни паметника, които д-р Чилингиров счита за едно и също нещо след като пише или между тях. Това означава, че няма и представа от книгата на Андрей Попов и съди по нея от някакви изкривени сведения. Хронографа е известен с две основни редакции, първа и втора, като преписите на тези редакции още през ХVII в. са над седемдесет (П. Строев, Труды общей истории, част IV, стр. 120).
2. „Елински летописец” се е съхранил в Московската синодална б-ка, № 280 от нач. на ХVI в.; в Погодинския сборник на Императорската публична б-ка, № 1437; в библиотеката на граф Толстой, отд. I, № 316, ХVI в. ( Обзоръ Хронографовъ, стр. 2, Анд. Попов) и т.н. и т.н.
3. Всички тези паментици нито са българска редакция, защото са руски преписи от 15-16 в., нито са съставени в 10 в. и като такива да се намират където и да е.

Именно с този първоначален славянски «Хронограф» или «Елински летописц» в българска редакция (X век) трябва да започне бъдещият пълен обзор на славянските «Хронографи», ако му е съдено някога да се появи в руската историческа литература...“
--- Такъв „обзор на славянските хронографи” е направен от К.И. Новоструев и А.В. Горский още преди 160 г. поне по отношение на всички паметници, за които е предположен български първопис в „Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. Отд. I, ІІ и ІІІ. Священное писание – 1855”. За мащабите на наличната сбирка в Синодалната библиотека ще цитираме самите автори: „Такими и другими способами составился у насъ богатый запасъ переводовъ Отеческихъ писаній, какого не представляетъ ни одна древняя литтерѵгура новыхъ западныхъ народовъ, у которыхъ господствовали Римская литургія и Латинскій языкъ. Но переводы, сдѣланные въ разныя
времена, то въ Болгаріи, то въ Сербіи, то къ Россіи, то иа Аѳонѣ, то въ Константинополѣ, необходимо
разнились между собою въ достоинствѣ, въ языкѣ, и иного должны были потерпѣть и отъ
перепис*шков7), и отъ перемѣны правописанія, при переходѣ отъ одпого народа Славянскаго къ другому, и отъ измѣненіи въ языкѣ”. Стр. VІ.
Освен това, Новоструев/Горский отдават и дължимото на българските образци в съставянето на преписите от Синодалната библиотека, това за което Чилингиров твърди, че едва ли ще бъде съдено да се появи в руската историческа литература:
„Тогда же , для царя Болгарскаго Симеона, переведенъ и знаменитый Изборникъ, у насъ сдѣлавшійся извѣстнымъ подъ именемъ Святославова, котораго главное содержаніе составляютъ частію толковательные , частію относящіеся до вѣры и жизни, вопросы Анастасія , игумена Синайскаго, и догматическія изложенія другихъ Отцевъ . . . „ и т.н. и т.н.

Най-интересното от съжденията на д-р Чилингтиров е, че все отново и отново открива топлата вода с пионерският патос на първооткривател. Искаме да уточним, че д-р Чилингиров смята собствените си материали за много високо научно изследователско ниво и дума не дава да се изрече против тях; Е, и според нас това ниво е много, много високо, някъде в клоните, където се гонят сottontop tamarin-и в селвата на Колумбия.

Отбелязвайки в допълнение на този цитат, че въпреки изказаното от почтения старец пожелание, през следващите 110 години „не е било съдено да се появи в руската историческа литература... ...пълен обзор на славянските «Хронографи»“, само ще добавя, че това пожелание, както и цитираният по-горе текст, изобщо не е бил коментиран и дори регистриран от руската научна литература.
--- Смешни работи стават в Берлин ! Как се прави обзор на 20 000 тома ръкописи с над 2 000 000 страници, сеща ли се високо нивелният д-р Чилингиров или да му припомним, че ако се наредят тези томове един до друг ще се получи редица дълга повече от 2 км.!? Смехотворното мнение за архимандрид Леонид, че не бил регистриран в руската научна литература няма да коментираме – тук разглеждаме високото ниво на науката на д-р Чилингиров.

Руската и съветската наука ще продължат да търсят по всички европейски библиотеки «византийските» първообрази на «руския» превод – с тази задача ще се справи отлично известният руски византолог д-р Михаил Вадимович Бибиков, без да бъде в състояние да обясни откъде се взимат безбройните българизми в «руските» преводи, и то не само при фонетиката и морфологията на езика, а и при граматичните му особености. До изводи, сходни с тези на архим. Леонид, стига и най-бележитият изследовател и познавач на руските летописи, Алексей Александрович Шахматов (1864-1920), който в своята статия „Древнеболгарская энциклопедия Х века“ излязла през 1900 г. в едно от водещите научни списания, «Византийский временник». Нея този руски изследовател посвещава на българския сборник- протограф от Х век, без да се страхува да употреби за него суперлативи, каквито той иначе не употребява за никое произведение на древноруската книжнина. Шахматов се занимава обстойно със съдържащото 780 отделни статии «оглавление» на т.нар. «Архивен сборник», предаващо явно целия състав на сборника-протограф, включително липсващите вече при него текстове на брой над 450, някои от които се съдържат в «Симеоновия сборник». От анализа на едните и на другите, той стига до убеждението, че те всички са били преведени и редактирани в България по времето на цар Симеон. „И така – заключава Шахматов, – ние виждаме още в самото начало на старославянската писменост стремежа да се обедини във формата на една обширна енциклопедия почти цялата преводна литература от това време [...] чието съставяне е било възможно само благодарение на щедроста на цар Симеон“.

--- Ето и думите на Шхматов:
Къде е разликата от текста на Шахматов и цитата на Чилингиров ? Той е в самата формулировка на текста – Шахматов предполага няколко тома преводна литература, които думи са спестени в цитата на Чилингиров. Защо Чилингиров спестява тези 9-10 думи ? Защото тези няколко думи опровергават делегираната и недоказана теза, за съществуването на „Симеонов сборник”, идея която Чилингиров се мъчи да докаже вече десетилетия. По принцип, за самата наука няма никаква разлика дали съществуването на преводна литература по времето на Симеон е била в един или няколко тома. Самото наличие на огромна база данни, копирани в древноруски текстове, дава основание на Шахматов да предположи съществуването на няколко тома. Ние не виждаме никаква полза или научно количествено прецизиране на този проблем, тези томове да се сведат до наличието на Сборник, който би трябвало да е с внушителни размери, такива, каквито никога не са съществували в ръкописите. Виждаме една измислица, която е заявила всички данни да бъдат изходящи от един паметник – една колкото невероятна, толкова и безмислена теза.

Макар и статията на проф. Шахматов да не се цитира в руската научна литература,
--- Това са нови конспиративни и несъществуващи фантоми сътворени от Чилингиров за оформяне ореола му на първи изследовател по де-факто изтъркани от прелистване и разучавани с десетилетия теми. Едва ли има нещо по-известно и цитирано в литературата от тази статия:
http://odrl.pushkinskijdom.ru/LinkClick.aspx?fileticket=tMlvBDSbgjY%3D&tabid=2301
„Летописец Еллинский и Римский (далее — ЕЛ) — один из крупнейших хронографических сводов Древней Руси, повествующих о всемирной исто¬рии.. . . В дальнейшем данный памятник привлек к себе пытливое внимание и других отечественных исследователей древнерусской литературы—А. А. Шахматова, С. Г. Вилинского, В. М. Истрина, Д. С. Лихачева, В. А. Кучкина, Б. М. Клосса.”;
http://www.vremennik.biz/opus/BB/VII1/53940
http://www.pushkinskijdom.ru/Default.aspx?tabid=2905
„Летописец Еллинский и Римский (в научной литературе именуется также Еллинский летописец; ЕЛ) — памятник хронографии. Автор и время создания неизвестны. А. А. Шахматов предполагал, что ЕЛ восходит к древнеболгарской «исторической энциклопедии» — компилятивному изложению всемирной истории, составленному в эпоху царя Симеона (X в.)” Творогов;
http://www.hist.msu.ru/Byzantine/BB%2030%20(1969)/BB%2030%20(1969)%20149.pdf
„почти всей имевшейся к тому времени в наличности переводной литературы; в Россию она была зане¬ сена не позже XI в., и на ее основе возник ряд компиляций, в том числе «Еллинский и Римский летописец» 65.68 А. А. Ш а х м а т о в. Древнеболгарская энциклопедия X века.— ВВ, VII,' 1900, стр. 34.
И още стотици други позовавания на тази фундаментална за руските изследователи монография.

названието, което той дава в нея за протографа на двата сборника – Симеоновия и Архивния –
--- И това не е вярно. „Симеонов сборник” няма в наличност и надали е имало такъв, тъй като името е напълно условно. Основание за такава нарицателност дава стихотворението ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН намиращо се в два преписа в Изборника от 1073 г., където името княз Симеон е перефразирано на княз Святослав и трети ръкопис принадлежащ на Кирило-Белозарския манастир в който името на Симеон е запазено. Архивния сборник (Архивский сб.) е ръкопис от ХV в. където е наличен по препис от Хронографа от 1262 г., наричан от Шахматов ІV вид Елински легописец, т.е. четвърто поколение преписи на Изборника от 1073 г. От цялата тази сложна и многолика коренна система преписи взаимно дуплиращи се в някои моменти и повтарящи се с различни изразни средства, Чилингиров решава да роди някакъв Симеонов сборник, от който се е преписвало. Такова опростенчество е недопустимо при разглеждането на този вид писмена материя и характерно за индивиди, които не могат да се ориентират в лабиринта от преписи и времената на създаването им.


„Древнеболгарская энциклопедия Х века“ съветските изследователи ще използват през следващите десетилетия в модифицирана форма като „Энциклопедия древнерусской литературы“ и то само приложена към т. нар. «Святославов сборник 1073 года», т.е. към неговата половина. А за каква енциклопедия (или по-точно «половин енциклопедия») става при това дума, болшинството «специалисти» по древноруската литература нямат дори и смътна представа.
--- И това са смехотворни измислици за някакви половинки от Изборника от 1073 г. (Святославовия сб.). Коя точно половинка са избрали от „Энциклопедия древнерусской литературы“ и какво смята д-р Чилингиров за половинка, след като ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН се намира в ДВА ПРЕПИСА поместени в началото и края на Изборника от 1073 г. !? Такова неудобно разположение на двата преписа от ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН в Изборника едва ли е предполагал Чилингиров за да говори за ползвани половинки от „болшинството «специалисти» по древноруската литература”. Питаме се каква култура и научна осведоменост може да има човек да набеждава специалисти от Энциклопедия древнерусской литературы, след като сам няма и повърхностна представа за съдържанието на тези паметници. Все едно слушаме Слави Трифонов да коментари ядрената физика на слънчевите протуберанси.


«Оглавлението» на българския протограф от средата на Х век, запазено в руския ръкопис от ХV век е отпечатано само веднаж в издадения от кн. Оболенски „Летописецъ Переяславля Суздальскаго“ в нищожен тираж през 1851 г. и не се намира дори в повечето големи научни библиотеки. Когато в 1995 г. този летопис е издаден отново като последен том от Пълното събрание на руските летописи, в предговора към него не се дават никакви подробности за ръкописния сборник, в който той се е съдържал. Но и за останалите части от този сборник през следващите десетилетия вече не се говори. А ако някой специалист успее да се добере до единственото издание на «оглавлението», той трудно би могъл да се ориентира всред съдържащите се там 780 заглавия, предадени най-често с първото изречение от текста им.
--- Може да се ориентира трудно, ако е специалист от класата на д-р Чилингиров, т.е., който преписва от Шахматов без да има понятие какво преписва. Ето какво казва Шахматов на стр. 33 „Древнеболгарская энциклопедия X века” и този документ е достъпен, дори в НЕТ:
„В Архивския списък от ХV в, където се намират преписи от Хронографа от 1262 г., т.е. от Елински летописец ІV вид, се намират заглавия на повече от 780 текста, като от тях са се съхранили само части от и то далеч не по-голямата част – всичко съдържащо се след летописа Переяславля Суздальского е загубено, т.е. над 450 текста със духовно –нравствено съдържание. Оказва че, че тази част е била тъждествена със Сборника от 1073 г., което лесно може да се разбере след съпоставяне на заглавията в Сборника и Архивския летопис. А именно сходствата и пълното тъждество започват от 334 текст от Архивския сборник съборъ от многоотць толкованиїа съответстващ на първата статия от Сборника от 1073 г. . .” – пр. м.
И следстиве на тези дадености Шахматов прави извода, че в състава на „древнобългарската енциклопедия” е възможно да е имало сборник статии с духовно-нравствено съдържание, съхранили се в Сборник от 1073 г., но недостигнали до нас в Сборник от 1262 г. и както те, така и останалите части на тази енциклопедия са съставени по времето на цар Симеон в България. Няма партизански скрит Симеонов сборник, а ИМА енциклопедия, т.е. множество ръкописи недостигнали до нас, няма загубени половинки, няма „части за които не се говори” и др. шумкарски забежки между храстите.


И тогава трябва да прибегне до приложението към ІІІ том от Описанието на ръкописната сбирка на граф Уваров от архим. Леонид, за да узнае, че по-голямата част от статиите в «Архивния сборник» са влезли много отдавна в литературната история под съвсем други имена, които обаче напълно оправдават енциклопедичния характер на сборника протограф. По-важните от тези заглавия са: «Откровението на Йоан Богослов» (повече познато под името «Апокалипсис») в старобългарски превод, «Палеята» или както гласи нейното пълно заглавие «Книги Бытинскыя рекомыя Палея, обозренiе событий от сотворенiя мiра до христiянства и до погибели жидов» (която е преписвана много пъти както изцяло, така и в отделните нейни части, включващи съкратения «Шестоднев» на Йоан Ензарх, «Елински и Римски летописец», хрониката на Георги Амартол с допълненията към нея от презвитер Григорий и «Историята на Еврейската война» от Йосиф Флавий), както и т. нар. «Толковая Палея» и сборниците «Пчела» и «Криница». Всички тези заглавия се преписват и преработват в Русия безброй пъти през следващите столетия и създават базата на «руската» средновековна преводна литература.
--- Ами да, така е, но през следващите столетия ТЯ вече не е преводна литература, а национална руска литература, ПО СЪЩИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, по които преведената литература при цар Симеон на старобългарски от гръцки, се смята за „национална” българска литература. Тези съждения са дълбоки води за д-р Чилингиров и затова той предполага реализирана умишлена конспиративност, поради невъзможност да вникне в същността и последователността на явленията в ръкописните традиции от Х – ХVІ в.

През десетилетията последвали статията на Шахматов, един друг забележителен руски изследовател, Василий Михайлович Истрин (1854-1937), с цената на огромен и дългогодишен труд се заема да опровергае както твърдението на Шахматов за влияние на българския сборник, така и за приоритета на този сборник в руската историческа литература, обосновано от княз Михаил Оболенски и от архим. Леонид, като издирва и сравнява всички запазени дотогава руски ръкописи с различни версии от оригиналните съчинения на гръцките хронисти Георги Амартол и Йоан Малала. Но ръкописите, които той успява да открие, са много късни, от ХV до ХVІІ век, освен само един руски препис от хрониката на Георги Амартол, изготвен около началото на ХІV век – а тъкмо в този препис архим. Леонид открива една миниатюра с изображението на Христос, в подножието на чийто трон той прочита забележимия само със силна лупа надпис с името на Григорий. Текстът на всичките преписи вече е напълно издържан в т. нар. «руска редакция на църковнославянския език», без употреба на «българизми», но със синтаксиса на българския, а не на руския език. По какъв начин тези късни преписи са могли да повлияят върху своевременно унищожените ранни версии на руските летописи от началото на ХІІ и дори от втората половина на ХІ век, Истрин не може да обясни.
--- Ето и проявленията на тази умишлена конспиративност - своевременно унищожените ранни версии. Ние обаче ще заявим, че това което човек като д-р Чилингиров не вижда, НЕ му е отнето от други хора, то му е отнето още преди раждането по Божия Повеля. Каквото е унищожено – не може да се върне, кой го е унищожил – умишлено или неволно при хилядите пожари и разрушения – не може да се определи, НО да не се разбира това което е пред очите ти – това е вече Божието наказание за което говорим.

Не може да обясни и защо за никой от тези руски преводи не съществува идентичен гръцки текст, а те представляват в повечето случаи съвсем свободна преработка-преразказ на гръцкия оригинал, като за някои от тях, приписвани от изследователите на анонимен автор, когото те наричат «неизвестен продължител на Георги Амартол», изобщо не може да бъде открит гръцки първообраз и чуждите византолози са принудени да прибягват към техния «руски» превод. Но поне липсата на връзки между тези руски ръкописи и българската литература е доказана веднаж за винаги. А това, което не може да бъде обяснено, се прехвърля към «тюркската литература» на «българите-татари» и духовете на «панславизма», сплотени около своя старши брат, се успокояват. Със съзнателното или несъзнателно изключване трудовете на княз Оболенски от и без туй твърде бедната на писмени извори българска историография, науката се лишава от един от най-важните ключове за познаване и разбиране на българската история.
--- Нищо подобно, граф Оболенски е изпечен и оторизиран императорски дезинформатор и това го доказахме ред по ред в предната критика на материала на д-р Чилингиров, чийто линк дадохме на стр. 6.

Такъв извор е сборникът, съставен в средата на Х век в България, пренесен в Русия и послужил като основа за множество негови руски преработки, между които за сборника от ХV век, съхраняван до Октомврийската революция в Архива на Министерството на Външните работи в Москва, а понастоящем в Московския държавен исторически музей, станал обект за дългогодишни изследвания от споменатия руски историк. През годините, последвали първата публикация на «Именника на българските князе», ще се утвърди постепенно предположението на неговите първи изследователи за случайното му включване в руските сборници от полуграмотни монаси, които не са били способни да различат страннозвучащите имена на българските князе от имената на вавилонските и асирийските царе, допускащи при това в преписите си безброй грешки, променящи до неузнаваемост «тюркските» думи, а предаващи «славянските» думи със съвършено погрешен правопис – напр. «житъ» вместо «жылъ». Съдейки от тези «очевидни грешки», съвременните специалисти-езиковеди и историци дори приписват на «полуграмотните» кописти също и заменянето титлата на българските владетели, за която те са дълбоко уверени, че е «хан/chan» или «кан/khаn» (според английската транскрипция!), със славянската титла «княз», каквато „както е известно тюркските владетели не носят“.
--- Нито един от изброените изследователи от нас по горе – Новоструев, Горский, Шахматов, Истрини и т.н. не прави такива „приписваници” или „очевидни грешки” от княз на хан. Д-р Чилингиров очевидно цитира някакви третостепенни или провинциални автори – тангристи, шаманисти, памиристи и т.н., които служат повече на някои плитки политически гешефти, отколкото на някаква историческа общност.


Но дали тези владетели са действително от тюркски произход? Този въпрос не си задава днес почти никой, защото поне от сто години насам тюрко-фино-татарският произход на «Хан Аспаруховата орда», покорила балканските славяни и наложила на тях своето племенно име, след което напълно се претопила сред тях, се счита от науката за напълно установен. Че това е така знае всеки българин, завършил основно училище и гледал филма «Аспарух». И какво по-добро доказателство от най- стария български писмен извор, пълен с тюркски думи – както твърдят всички «специалисти»! * * * Както следва от «оглавлението» на протографа на т.нар. «Архивен сборник», по всяка вероятност идентично с това на неговия първоначален образец, донесения от Григорий в Киев малко след средата на Х век сборник,
--- Веселието продължава. Асен Чилингиров знае, това което никой и не е предполагал преди него, че Сборника е донесен в Киев от Григорий. Дали знае и как е бил пренесен, с катъри или мулета навярно е запазена изследователска марка.

част от чиято първа половина се съдържа в препис от ХV век в същия този «Архивен сборник», а част от втората му половина представлява т.нар. «Светославов сборник от 1073 г.», в началото на този български протограф се е намирал един обширен летопис от създаването на света до завладяването на Ерусалим от римляните.
--- Коментирахме на стр. 14, че такива „половинки” не съществуват. Дали за теориите на г-н Чилингиров не е по-удобно паметниците да се префасонират на четвъртинки !?

Този летопис почива на съкратената версия от българския превод на т.нар. «Шестоднев», изготвен от Йоан Екзарх, както и на части от българския превод на Библията и на също така българския превод от хрониките на Йоан Малала и Георги Амартол, който е изготвен от самия Григорий «церковник всех болгарских церквей» – както гласи приписката към текста, запазена и в двата негови преписа от ХV век.
--- Както четете уважаеми читатели тези текстове са български компилации на гръцки и латински източници.

Този летопис става по-късно известен като «Елински и Римски летописец» или «Хронографъ по великому изложенiю» и започва както останалите части на големия сборник от Х век своя самостоятелен живот, като само от него са стигнали до нас над 80 руски преписа, изготвени до края на ХVІІ век.
--- Нищо подобно г-н докторе. „Хронографа” е упоменат лист по лист от къде е копиран от Андрей Попов още през 1866 г. Това са Московский список , № 280 от ХVІ от Синодалната библиотека; Погодинске сборник от Имп. Публична библиотека, № 1437; Сборник на граф Толстой № 319; Новгородски сборник от Петербургската Духовна Акадмия № 1520 от ХVІ в. ; и т.н. и т.н. Той няма НИЩО ОБЩО с предполагаемият Симеонов сборник, а е съставен по късни преписи. Подобно е положението и при съставянето на „Летописец елински и римски”.
Хубаво е човек да цитира този и онзи автор, но е желателно дори да е д-р, все пак да е чел какво пишат тези автори, а не да си изсмуква от пръстите несъществували никога връзки между паметниците.

И в три от тези преписи е бил вмъкнат след Четвърта книга «Царства» от Библията и преди хрониката на Амартол един лист, съдържащ т. нар. «Именник на българските князе». След нея в българския сборник-протограф от Х век е бил поместен разказът за походите на Александър Велики, известен под името «Александрия», последван от «Историята на Еврейс- ката война» от Йосиф Флавий, с които завършва «Елински и Римски летописец».
--- Това са внушенията на Имперската руска политика и е крайно жалко и дори съмнително по отношение на почтеността, как д-р Чилингиров заявяващ се като защитник на българщината папагалничи руските мантри. Ние знаем, че дори перфекционист като Шахматов, над когото виси имперската секира на цензурата повтаря имперската мантра, без да има и една буква като доказателство по „Именника на българските князе”, като казва : „Понятно е, че този препис, наполовина изпълнен с непонятен за други славяни език (в оригинала „други славяни” е в ед.ч. – б.м.), може да бъде поставен в историческа компилация само в България, където още в ІХ в. са разбирали древния език на тюркските българи (sic) и пред вид на това не можем да се съмняваме, че Елинский летописец е създаден в България” в Древноболгарская энциклопедия Х века”, стр. 33.
Какви са основанията, че „Вставката - Именник” е създадена в България – никакви. Основанията, че в България разбирали езика на тюркските българи, а в „Древноболгарская энциклопедия Х века”, няма нито една дума от този език, като изключим „вставката” означава, че това е голословно твърдение; 300 години тюрки да говорят в България, а в „славянския език” нито една дума не е останала в „Летописеца . . .”. Това е ясна податка, че Летописеца е създаден в Русия, тъй като езика е руски с остатъчни езикови южнобалкански белези. Друго основание е, че в този Летописец (с изключение на вставката) няма и дума за българската история, той изцяло излага историята на ИРИ. Известно е от писмата на Роман Лакапин и Николай Мистик, че десетилетия се водят кървави сражения за вяра, за територии или каквото и да е – без значение. И като резултат в „Древноболгарская энциклопедия Х века” няма нито ред за това, нито едно име, което да води до български следи; в наличност само един списък писан на „чудотворен” език, точно този език, който в Русия наричат български повече от 300 години – тюркския език на Волжските българи. Ние не можем да приемем конспиративната версия на д-р Чилингиров за заличени съобщения от монаси кописти. Откъде ще знае един копист в Русия от ХІ в, например името на довереника на Симеон, магистър Теодор, архиепископ Йоан от Преслав и т.н. дали е българско или римско, та да го изтрие от текста, т.е. да го изключи от превод !? Това е просто невъзможно, АКО не се съобразим, че преписването е станало през ХV – ХVІ в., когато тези основни исторически знания вече не са били тайна за църковната общност в Русия, столетия попълвала знанията си с книги от Европейските Балкани, Полша, ИРИ, арабския свят и т.н.
Какво казва още Шахматов по въпроса за съставните части на изворите от времето на Симеон в „Древноболгарская энциклопедия Х века”, следи от които носят Архивен сборник, Елински летописец от ІІІ-те вида класифицирани по давност, Сборника на Святослав и т.н. ?
„В състава на тази енциклопедия е влизал между впрочем и „Никифоров летописец”, което личи по непрекъснатата му връзка с „Елински летописец” – тъждествено съдържание на изложените данни за късни византийски императори измежду някои преписи на „Никифоров летописец” и преписи от ІІ вид на „Елински летописец”. Но древната редакция на „Никифоров летописец” има изброяване на византийски императори само до Лъв, Александър и Константин, синът на Лъв” (Древноболгарская энциклопедия Х века, стр. 34).
Метода за разглеждане на текстовите особености тук е напуснат и се прибягва до сравняване на пасажи, като при това сравняване се включва и „Никифоров летописец”. Други изследвания по Никифиров летописец, (по неговите три налични редакции) правени от Е. К. Пиотровская, О ТРЕТЬЕЙ РУССКОЙ РЕДАКЦИИ «ЛЕТОПИСЦА ВСКОРЕ» КОНСТАНТИНОПОЛЬСКОГО ПАТРИАРХА НИКИФОРА (Византийски й временник , том 36, стр.148 - 153), Н. В. Степанов; Заметка о хронологической статье Кирика (XII век).— ИОРЯС, т. XV, кн. 3, 1910, стр. 144—150; 3. Г. Самодурова. Малые византийские хроники и их источники, ВВ, XXVII, 1967. стр. 159; А. Н. Насонов, История русского летописания XI — начала XVIII века. М., 1969, стр. 413—414; и др. привеждат основания, че такъв тип ръкопис е напълно възможно да попаднат в Русия директно от „византийски” анонимни малки хроники, така наречените ψήφος έτών. И Шахматов и редицата посочени автори не могат да дадат някакви позитивни резултати и остават в сферата на пожелателно възможната случайност. Като единствен факт е „вставката”, която е частен случай, повлякъла след себе си следващи ръкописи с единственото желязно доказателство, че „в България. . . още в ІХ в. са разбирали древния език на тюркските българи”. Една несъмнено рехава мисъл както по недоказуеми съображения, така и по липса на някакви по късни огледални резултати в среднобългарският език от предполагаемият тюркски.


Подир тях, както княз Оболенски доказва в своето изследване, е следвала частта му със заглавие «Летописец болгарских царей».
--- Какво е доказъл Оболенски ние не можем да коментираме, защото нямаме неговите доказателства, нито д-р Чилингиров дава някакъв знак, че има престава какви са тези доказателства. За частта, която е доказал Оболенски, че е съществувала обаче можем да кажем, че такова заглавие НЕ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА в среднобългарската реч, тъй като по това време, понятия „цар, царей, царици” и т.н. липсват. Термина е цѣзаръ/цѣсар със своите съкращения ц~ръ, ц~р, ц~рэ и т.н. Термина цар възниква към ХVІ – ХVІІ в. и няма как да е съществувал в старобългарския или среднобългарски препис. За „болгарских” изобщо не говорим – един изцяло руски термин преминал към ХVІІІ – ХІХ в. и в употреба в България и съответно на Балканите.

Този летопис е бил унищожен, като от него са били запазени само някои откъси от началото му, преминали в «Архивния сборник», но преди това и в нестигналата до нас първа редакция на руските летописи. А заглавието му е било модифицирано под формата «Летописецъ роускихъ царей». На това място се налага да се дадат някои обяснения за малко по-горе споменатата първа редакция на руските летописи, за които по-нататък ще се говори по-подробно.
--- Т.е. Оболенски е доказал нещо, което никой не е виждал, нито е възможно такова словосъчетание във времената които се изследват. Може да се възрази, че е имало списък с „Болгарских цезарей”, но пък историята не дава сведения за повече от един цезар на българите – Симеон Велики. (Цезар Требелиус/Тривелиус е магистър-милитум на ИРИ също както и Симеон, тъй като титлата цезар има тяжест на заместник на императора и следва след двете най-високи длъжности във военната йерархия – магистър милитум, на пехотата и магистър етикум – на кавалерията. Няма случаи тези титли да са били прескачани по пътя на назначенията, тъй като има военни закони по този въпрос и затова бъдещи императори са принудени да въведат други титли за любимци и роднини – зостри, василеопатор и др., неследващи тази строга йерархична последователност). Тук няма да се спираме на по-дребни несъответствия, че прилагателните имена в среднобългарския по принцип са след определяемата дума, че няма думи която да свършва на съгласна и т.н.

По-голямата част от руските летописи, стигнали до нас в стотици преписи и разни варианти, представляват сборници, съдържащи една главна и основна част, известна под името «Повесть временных лет», или в български превод «Разказ за изминалите години». Тази основна част на руските летописи, официално узаконена още в началото на ХІІ век, но запазена в късни преписи, изготвени едва от ХV до ХVІІІ век, е била преработвана и променяна многократно, като частите ѝ, отнасящи се до политическата и църковна история на Русия от ІХ до ХІ век, съдържат значителен брой манипулации, извършвани над ръкописите чак до ХVІІІ век. За неин автор се приема официално монахът от Киево-Печерската Лавра Нестор, макар и идентифицирането му като такъв да почива само на устното предание, наричащо го «Нестор-Летописец», поради което той е бил канонизиран от руската църква.
--- Това е така, но никой не е доказал все още, дали това са били умишлени злосторничества или копистите просто са сметнали, че това са грешки от предишни копия и са игнорирали термините нарушаващи общият вид на древноруската писменост. А някой прозорлив монах, който е решил, че болгарите на Балканите са същите като болгарите край Волга е внесъл и тюркските термини във „вставката” напреко на всякаква хронология, тъй като едва ли е отбирал от тези неща. Това във всеки случай с нищо не оправдава измислиците на д-р Чилингиров за „български князе”, които той копира от Шахматов, като последния ги внася в употреба също съвсем произволно.


Вместо неговото име, най-старият препис от «Повесть временных лет», известен под името «Лаврентиевски» препис, също както и повечето други по-късни преписи, съдържа само името на игумена на Видубецкия манастир в Киев Силвестър, подписал се на края на ръкописа, завършен в 1114/1115 година, без да спомене никъде в него името Нестор. Като не желае да отхвърли това запазено по традиция име, руската историография допуска, че Силвестър е преписал летописа на Нестор, внасяйки в него малки и незначителни изменения. Изследванията върху текста на летописа, извършени в началото на ХХ век, отхвърлят напълно тази теза. Сравнението на автентичните съчинения на Нестор с приписвания му летопис показва не само основни стилови различия, но и значителни противоречия в съдържанието им, недопускащи по никакъв начин отъждествяването на техните автори. По такъв начин постепенно се налага убеждението, че Силвестър е имал за задача да напише летопис напълно различен от този на неговия предшественик, т.е. един «официален» летопис, изразяващ становището и духа на цариградската патриаршия, наложила сe над руската църква с встъпването на гърка Никифор на митрополитския трон в Киев през 1096 година. В този смисъл е трябвало да се премахнат от руските летописи или съответно да се изопачат всички сведения, свидетелствуващи не само за връзките между руската и българската църква, но също така и за политическите и културните отношения между България и Русия. За блестящото изпълнение на тази задача Силвестър получава като награда митрополитски трон в Переяславл, а руският народ и неговата църква биват лишени от тяхната история.
--- Нищо подобно – не може да има „лишаване”; руския народ и руската църква дори БИ ТРЯБВАЛО да имат допълнена история и допълнителни сведения за своята църковна история, след обогатяването си с българските паметници, нарочени за руски. Ако човек не познава, да го кажем по-меко, чудноватите изрази на д-р Чилингиров, може да си помисли, че българската история е била вездесъщата руска история и след премахването на българските следи, руската история е посърнала обедняла горката. Чак се просълзяваме от такава пагубна за руските мужици загуба.

Унищожаването на българските книги в Русия и манипулирането на историята се извършва едно столетие след покръстването на русите, проведено в действителност от българската, а не от гръцката църква. Това покръстване, също както и дейността на българските книжовници, продължила в Киевска Русия още много десетилетия след него, едва ли са оставили толкова лош спомен, за да бъде той тъй бързо заличен. Но и установяването в Русия на реда, правилата и манталитета на гръцката църква не е възможно да е преминало тъй леко и безболезнено, както по-късно манипулираните руски писмени извори представят това. Дори самото обстоятелство, че до края на ХІ век руската църква на два пъти се опитва да отхвърли гръцката хегемония, говори и за силна опозиция сред руските духовници, предимно извън Киев, където гръцко-руската митрополия не е била в състояние да упражнява пълен контрол над тях.
--- В тези мисли може да има истина, но тази гледна точка пропуска един важен, бихме усилили - един много важен момент от църковният живот и той не е кой е дал християнство на руснаците и на българите, а кой управлява руската църква и ще я управлява – старообрядници ли, ариани ли, скопци ли и т.н. Този въпрос е стоял и стои много високо в приоритетите на официалната църква, така че тя би била доволна, която и православна църква да ѝ подложи рамо в тази църковни битки, заели пространство от ХІ до ХІХ в. в руските църковни борби. Има дори специални Имперски постановления подпомагащи с полицейски мерки официалната църква в борбата ѝ с ересите. Не случайно и темите за „правата вяра” са основна тема в църковния живот, вярните Събори, вярните проповедници и църковни водачи и т.н. А дали Киприан например е бил българин от България или ромеин от КПол едва ли е било от решаващо значение.

Това е изразено най-силно в Новгород, чието свикнало на самоуправление население не е могло да търпи дълго чужда власт. Туй се вижда и от летописите, съставени в Новгород и стигнали до нас с посредничеството на други руски градове, в които тези летописи са послужили за основа на местното летописание, какъвто е и случаят с Переяславл и Суздал, където е изготвен преписът на «Архивния сборник». Първоначалната версия на новгородските летописи също е била унищожена, но чак през ХІV век, като много отделни сведения от нея са запазени в преписи, пръснати по цялата руска земя, колкото и голямо да е било усърдието, с което те са унищожавани чак до края на ХVІІІ век.
--- Има един възпитаник на ВТУ – Живко Войников Страшника, който е ненадминат проповедник на „страшните опустошения”. При неговите повествования всяка пролет по Балканите се вихрят „страшни опустошения” от различни юнаци и на следващата пролет всички са живи и здрави и пак ги тресе „страшно опустошение” от следващият клан. Виждаме, че д-р Чилингиров се опитва да го настигне с унищоженията, но засега според нашето „неустановено верую” – неуспешно.


От стигналите до нас остатъци ние узнаваме за някои много важни подробности също и от историята на България – вставката с «Именника на българските князе» в произхождащ от Новгород протограф съвсем не е единствен пример за вмъкването на сведения от българската история, скривани по един или по друг начин в руските ръкописи чак до ХVІ и ХVІІ век.
--- Е как може да се скрие „Именника на българските князе”, след като такъв НЯМА, дори сто пъти да го повтори г-н Чилингиров до края на този материял. НЯМА български князе, българпски ханове, български канове, банове, тангристи, атакисти, „мед сестры и вся осталная непьющая сволач”.
НЯМА ТАКИВА.
Има списък с юнаци, които ОТ/ПО ТОЗИ СПИСЪК са нарочени за български владетели, тъй като извън него, те не СЪЩЕСТВУВАТ В НИТО ЕДИН ПАМЕТНИК.


Някои от тези вставки или дори обширни разкази, отнасящи се до произхода на руската велика княгиня Олга, до покръстването на русите и до българката съпруга на княз Владимир, майка на синовете му Борис и Глеб, но така също и до старата история на българския и руския народи, ще бъдат предмет на други статии.
--- Боже моля те, не ме орисвай да ги чета, още сега ще запаля три пръста дебела свещ за молбата си !

Приписката на Григорий «церковник всех болгарских церквей», запазена в двата преписа от неговия протограф – сборниците в Архива на Министерството но външните работи в Москва и в Държавната библиотека във Вилнюс – доказва участието му при съставянето на този български сборник-протограф от Х век и превода на някои негови части, включително на текстове от Стария завет, на откъси от хронографите на Георги Амартол и Йоан Малала, както и на «Историята на Еврейската война» от Йосиф Флавий.
--- Забелязахме още в началото, че за д-р Чилингиров четенето на среднобългарски или старобългарски паметници, както и руски такива е голяма мъка. Термина е Григорiй презвитер, мних всех церковникъ болгарскихъ церквей. (вж. линка горе на doc формата, стр. 6), все пак когато се поставят кавички от грамотни хора е желателно да се цитира точно заглавието на дописката. Другият термин който д-р Чилингиров е заимствал от руския език е „приписката”. Преписы на руски обаче значи, текстове, които са преписани от друго място, а това за което говорим НЕ Е преписано от никъде. То е дописка/дописване, което не съществува на друго място, защото втората дописка в другият паметник е по-нова и препис на първата. Втората ни забележка е по смисъла, който се изопачава чрез името което дава Чилингиров. Формулировката му означава, че става дума за „църковник/свещеник на всички български църкви”, докато реалното заглавие говори за „презвите-мних (монах-презвитер) на всички свещеници на българските църкви. Т.е. нещо като шеф на църковният български синдикат, което ще се съгласите е твърде далеч по смисъл от формулировката, която предлага д-р Чилингиров – свещеник на всички български църкви.


В късни преписи от части на сборника-протограф княз Оболенски открива два твърде преработени и съкратени откъса от предисловието на Григорий, в които се съобщава изрично и за съставения от него летопис, започнат в 958 и завършен в 962 г. – поне от четиригодишния срок за написването му трябва да приемем, че този летопис не се е състоял само от няколко страници. Но също така и стигналите до нас откъси от най-ранната история на Русия, включени след значителната им преработка в «Повесть временных лет», както и в други летописи, нямащи нищо общо с нея, за чийто произход руските изследователи нямат никакво обяснение, ни дават основание да допуснем, че обемът му едва ли е бил малък.
--- Пак се замота д-р Чилингиров в крайбрежните кафяви водорасли. НЯМА такива „преработени откъси” от „ранната история на Русия”, които „нямат нищо общо с нея” пред които руснаците „нямат никакво обяснение” – това са манипулации. Такива „откъси” нямащи нищо общо с руската история са само църковните канонични или поучителни текстове, но тези текстове по принцип нямат връзка с нито една писана история, те са щампи за повсеместна църковна употреба, дори от католическата църква. Такива откъси не са открити от нито един руски или западен изследовател, включително и от зоркото око на г-н Чилингиров, тези откъси са безпочвена декларация. Манипулациите на д-р Чилингиров просто са неизчерпаеми, надяваме се, че някой издател е забелязал този богат материал и ще го използва са собствени конвенционални цели.


От друга страна всички стигнали до нас откъси, които можем да свържем по един или по друг начин с името на Григорий, се отличават по своята сбита и информативна форма от многословните и пълни с измислици текстове, заменили оригиналия летопис с манипулациите, излезли под името на Силвестър, близки по стил и съдържание на извършените по всяка вероятност в скрипториите на цариградската патриаршия през ХІІ век преправки и в текста на редица византийски хронисти и богослови от предишната епоха.
--- И естествено д-р Чилингиров не може да посочи НИТО ЕДИН ПРЕПРАВЕН ОТКЪС. Ние знаехме, че много професори по история създават шедьоври за меркантилната политическа прослойка, но не предполагахме, че заразата е обхванала и докторското по-нискостоящо тяло.

Ние днес не знаем в каква форма «Именникът на българските князе» е бил включен в този летопис – а че е бил включен там не подлежи на съмнение, след като знаем за наличието и на други важни сведения за българската история, запазени в някои негови преписи.
--- Боже, докога ? Погледнах – имам още две страници – да се Свети Името Ти !

Но в този «Именник» никъде не се говори за начало на българската държава и ние нямаме никакви основания да предположим, че българската държава и българската държавност започват с първия владетел от рода Дуло, споменат заедно с още 10 други имена в списъка на владетелите.
--- То българска държава няма до Х в., д-р Чилингиров взел да и търси владетелите. Дали и мастерите са с подобно обучение по история като докторите или са още по-зле е въпроса който ни измъчва в момента !?

Както ще можем да се убедим по-нататък, годината 165 сл. Р. Хр., с която започва «Именникът», е много важна в историята на стария свят, а не само в историята на България или дори на Югоизточна Европа. Но тази година е важна заради реалните събития, започнали тогава и завършили 515 години по-късно с признаването на България от Византия,
--- Големи забежки в лапата г-н докторе, вие надминахте и цар Киро. България била призната от Византия !? Къде е това „признаване” г-н Чилингиров едва ли се досеща. Ние ще му подскажем – то е в тесен тунел от метрото, към подземията на Райхстага, на 500 м. откъдето живее г-н доктора, не е нужно да взема такси. Там е в един каменен сандък, на който отгоре пише – Танакра, по никой не може да разчете надписа, защото Господ отнема разсъдъка на Невярващите и те освен парче камък, друго не виждат. Повече подробности ще дадем по-нататък.


а не поради символичния смисъл, който някои автори в последно време ѝ приписват. Нещо повече –мястото, където неизвестният руски или български книжовник поставя списъка с имената на българските князе, трудно може да се приеме, че е било избрано случайно.
--- Аха, даже Андрей Попов се чуди как може такъв списък да се постави сред години с които няма нищо общо и просто разсича хронологията на повествованието. За д-р Чилингиров това не са случайни места, въпреки че такива неслучайни места са всички останали листи от Хронографа.


Преди 70 години бележитият немски ориенталист Бернд фон Арним в една своя статия обърна внимание върху връзката между името на първия български княз от рода Дуло, Авитохол, с името на една видна личност от Стария завет, Ахитофел. В статията си той подчерта изрично, че това име е с неустановена етимология и е могло лесно да се модифицира от Авитохол (= Син на сърната), а единственият негов носител е главният съветник на цар Давид, за когото се говори на много места във Втора книга Царства. И това е един от редките случаи, когато имена на лица от Стария завет не се повтарят нито веднаж.
--- Д-р Чилингиров може да напише и друга Библия – това е в неговите възможности и то само за няколко дни, ние сме убедени в това. Че името на жената на Давид – Аглая не се повтаря, вярно е, че името на синът на Симон – Рина не се повтаря – знаем, но че името на Ахитофел ,” един от редките случаи, когато имена на лица от Стария завет не се повтарят нито веднаж”, чуваме за първи път :

2 Царе 15:12
После, докато принасяше жертвите, Авесалом покани Давидовия съветник, гилонеца Ахитофел, от града му Гило. И заговорът бе силен, понеже людете постоянно се умножаваха около Авесалома.
2 Царе 15:31
И известиха на Давида, казвайки: Ахитофел е между заговорниците с Авесалома. И рече Давид: Господи, моля Ти се, осуети съвета на Ахитофела.
2 Царе 15:34
но ако се върнеш в града и речеш на Авесалома: Царю, ще ти бъда слуга; както бях слуга на баща ти до сега, така ще бъда слуга на тебе, - тогава можеш да осуетиш за мене съвета на Ахитофела.
2 Царе 16:15
Между това, Авесалом и всичките люде, сиреч, Израилевите мъже дойдоха в Ерусалим, и Ахитофел с него.
2 Царе 16:20
Тогава Авесалом каза на Ахитофела: Дайте си съвета какво да правим.
2 Царе 16:21
И Ахитофел каза на Авесалома: Влез при бащините си наложници, които е оставил да пазят къщата; и като чуе целият Израил, че си станал омразен на баща си, ще се усилят ръцете на всичките, които са с тебе.
2 Царе 16:23
А в онова време съветът, който даваше Ахитофел, бе считан като че ли някой бе търсил съвет от слово на Бога; такъв се считаше всеки Ахитофелов съвет и от Давида и от Авесалома.
2 Царе 17:1
Ахитофел каза още на Авесалома: Да избера сега дванадесет хиляди мъже, и да стана да преследвам Давида още тая нощ.
2 Царе 17:6
И когато Хусай влезе при Авесалома, Авесалом му говори, казвайки: Така е говорил Ахитофел. Да постъпим ли според неговия съвет? ако не, говори ти.
2 Царе 17:7
И Хусай каза на Авесалома: Не е добър съветът, който Ахитофел даде тоя път.
2 Царе 17:14
Тогава Авесалом и всичките Израилеви мъже казаха: Съветът на архиеца Хусай е по-добър от съвета на Ахитофела. (Защото Господ беше рекъл да осуети добрия Ахитофелов съвет, за да нанесе Господ зло на Авесалома).
2 Царе 17:15
Тогава Хусай каза на свещениците Садока и Авиатара: Така и така съветва Ахитофел Авесалома и Израилевите старейшини; а така и така съветвах аз.
2 Царе 17:21
А след заминаването им, ония излязоха от кладенеца и отидоха та известиха на цар Давида. Рекоха на Давида: Станете преминете скоро водата, защото Ахитофел така съветва против вас.
2 Царе 17:23
А Ахитофел, като видя, че съветът му не се възприе, оседла осела си и стана та отиде у дома си, в своя град; и като нареди домашните си работи, обеси се. Така умря; и погребан бе в бащиния си гроб.
2 Царе 23:34
Елифелет, син на Аасве, син на маахатец; Елиам, син на гилонеца Ахитофел;
1 Летописи 27:33
Ахитофел, царски съветник; архиецът Хусай, царски приятел;
1 Летописи 27:34
а съветниците след Ахитофела, Иодай, Ванаиевият син и Авиатар; а началник на царската войска, Иоав.
За Авитохол е излишно да се търси из Библията, из Тората, из Бхагаватгита и т.н. Излишно е изобщо да се търси на друго място, освен в чудноватата вставка.

А за този съветник се казва, че въплътявал понятието съветник в най-възвишения му смисъл като върховна инстанция на правдата.
--- Каква „върховна инстанция на правдата” може да е Ахитофел, след като заговорничи срещу Давид, признатия пророк на три религии – християнство, юдаизъм и ислям, и е на страната на врагът му Авесалом !?


Обаче неговата роля в историята не се изчерпва с това – той е и прадядо на цар Соломон, чиято майка Батсеба е неговата внучка от сина му Етиам.
--- И Библията толкова е чел д-р Чилингиров, колкото и Хронографа. Взехме да подозираме, дали пък не е наблягал основно на шедьовъра Крачка напред, две назад !? Няма как Ахитофел да е прадядо на цар Соломон, защото Соломон е син на Давид и при това положение Ахитофел трябва да е баща на Давид, а той НЕ МУ е баща, тъй като бащата на Давид се казва Есей.


А туй не може да е отбягнало от вниманието нито на Григорий, нито дори на «малообразования» копист от ХV век, многократно записал това име във Втората книга Царства, която предшества вставката с «Именника».
--- Поредното доказателство, че д-р Чилингиров няма ни най-малка представа от съдържанието на Хронографа. Вставката, носеща многообещаващото име „Именник на българските князе” е поместена след 23 глава на ІV книга царства, а не след ІІ-ра, която ІV-та книга е и последна от Царства и непосредствено след нея в Библията е Първа книга на Паралипоменон. В Библията тези книги следват една след друга, като в Хронографа, хронологията е нарушена в съдържанието на ІV книга Царства. 24 глава на Царства започва с разказ за Навуходоносор, която глава в Хронографа е заместена със статия на Георги Арматол за Навуходоносор. Ето поради тази причина в накъсване хронологията на ІV книга царства, Андрей Попов заявява, че този прословут лист № 68 от Хронографа е вставка, т.е. добавка, която нарушава хронологията. Тези неща не мога да впечатлят д-р Чилингиров, защото както казахме той нито Хронографа познава, нито Библията.


Като познаваме добре усърдието, с което средновековните книжовници както на Изток, така и на Запад, са използвали дори случайни съвпадения, и то не само в личните имена, за да докажат и утвърдят по такъв начин божествения произход на своите владетели, би било малко вероятно авторът на летописа да пропусне такава възможност, показваща връзката на основателя на българската владетелска династия дори с родословието на Исус, с което започва и Евангелието от Матея.
--- Или с Буда например, което е още по-древна роднинска връзка, въпреки че ние бихме предпочели една юначна връзка с Арджуна на бойното поле Курукшетра.


Това обаче ще бъде тема за друго изследване, макар и свързано с «Именника на българските князе», но отнасящо се към една много отдалечена по време от него епоха. Но това не е единствената връзка между вставката с «Именника на българските князе» и предшестващия го текст от Четвърта книга Царства. Предавайки имената на всеки от юдейските царе, тази книга повтаря заедно с тях 22 пъти една и съща формула: „[а делата му] не са ли написани в книгата на летописите на юдейските царе?“ (1.18, 8.23, 10.34, 12.20, 13.7, 13.12, 14.15, 18.28, 15.6, 15.11, 15.15, 15.26, 15.31, 15.36, 16.19, 20.20, 21.17, 21.25, 23.28, и 24.5). Ако и да не срещне нито веднаж тази формула в «Именника», внимателният читател вече знае от текста на предхождащата го част, че делата на споменатите там владетели също са били написани в книгата на летописите, а напомнянето им непосредствено след книгите на юдейските летописи е целяло да насочи вниманието му и към историята на неговия народ, като част и продължение от всеобщата история на човечеството, предадена в книгите на Стария и Новия завет.
--- Освен, че не познава Хронографа и Библията, д-р Чилингиров бърка и сметки по-големи от 20, все пак ще се съгласите, че и 22 никак не е малко число.

Д-р Бернд фон Арним не е знаел нито за сборника на Григорий, нито за неговото «оглавление», в което е фигурирал «Летописът на българските царе» и предполага, че «Именникът на българските князе» може да е представлявал „един вид продължение и послесловие след Симеоновия превод на «Осмокнижието»“ (т.е. първите осем книги на Стария завет).
--- Бернд фон Арним (1850–1939) нищо такова не казва, той заявява: Diese suggestive Wiederholung könnte als eine psychologische Erklärung für die Unterbringung der Fürstenliste an Ende der Königsbücher gelten: jeder Bulgare, der diese Bücher abschrieb, wurde dadurch an die Fürsten seines eigenen Volkes erinnert: verdiente nicht auch ihr Wirken verewigt zu werden in den Annalen der Geschichte? Besteht aber nur ein psychologischer allgemeiner Zusammenhang zwischen IV Kö und der Fürstenliste?
Това сугестивно повторение би могло да служи като психологическо обяснение на Именника в края на книгите Царства: българинът, който е преписвал тези книги е могъл да си спомни за князете на своя народ: не е ли заслужавало дела им да бъдат увековечени в историята? Съществува ли обаче една обща психологическа приемственост между IV кн. Царства и Именника?

Ние не твърдим, че превода ни е добър, но твърдим, че поставените с кавички от д-р Чилингиров цитати „продължение и послесловие след Симеоновия превод” НЕ СЪЩЕСТВУВАТ в думите на Министъра на земеделието на Прусия, von Arnim. Защо са тези примитивни манипулации с текстове, чийто истинност може може да провери всеки ученик лично на нас не ни е ясно.


Туй предположение не противоречи с нищо на предположението, че в «Летописа на българските царе» в сборника от Х век трябва да се е съдържал и един повече или по-малко подробен разказ за историята на българските князе с имената им и годините на тяхното управление, подобен на т. нар. «Летопис в кратце» от патриарх Никифор, който е поставен в «Светославовия сборник» на мястото на унищожения български летопис.
--- Видения за които берлинските доктори могат да пратят д-р Чилингиров в някое много специално заведение за продължително време.

Публикуваната тук статия представлява единствен случай в моята 60-годишна публицистична дейност, при който в един и същ брой на едно списание бяха публикувани 2 (две) мои статии, макар и с повече от петгодишно закъснение. В това списание повече не бяха публикувани мои статии, а неговият главен редактор беше отстранен от длъжността му и заменен с друг, който малко преди това беше защитил научна дисертация, посветена на религиозната политика на Юстиниан І – в която не се споменава нито дума за възстановяването на архиепископията на Илирик.
--- Отново изпарения от омайни билки. Юстиниан Велики не възстановява, а създава нова архиепископия на име Първа Юстиниана, това мисля, че го пише дори в гимназиалните учебници.


А тази архиепископия при следващото нейно утвърждаване през 1018 г. от Василий ІІ ще получи (отново) названието Българска архиепископия.
--- И това не е вярно, че тя ще получи отново названието Българска архиепископия, защото НИКОГА ПРЕДИ ТОВА не е носела такова име. Тъмни гори Тилилейски са историческите извори за д-р Чилингиров, а е човек на години вече.

Тези обстоятелства правят излишно пояснението, че споменатите в текста следващи части на статията не бяха публикувани.
--- Ами списанието не е било за хумор и сатира навярно, затова не са публикувани.

За удобство на читателя текстът тук се дава в дигитализирана форма, а не като сканирани страници. Той се дава в непроменен вид и без библиографски бележки – изчерпателни бибиографски бележки и обяснения по цялата тематика на статията се дават в двата тома мои изследвания „Цар Симеоновият СЪБОРНИКЪ от Х век“, излезли в две издания през 2007–2011 г. и публикувани на същия интернетен портал SCRIBD. А. Ч., Берлин, 2013
--- Изследвания ли !? Нещо се шегува д-р Асен Чилингиров.

Край