Черната чума bozman Годината беше благодатна. Дъждовете бяха обилни и Слънцето кротко галеше южните склонове на Голямата планина за радост на всичко живо. Но Господ тъй е подредил нещата, че радостта на едни се плаща от страданията на други и живота на трети зависи изключително от живота на четвърти. Тези четвърти обаче бяха козите и овцете на Белю и той не можеше да се примири с факта, че огромните му и предани вълкодави бяха безсилни срещу бързината на вълците. Вълкодавите Сива, Куци и Бесния също страдаха заедно с него. Бесния беше син на Сива, а Куци беше го взел от един съсед, който не го искаше понеже като пале беше си счупило крака. Белю го пристегна на времето с пръчки , обаче кракът зарастна накриво и остана куц за цял живот. Трите кучета бяха се сработили за своята работа като пазители на стадото и имаха отделни тактики за борба с вълците. Куци се прикриваше сред овцете и почти живееше с тях. Излизаше само да хапне от време на време попара от сурватка и напускаше толкова рядко стадото, че Белю го подозираше, че пасе заедно с овцете. Сива стоеше винаги някъде на пусия около стадото и като залегнеше в тревата, човек би помислил, че е умряла – не мърдаше с часове. Бесният нямаше тактика. Беше най-силен и най-глупав от тримата и непрекъснато обикаляше около стадото обладан от вечна и нестихваща злоба към вълчото племе. Настигнеше ли вълк буквално го смазваше за секунди. Не обръщаше никакво внимание на вълчите зъби, затова път неговите огромни челюсти трошаха вълчите кости като сухи клечки. Биеха се поотделно и никога единият вълкодав не отиваше да помага на другият, защото бяха разбрали, че това е фатално за стадото. Когато Бесния се сдавеше с вълк, Сива и Куция безшумно се прокрадваха точно в обратна посока, защото от опит бяха разбрали, че оттам идва голямата заплаха. И никога не бъркаха. Вълците се пръскаха като пилци, но се случваше някой да не успее и биваше убиван за секунди. Тази година имаха малко работа, понеже вълците се препитаваха от по-дребна и по-безопасна плячка от стадото с трите вълкодава. Това още повече подлудяваше Бесния, който ги подозираше, че плетат поредната измама, а тя все не се появяваше.Белювите кахъри бяха от друго естество. Бяха му казали, че вече е навършил 18 лета и няма да е зле да се огледа за мома за женене. Стотината му овце и кози обаче бяха най-малобройното стадо в околноста и когато слизаше в Долината да навести майка си и брат си, доста момичета го заглеждаха, докато плетяха и предяха под Голямото дърво. Майките йм обаче ги сръчкваха укорително и те моментално забиваха погледи в плетивата си. А за гледане – имаше какво да се гледа. По-хубаво и здраво момче от Белю нямаше в околността, но времената бяха се променили. Хората станаха по-богати и по-алчни, някои заминаваха войници и повече не се връщаха, обаче семействата им получаваха големи парцели около водоемите и си обезпечаваха един по-лесен живот за вечни времена. Появиха се хора, които можеха да записват думите и които събираха войници за Императора, така, че майките много внимателно следяха за бъдещото благосъстояние на кандидатите за щерките си. С такива мисли в главата Белю седеше под едно дърво и дялкаше дървена чаша с ножа на баща си. Това беше много странен нож и не приличаше на ножовете, които ковачите правеха в долината. Дръжката му завършваше с орлова глава с инкрустирани букви по нея, които Белю не разбираше. Много пъти беше питал майка си къде е татко му, но големите очи на майка му веднага се пълнеха със сълзи и Белю се чудеше къде да се свре от неудобство. Спря да дялка и остави чашата в торбата си под дървото, защото стария коч беше повел стадото към пещерите, където Белю запираше овцете и козите. Белю много се чудеше на точността на коча. Дните биваха по дълги през лятото и по къси през есента, обаче старият коч беше безпогрешен. Независимо от разстоянието от мястото на паша до пещерите, те винаги бяха там точно преди мрачина. Тъй като Белю помнеше Старият коч, откакто сам се помнеше, той подозираше коча, че може да брои, тъй като беше чувал, че крачките са мярка за разстояние. Белю също можеше да брои по начин който си измисли сам, докато разсъждаваше за неведомите способности на коча. С лявата ръка отмяташе броя на пръстите в синхрон с крачките и когато пръсти свършваха, вземаше една от специално приготвените клечки от торбата и я забождаше в колана на пояса. И така до мястото, където коча реши, че трябва да пасе стадото. Този коч водеше стадото, както казахме по свое усмотрение и Белю даже и не предполагаше, че може да има други кочове, които не правят това. След като остави неизползваните бройни клечни на скрито от птици място, на връщане той започна по обратният ред, като вадеше клечки от пояса на всеки две ръце крачки и я връщаше в торбата. Когато стигнаха пещерите обаче в пояса имаше още доста клечки, а коча отново беше се прибрал точно по мрачина. След този неуспешен експеримент Белю загуби всякакъв интерес към броенето. Тръгна подир стадото и Бесния се присъедини към него. Сива не се виждаше, а тъмният гръб на Куци от време на време издайнически сивееше сред мръснобелият фон на стадото. Козите като почетен ескорт вървяха всяка по своя път, като не забравяха да от гризнат по някоя свежа вейка. Прибирайки се в своя кът в пещерата, в действителност това беше един малък навес от клони до входа, Белю започна да изважда от една издълбана в меката скала ниша скъсани по лактите фланели, меки продрани от храстите ризи и други неща, за да ги носи за поправка долу, защото смяташе да слиза към дома си. Бесния започна да издава странните си звуци, които би трябвало да означават радостен лай. Той обаче или не знаеше да лае или не искаше, но Белю освен тези звуци и злобно ръмжене не беше чувал нещо друго от него. Към него веднага се присъедини и Сива изплувала от мрачината, заедно с Куци, които също предусетиха заминаването. Тяхната радост се състоеше в това, че царството на Старият коч свършваше. Когато го нямаше Белю вълкодавите изобщо не допускаха стадото да се отдалечи на повече от 100-200 метра от пещерата и загубите на стадото при тази тактика се свеждаха до нула. При тези многогодишни прилагания на тактиката околността беше само от големи и мощни дъбове, които почти не пропускаха слънчев лъч и липсваха всякакъв вид храсти. Белю натовари на една двуколка питите кашкавал които бяха вече втасали в едно специално влажно място в пещерата и като се запрегна сам в нея тръгна надолу. Трите кучета вървяха известно време с него, после едно по едно изостанаха и последен го напусна Бесния. Селото на Белю се намираше в подножието на Голямата планина и се препитаваше предимно от нея. По надолу в равнината имаше села, които отглеждаха много по малко животни и живееха от посеви и зеленчуци. Планинците носеха своите продукти в определени дни на големите пазари в равнината и ги заменяха за други неща. Имаше също и представители от загадъчните градове, които носеха все незаменими неща – лампи светещи с масло от растения, бронзови и железни ножове и брадви, къси двуостри ножове с дължина на лакът, които се изковаваха от майстори в крепостите на Императора, сол, ароматни треви и други по женски неща. Когато се приближи до околностите на селото, под Голямото дърво нямаше никой. Почина за малко и продължи надолу към селото. Извън селото го чакаше майка му, тъй като и къщата йм се намираше извън селото. Тя винаги го чакаше на едно и също място и за Белю това беше най-естественото нещо на света – да го посрещне майка му. Той никога не беше се замислял, как тя е разбрала, кога ще се прибере. Естествено, че ще знае кога се прибира – нали му е майка. Когато я прегърна през раменете като се приведе, учудено забеляза, че майка му беше се смалила. Тя също забеляза тази разлика и като се опита да му закопчее кожухчето – не успя. На Белю му стана ясно, че не майка му се е смалила, а той е наедрял за едно лято. И двамата се засмяха щастливо при тази мълчалива констатация. По мръкнало се прибраха в старата си къща край реката. Въпреки, че беше близо до водата, къщата им никога не беше заливана от приижданията на реката, защото беше издигната на каменисто възвишение край нея – единственото в близката околност. На Белю винаги му е беше приятно да гледа разливите на Реката, която отнасяше по ниските стопански постройки при големи дъждове. Само тяхната къща стоеше непревзимаема на мястото си, недосегаема от дивата мощ на Реката. В къщи беше прохладно и уютно, както винаги. От старото глинено гърне ухаеше на боб и джоджан и Белю приседна край оджака. Братчето му беше заспало край огъня без да може да го дочака. Огън се палеше само за готвене от дребни съчки и дървата се пазеха за зимата. Излезе да разтовари питите кашкавал от двуколката и ги прибра в къщата. Майка му беше сложила вечерята, която се състоеше от боб и пържени на сач пачи яйца. Винаги имаха голямо ято от патки, които пасяха край реката. Белю не беше видял майка му да коли патица и яденето на тези птици от другите му се струваше кощунство. Затова пък имаха пачи яйца в изобилие. Патиците изглежда също проумяваха по свой начин безопасното си положение, защото винаги имаше комшии, които идваха да прибират своите патици преминали към техните, но никога техните патици не отиваха при комшийските. Така и наричаха къщата йм – Къщата с Патиците. Като похапваха и си говореха, като се радваха повече да чуват гласовете си, нежели да вникват в смисъла на говореното, Белю и майка му останаха заедно до първи петли. Като дремна за малко до втори петли, Белю стана и натовари отново двуколката си с кашкавал. Изслушвайки внимателно майка си какво е нужно за къщата, той установи, че нещата са същите както и преди – сол, брашно, плат груб и фин, масло за лампата, дебела кожа за подметки. Запрегна се отново и потегли. По пътя за крепостта го подминаваха конни каруци, но Белю знаеше, че не е нужно да бърза и когато стигне на мястото на тържището ще може да си купи нужното. На тържището освен обичайните сергии беше опънала платнище и една друга палатка, каквато Белю не беше виждал. Тя беше от червен фин плат и пред нея се виждаше Войник. Белю силно заинтригуван се приближи и загледа войника. Този войник беше възрастен, почти старец и отгоре на това беше еднорък. С лявата си ръка държеше късо копие, което му стигаше до брадичката. „Войник ли идваш да се пишеш ?” - попита стареца и Белю се учуди на странният му говор. Белю не смяташе да влиза в разговори защото имаше да прави покупки. Отговори „не” и се отдалечи. До към инкидия беше си набавил нужните неща пък и бяха му останали още монети от продажбата на кашкавала. Белю не знаеше да смята, но беше запомнил, коя точно монета на коя стока съответства и отношението между различните монетите. Например ако продадеше една пита кашкавал трябваше да му дадат във всяка ръка по една бяла монета, денарий ѝ казваха. Ако купеше калъп сол даваше една ръка бяла монета и т.н. Проста работа и лесна за запомняне. Като минаваше отново край червената палатка пред нея имаше доста събран народ, който наблюдаваше и слушаше един друг войник, който говореше високо стъпил на едно сандъче. Когато спреше да говори, едноръкия войник превеждаше и Белю се заслуша в приказките му: „На всеки новопостъпил войник се дават 20 хектара земя и принадлежащите им гори, постройки или каквото има там наоколо на 200 разкрача. Войника се храни и облича на разноски на Императора. Ако прекара 5 г. на служба му се дават още 20 хектара и звание десетник. Никой няма право да прекрачва войнишките земи без позволение на войника или неговите роднини. Той може да се разпорежда както намери за добре с тези земи. Всеки 60 дена му се изплащат 10 денария и при военни акции още толкова. При проявен героизъм сумата се удвоява и му се дава по-горно звание. При записване получава 50 денария и униформа. Тя включва шлем, ризница . . .” . За една пита кашкавал Белю получаваше една ръка бяла монета, а този казваше, че за 60 дена ще му плащат две ръце бели монети. На Белю такова разточителство му се видя преувеличено и попита стария войник: --- И какво правят войниците на императора за тези пари ? --- Ами бият се с враговете на Империята – отговори Стареца. --- И загубват и ръцете си понякога – забеляза Белю. --- Кога ръцете, кога главата, зависи – засмя се Стареца. --- За колко време можеш да се главиш за войник – попита Белю. --- Минимум за една година. --- Колко е това – попита Белю. --- От лято до лято – каза Стареца. Не е много време – разсъди Белю и попита отново – ами човек който не може да се бие - като мен например – може ли да стане войник ? --- Може – отговори стареца – Ще те научат да се сражаваш, защото войниците не се бият, а се сражават. --- Ами тогава може и да се главя за една година, ама първо да си занеса покупките у дома. --- Когато се главиш за войник имаш време три дни след това да си оправяш домашните работи – отговори Стареца. Белю размисли и реши, че за толкова време, ще заведе братчето си при стадото и ще го повери на Бесния. --- Става – рече Белю – Главя се за войник за една година. --- Бързо пипаш – забеляза Стареца – и каза няколко думи на Войника, който беше спрял да говори от сандъчето и ги наблюдаваше. --- Ами как ще се разбирам с другите – попита Белю – след като не мога да се разбера дори с Войника от сандъчето. --- Ще те пратим на такова място, където са войници само от твоето, от нашето племе – с тях ще се разбираш. Влез в палатката сега. Белю отметна платното на палатката, която му се стори много ефирна и ненадеждна и влезе. След него влезе и Войника със Стареца и като му посочи едно друго сандъче, отвори един по-голям сандък и извади от там един пергамент от стомашна ципа, която беше добре обработена и беше мека и гъвкава. Белю знаеше как се прави това и беше направил на майка си много такива ципи. Тя му шиеше от тях ризи, които носеше през зимата под кожухчето. Войника извади още и една по голяма ципа на които имаше означени някакви дълги черти и кръгове с писано вътре в тях. Извади и принадлежности за писане и се приготви да пише. --- Как се казваш – попита Стареца. --- Белю. Войника взе да разглежда кръговете и каза нещо на Стареца. --- Къде живееш ?. --- В Къщата на Патиците – отговори Белю. Войника и Стареца започнаха нещо да си говорят и разглеждаха големият пергамент. --- Тук е записано, че земята от Големия дъб до реката по дължина и от потока на изток до потока за запад на ширина принадлежи на Белий и Къщата на Патиците е също негова. Ти братя имаш ли ? --- Едно братче на две ръце лета. ---Тъй, тъй – рече Стареца. - Остава този Белий да ти е баща и тъй като той е загинал през време на войната срещу сарацините, нямаме право да те вземем войник, докато братчето ти не стане голямо колкото тебе. --- Кога е била тази война ? --- Ти кога си роден ? --- Роден съм по черешово време – уверено отговори Белю. --- Ясно. Помниш ли баща си ? --- Не – отговори Белю. - Пък и мама нещо не иска да говори за него, само плаче. --- Ясно – повтори Стареца отново. Да кажем, че си на шестайсет – осемнайсет лета от днес назад, защото войната със сарацините беше преди толкова години и има вероятност пак да започне. Така, че да не разплакваме майка ти отново, пък и по закон си отиваш у дома и си гледаш овцете. --- Ти откъде разбра, че имам овце ? --- Ами ти омириса цялата палатка на овце, няма как да се сбърка – засмя се Стареца. --- Добре, я ми кажете ако може, още нещо за баща ми и какво пише там за него – рече Белю, като посочи пергамента. --- Тук пише, че спомената земя е негова и че е бил хилядник – дукс – отговори Стареца – Ти наистина ли не знаеш тези неща ?!. --- Ами не знам, нали ви казах, имам само този нож от него – и извади ножа мушнат отзад в колана му. Стареца взе ножа и прочете : ІV Тракийски, ІІ кохорта, БЛ. Войника му каза нещо и Стареца преведе: Тази ІІ кохорта беше изтребена почти до крак, но не се предаде. Останаха живи само 5 човека и сега са палатини в Императорският палат. Този нож не можеш да го имаш. Трябва да го вземем и да го предадем в двореца, защото има нареждане от магистер-милитума на легиона, всички оръжия от ІІ Кохорта – а те не са много – да са реликви в палатинския лагер. --- Не мога да ви дам ножа, той е много ценен за мен. --- Именно поради това, че е ценен ще бъде пазен в палата. --- Ако не ми върнеш ножа ще си изпатиш – каза Белю и бавно се приближи до Стареца. Войника забеляза реакцията на Белю дигна ръка да въдвори спокойствие и дълго говори със Стареца. Стареца тържествено преведе: --- Този войник тук до мен е като мен и като баща ти. Той е прободен в далака и въпреки, че раната е полузараснала, не се знае колко дълго ще живее. Той ти подарява бойният си кон си с цялото му въоръжение и меча си. Също и походния си кон. Както виждаш дръжката му е точно такава, каквато е дръжката на ножа на баща ти. Цялото това имущество оттук нататък е както твоя собственост, така и на Императора. Защото твоята собственост е част от цялата Императорска собственост и като се грижиш да нея, ти се грижиш и за Империята. В замяна иска да му позволиш да предаде лично ножа на баща ти в Палата. Белю забеляза че подобна замяна лишава Войника от много неща и прецени, че той оценява ножа на баща му не само като цена, но и като ценност, такава, каквато е той и за него самият. След кратко размишление, каза че е съгласен. Стареца и Войника много се зарадваха и дори го прегърнаха, което смути доста Белю. Никой не беше го прегръщал освен майка му. След това Войника седна и започна да пише нещо. --- Какво пише ? – попита Белю. --- Не знам, като свърши ще разберем - отговори Стареца. Войника пишеше много бързо и Белю схвана, че дълго време се е упражнявал и доста се учуди как е възможно войник да има такива „високи” познания. Като свърши започна нов пегамент. След изписването на пегаментите, подаде единия и посочи Белю, сиреч е негов. Стареца бавно запревежда: „ От името на Негово Императорско Величество ...тук трябва да сложа титлите на Юстиниян....се предоставя за опазване и контрол областта на север от река Бистра до вододела на планината и на три дни конски ход път на запад и толкова на изток от Къщата на Патиците. Същият да събира и една десета част от добитъка и зърнените добиви и да ги предава на областният викарий през есента в Марцианопол. Подпечатано с бронзовият пълномощнически печат на Комит Мавриций, който печат се предава на синът на Белий от Втора Безсмъртна Тракийска Кохорта – Белий Младши за доказване и изпълнение на неговите пълномощия.” Белю не разбра повечето от написаното, та се наложи Стареца да му обяснява. След това Войника му предаде списък на хората, които трябваше да пълнят императорската хазна с доставки и му съобщи, че е негово право както да допълва списъка, така и да маха хора от него по собствено усмотрение. Подаде му и печата, който имаше метална тънка верига и се носеше на врата. --- Ами как ще разбера кои са хората, като не мога да чета ?. Войника му записа едно и ме и Стареца го прочете : --- Това е човека, който ще чете и пише вместо теб, докато се научиш – Чаро от Топаровите – Мавриций ще остане с теб известно време, пък може и завинаги... Стареца започна смутено да подритва някаква съчка и Белю разбра, че току що Войника бе съобщил нещо много важно, но той не схвана промисъла му. --- Е, аз сега войник ли съм и кога ще ми се дадат десетте бели пари за срока от лято до лято ?. Стареца и Войника прихнаха да се смеят и се смяха толкова дълго, че накрая Белю започна да се смее също заразен от тях. --- Сега идваме с теб и ще останем в Къщата с Патиците известно време. После ще ти обясним по-подробно. Като излязоха от палатката отвън множеството беше се поразредило, но на лично място стояха три момчета, които не бяха мръднали от местата си. Белю ги познаваше по физиономии – бяха от съседните села в равнината. Това бяха трима ново записали се войници и чакаха развитието на събитията. Старецът им съобщи да отидат по домовете си и след ден-два да се явят отново в Къщата с Патиците, като всеки е длъжен да се яви със два добри коня, и храна за няколко дни. След това йм предаде пергаментите на които беше отбелязана земята, която се полагаше на техните семейства. Момчетата ги взеха, радостно кимнаха и хукнаха на различни страни, всеки при своите, да съобщят новината. Останалото множество одобрително подвикваше, по-заможните мърмореха „ бързат да си загубят главите” а младите момичета се посбутваха помежду си. Всеки според своите разбирания. През това време няколко войника , които до този момент стояха незабележимо сред другите, бяха събрали светкавично палатката, която за учудване на Белю се сви до размерите на голяма диня и всичко в нея беше натоварено на две мулета. Бяха довели конете на Стареца и Войника и пак стояха някакси вписани в цялата картина без да се открояват. Набитото око на Белю, което беше привикнало да различава и по невзрачни подробности сред гората се учуди на тяхното „полувидимо” присъствие. Стареца беше забелязал удивлението с което Белю разглеждаше тези хора и тихо му обясни: --- Това са наши помощници, все хора горели в битки, някои от тях ще останат при теб за по нататък, - така каза Маврииций. --- При мен ли, че кой ще ги храни, - разтревожи се Белю - изведнъж прозрял, товара който ще се стовари върху плещите на майка му. --- Спокойно бре момче, ти все още не си разбрал, какво значи да си син на войник от Безсмъртната Тракийска Кохорта. Щом опитното око на Мавриций те избра за Представител тук, това е голямо сполука и за теб и за него. Ще ти обясня по-късно – няма да има притеснения за домашните ти, това ти го гарантирам. Тук-там бяха се появили малки огньове по огромната поляна, които показваха желанието на множеството да се отдаде на почивка преди следващият ден от тържището. На същото място ставаха и други по-малки пазари на всеки 30 дни, но това беше Големият пазар,Тържището, който продължаваше седем дни и беше само веднъж през годината. Тъй като бяха се приготвили за път и помощниците, Стареца и Войника бяха яхнали своите коне. Белю забеляза, че бяха останали свободни още пет-шест коня, които се водеха за поводите. Старецът скочи от коня си и заведе Белю до един черен кон. Този кон ти подари Войника, вече е твой и се казва Арап.” - рече Стареца. „Обаче не можеш да го яздиш. Забранено е. Този кон се яха само при битка и когато се яхне той е така обучен, че много добре знае кои са чужди, кои свои и се бие наравно с ездача си. Сега е твой и живота ти в бъдеще може и да зависи доколко се разбираш с коня си. Това не учуди Белю, тъй като беше разбрал че животните имат собствен поглед на света и той беше също толкова точен колкото и човешкия, дори по-точен. „Куция е хитър за десет песа, та какво остава един кон” – мислеше си Белю. Конят стоеше с лице към Стареца и малко на една страна спрямо Белю. „Не те познава и е готов да те ритне” – каза Стареца. Белю беше свикнал с плашливостта на животните и предполагаше, че това е също плашливост, а не готовност за битка и тръгна да потупа коня по гърба. Арап обаче светкавично се извъртя и хвърли къч към Белю. Това беше и последното което успя да направи, защото след част от секундата се озова върху плещите на Белю, който се беше мушнал светкавично под него и беше го вдигнал от земята като овца, като го държеше здраво на раменете си. С лявата си ръка беше оковал десният му преден крак, а с дясната стискаше слабините му от вътрешната страна на левият му заден крак. Конят никога не беше попадал с такава ситуация и от болка от железните пръсти на Белю и удивление замръзна върху гърба му. Кожухчето на Белю пък също не беше подложено никога на такива напъни и се спука откъм гърба. Това беше и единственият пращящ звук който се чу в настъпилата тишина. Конят не мърдаше върху гърба на Белю, а краката на момчето трепереха от 300 килограмовото добиче. Белю много внимателно остани коня на земята и се измъкна бързо изпод корема му. Арап не мръдна от мястото, където го остави Белю и само го гледаше с бялото на очите си, разширил червените си ноздри. Понеже разбираше от животни, Белю отиде до една каруца и щипна малко сено. Върна се и го подаде на Арап. Арап обаче не похапна от сеното, но и Белю не отдръпна ръката си. Доста дълго време стояха така и никой от околните не нарушаваше тишината. След това Арап много бавно и внимателно дръпна сено от ръката му. Белю не отдръпна ръката си и спокойно изчакваше реакциите на коня, който дъвчеше внимателно. Вторият път Арапа захапа цялата стиска сено и отново сладко захрупа. Тогава се размърдаха и присъстващите. Белю отпусна ръка и се върна при Стареца. Войника каза нещо на стареца и той преведе:” Каза, че за пръв път присъства на толкова необичайно запознанство”. Беше се смрачило, но цялата група пое на път, като Белю си мислеше, що за дума е това „необичайно”. Той не прие и предложението да се качи на кон, а отиде и вървя редом с Арап. Нали е вече негов кон, трябва да е покрай него естествено – реши Белю, въпреки че никога досега не бе имал кон. По едно време му направи впечатление, че Арап нещо недоволства от желязото което беше прекарано през устата му. Въртеше глава и все се мъчеше, като че иска да го изплюе от устата си. Беше доста тъмно, но Белю все пак успя да се справи в кожените каишки които придържаха това желязо и накрая го махна от устата му. Арапа закрачи след него значително по-спокойно и Белю реши че постъпката му е правилна и е облекчил коня. След известно време забеляза, че повода с който води коня е съвсем свободен и коня се съобразява перфектно с неговият ход, като нито се опъва, нито го натиска отзад. Това даде основание на Белю съвсем да откачи разните там кожени ремъци от главата на Арап и да облекчи коня си. Не знаеше дали това е правилно или не, защото той просто не мислеше за правилността, тъй като не познаваше тази категория от човешкото мислене. За него правилността беше, когато всеки е свободен да прави това, което е удобно и правилно според него. За вълците беше правилно за убиват овцете, за Бесният беше правилно да убива вълците. И това беше предопределено по неведоми за Белю пътища от Незнаен Подредител на нещата. По тези съображение Белю махна всички кожени ремъци от главата на Арап и се радваше, че го е оставил сам да избира пътя си. Конят вече беше свободен и можеше да препусне, където му душа иска, което той и направи незабавно. С късо изцвилване се откъсна от групата и за късо време тропота му се изгуби в полето. Белю свирна с уста след него, но напразно. Войника беше направил бърз оглед на конете и забеляза, че Арап го няма. --- Изпусна ли го ? – попита Стареца. --- Не, махнах му поводите, защото така искаше – отговори Белю. --- И как Арапа ти съобщи това негово желание ? – заядливо попита Стареца. --- По неговия си конски начин !. --- Брей майка му стара, от 30 г. съм войник и никой кон не ми е казал нищо, а ти вчера получи кон и вече получаваш конски съобщения и то от боен кон. --- Ами получавам – каза Белю. --- Хм, - подозрително изръмжа Стареца и подкара коня си към челото на малкият керван. Малко преди зазоряване наближиха Къщата с Патиците. Майка му беше забелязала малката група и тръгна срещу тях. Подмина другите и спря при Белю. Беше се намръзнала от хладната утрин и Белю я наметна със разпраното су кожухче. --- Идвам с едни хора – малко притеснено рече Белю. --- Не са хора – уточни майка му – войници са. --- Че каква е разликата ? – учуди се Белю. --- Много голяма – отговори майка му. Белю обаче не се заинтересува от разликите, които навярно се проявяваха впоследствие. Нали доскоро не беше войник, а вече е и си е все същият. Постави си задача сам да открие тези разлики. Малката група вече се беше пръснала и без много суетене конете бяха заведени до реката и напоени, след това спънати и оставени да пасат от сочната река край водата. Край тях останаха двама души а останалите се заеха да опъват палатките. --- Можете да останете в къщата – каза им майка му, като се обърна към Стареца. Сякаш предварително знаеше кой говори нейният език. Стареца кимна с глава и отиде да говори с Войника. --- Става – рече Стареца, като се върна придружен от Войника. Войника нещо се разпореди на хората и групичката влезе в къщата. Майка му отиде до огнището и го поразпали. След това запали лампата с козя лой, която палеха само при големи празници. В единствената стая стана ярко светло според Белю и той се учуди, когато Стареца извади от торбите си още една дебела свещ и като я запали я остави пред вратата. Стаята направо стана ослепително светла, та Белю чак примижа с очи. Толкова светлина никога не бе имало вечер в къщи, защото дори през деня в стаята беше сумрак, тъй като през двата тесни прозореца проникваше малко светлина. Двама от войниците останаха встрани при вратата, която залостиха с голямото резе. Те се настаниха удобно на двете зидани пейки встрани. По скоро настани се единият, защото другият веднага легна на пейката и моментално захърка. Първият остана седнал . Белю се приближи до него и заразглежда облеклото му. Беше същото както и на Войника, само дето Войника имаше по различна тока на колана и по друга шапка, която стоеше до него на пейката. --- Защо шапката ти е по-различна от тази на Войника – попита Белю. --- Тази шапка се нарича шлем – многозначително поясни човека и Белю се учуди още повече, защото не очакваше отговор. Оказа се, че и останалите от групата разбират неговият език. --- А защо Войника говори с тебе на друг език – пак попита Белю. --- Той не говори с мен. Той ми заповядва да свърша някои неща и това се прави на латински език. --- Значи знаеш и този.. . латински - учудваше се все повече Белю. --- Не го знам. Разбирам само заповедите. --- Ами защо тогава Войника не говори с теб на твоят език. --- Защото не го знае. Той е от други земи, където се говори по различно. Не е много по различно от тук, но все пак е различно. Понякога когато се ядоса си говори и псува на неговият език и всичко му се разбира по смисъл, но поотделно някои думи са различни. Ходи там при Стареца да те обучава и ме остави да ям на спокойствие - отряза го войника. --- Остави тази сухоежбина, мама е приготвила чудесен боб, ела да хапнем край огъня - подкани го Белю. --- Абе яж си ти боба, на мен по ми харесва сухото месо и сухарът – сопна се войника. Белю се отдалечи като продължаваше да се чуди мислено. „Верно, че не са хора тези войници – мислеше си той – да предпочете студено сухо месо пред горещ боб !”. Край оджака бяха се настанили Стареца и Войника и гледаха, как майка му пълни дървените чинии с боб. Имаха само четири чинии – гаванки и четири лъжици. Като напълни двете гаванки Войника дигна ръка и Бобомразеца край вратата заряза яденето си и веднага се приближи. Войника посочи с показалец чиниите и с палец вратата. Без да каже нито дума Бобомразеца взе двете гаванки, като предварително пусна вътре по една лъжица и се спря пред вратата, тъй като резето беше спуснато. Белю стана да отвори, но преди да направи и две крачки, хъркащият се надигна от пейката, стана и отвори вратата. Белю се ядоса, че спящият го беше изпреварил и се зарече да си го върне при първият удобен случай. След кратко време, толкова колкото беше необходимо да занесе гаванките на двамата часови край конете Бобомразеца се завърна и в същият момент другият моментално пак захърка и то толкова бързо, че Белю го заподозря, че се преструва на заспал. Майка му беше напълнила гаванките и ги поднесе на гостите. Стареца пак бръкна в бездънната си торба и извади от там две други чинии – бронзови, като ги постави пред Белю и майка му. Майка му се усмихна, а Белю взе чинията и я заоглежда отгоре и отдолу. Беше лека и невероятно тънка. --- Не я опитвай на здравина, че ще стане на парчета в железните ти ръце - предупреди Стареца. Всички се разсмяха, но Белю се сети нещо и като отиде до вратата, пак отвори резето при което хъркащия отново, като пружина се надигна. Белю го погледна и можеше да се закълне, че този изобщо не беше спал – толкова напрегнато и съсредоточено го гледаше. След миг –два отново се чу монотонното му хъркане, но Белю беше излязъл. Сети се за Арапа и реши да си потърси коня – нали беше вече негов. Единственият способ за търсене за него беше свиренето – така свиреше, когато викаше Бесния. Изсвири силно и продължително, докато му се свърши въздуха. Зачака и се заослушва – нищо. Навярно конят беше предпочел да си живее сам и Белю се усмихна при тази мисъл. Обърна се да се върне и се сепна. На една ръка от него стоеше единият от часовоите с ръка на дръжката на меча. --- Свиркай си сега, като си нямаш работа – рече часовоят. --- Много си безшумен – забеляза Белю. --- Такава ми е работата – поясни часовоят. - Който е шумен бързо си отива от този свят. Пък и ти така свириш, че и двайсет човека да се приближат до теб, пак няма да ги чуеш. --- Давам му сигнал на Арапа – поясни Белю. --- Абе ти не се притеснявай – аз нали съм отвън. Като ти изпрати отговор, ще ти го донеса – подигравателно забеляза часовият и се отдалечи в тъмнината. „ Много са обиграни тези хора в приказките – помисли си Белю – на всяка дума измислят свои си значения и то такива, че нито са неверни, нито верни.” --- Обади ли ти се твоят кон ?– Попита Стареца, след като Белю приседна пак край огъня. --- Не –отвърна Белю. --- За какво получи този кон ? – настръхна майка му. --- Станах войник – отговори Белю. --- Нищо не си станал и никъде няма да ходиш – отсече майка му. --- Тези хора казаха, че ме правят Представител. --- Аз не съм чувала за войници представители – продължи майка му с тон, какъвто Белю никога не беше чувал от нея. --- Тези които имат заслуги пред Империята – не стават войници, а Представители. --- И какви са заслугите на синът ми пред вашата Империя – продължаваше да разпитва майка му, подозирайки подла измама. --- Ето такива – рече Войника и положи на масата ножа на Белю. Майка му само мерна ножа и веднага го позна. Погледна Белю, който смутено извади иззад гърба си късия меч на Войника и го положи до бащиният си нож. Остриетата бяха абсолютно еднакви, с лъскави орлови бронзови дръжки и тъмни остриета от ковано желязо. Само дето меча беше с две педи по-дълъг. При продължителното време за коване при изработката, повърхността йм беше цялата на звездички, които приличаха на тъмни снежинки. Инкрустираните непознати букви също бяха едни и същи и когато Белю се вгледа по-внимателно забеляза, че и неравностите на буквите бяха еднакви. Явно бяха правени от една и съща матрица. --- Когато човек е мъртъв все едно дали е Войник, Представител или Император – отсече майка му. - От тази къща за вашата Империя или каквато е там няма да дойде нито един човек за да си дава кръвта за нея. --- Той вече дойде, но по Божие предопределение не можа да се върне. – меко се противопостави Войника. – И аз за това съм тук. Да отдам на всекиго по заслуги и чест. За Империята няма значение дали Войника е жив или мъртъв. Той е и си остава винаги част от тази Империя и Тя се грижи за мъртвите точно толкова, колкото се грижи и за живите. --- Мен ме интересува какво сте решили за Белю, защото каквото и да сте решили – няма да го бъде, докато не дам съгласието си – а аз няма да го дам. --- Решението за Белий Младши съм го взел аз, тъй като съм упълномощен от Императора да решавам този вид въпроси. Той е назначен от мен за Представител на тази Подпровинция на Мизия и Къщата с Патиците – тази тук – е определена за негова резиденция. Ще държи платени помощници за изпълнение на своите задължения. И Белий Младши се съгласи на стане Войник, защото Представителите са също войници. Избрани войници по заслуги. Лично той засега няма заслуги пред Империята, но заслугите на баща му са достатъчно големи за да му се даде тази длъжност – Представител на Императора. Аз също оставам в Къщата с Патиците, докато се уверя че Бели Младши е поел нещата в ръцете си. --- Не съм съгласна на такива уговорки, тъй като аз съм стопанка на Къщата с патиците – противопостави се енергично майка му. --- Тази къща и границите упоменати тук – Войника посочи пергамента,който беше извадил – са дадени на Бели, твоят мъж, когато постъпи на служба при Императора. Тя е както негова, така и на Империята, разбира се и твоя – заключи Войника. Когато пътувахме за насам преди малко видяхме, че по тази територия има много добитък, а както виждам вие нямате обори за този добитък – значи не е ваш. --- Имаме само овце и кози, за които се грижи Белю и патици с чийто яйца се храним понякога. Добитъка не е наш , не знаем на кого е. --- Всичко ще се оправи и на всекиго ще се отдаде заслуженото – рече Войника и като приседна взе лъжицата и загреба от гаванката си. Стареца и Белю също седнаха, но Белю не посегна към боба. Майка му забеляза, това и приседна до софрата. Тогава Белю загреба с дървената си лъжица и скоро всички свършиха със скромната вечеря. В бакъреното казанче беше останало съвсем малко боб и малко му го разпредели на всички. Белю забеляза обаче, че приготвения боб беше няколко пъти повече от неоходимото за него и майка му. Значи майка му знаеше, че Белю няма да е сам когато пристигне. Това не остана незабелязано и за Войника. --- Ние траките, каза той - имаме по-особен живот от другите племена – каза той. Понякога знаем какво ще се случи в близкото бъдеще и вземаме необходимите мерки. Някои „виждат” какво ще се случи един ден напред, някои за много лета. Тези, които виждат много напред и различни места и земи без да мръднат от дома си, са нашите Пророци и са изпратени от Бога да управляват и насочват народа в правия път. Те се наричат Даровити от незапомнени времена. Именно поради тези си качества, хората от нашето племе са ценени като бойци също от незапомнени времена. Ние знаем кога ще дойде врага и знаем как да го победим. Затова сме на такава почит и в днешната Империя. --- Как се нарича тази Империя – попита Белю. --- Нарича се Рома, по името на града, където е обикновено Императора. Нашият император обаче само един път е бил в този град. Съимператора се казва Лициний и ние със Мавриций – и Стареца посочи Войника– сме упълномощени от него да поддържаме в ред доставките за армията, както и да направим необходимото за тази цел. Тъй като от тази подобласт на Тракия доставките са по-малко от предвидените от писарите на Съимператора, той ни изпрати да разберем защо това е така и да регулираме границата. --- Аз пък мислех, че наемате войници – смутено си призна Белю след като изслуша превода на Стареца. --- И войници събираме, и длъжности раздаваме и отнемаме, и глави режем ако се наложи. Засега се вижда, че през изминалите три лета откакто не са идвали Представители тук работите са започнали да се изкривяват и богаташите са навлезли в земи които не са техни – като например във вашата. --- Аз не знаех, че тази земя е наша, защото сеното което кося край реката и в планината стига за през зимата за животните - призна Белю. --- Ти не си знаел, че е ваша, но майка ти знае –рече Войника. --- Защо ни трябваше да се разправяме с хората, когато и това ни стига – отвърна майка му. --- Ти си права, но тези които печелят от вашата земя дават дан само за тяхната си земя. Така, че те са двойни крадци – веднъж крадат от вас, втори път от Императора. --- Ами вие сте само няколко човека – заинтересува се Белю – как ще се справите с цял род крадци например? --- Ще разбереш, защото това ще бъде и твоя работа, когато ние си заминем. Белю се замисли и реши, че да си Представител не е шега работа и ще трябва да се справя с проблеми които му бяха чужди и непонятни. Беше се развиделило и двамата постови пред вратата бяха сменили местата си. Хъркащият беше приседнал и като че ли пак спеше, а на пейката беше легнал другия. Гласовете на другите двама, които бяха останали отвън се чуваха силно защото те нещо се кикотеха. Братчето на Белю – също беше се събудило и с интерес оглеждаше новодошлите. Казваше се Мико, но Белю му казваше Малкия. Въпреки че беше на десет лета, растеше като тръстика и беше стигнал мишницата на Белю. Сигурно щеше да стане по-висок от брат си. После си обу панталонките и ризката и хукна към реката да се измие. Върна се обаче много бързо и като се отправи към Белю тихо му каза: --- Отвън има един черен кон и онези вън ми казаха да ти предам, че конят ти иска да говори с тебе. Вярно ли е че имаш кон и можеш да говориш с него? --- Вярно е – с удоволствие отговори Белю. --- И откога го имаш този кон от - пазара ли ? --- Да – каза Белю – войниците ми го дадоха защото станах Войник, но се оказа, че не съм войник а Представител. --- Какво е това Представител ? – попита Малкия. --- Ами и аз не знам, но изглежда е нещо повече от войник. --- Значи са видяли колко си силен и затова са те направили веднага Представител – зарадва се Малкия. --- Не е заради това, заради нашият баща ме направиха. --- Заради татко ли ? – учуди се Малкия – Значи и аз мога да стана Представител. --- Вероятно да – отвърна Белю. – Щом направиха мен – значи могат да направят и теб. --- Ами кога ? – продължаваше да пита Малкия. --- Ще разберем и това. Тези хора ще останат тук известно време, така, че ще имаме време да попитаме. --- За какво ще останат ? – не спираше Малкия. --- Ами да ми обяснят какво трябва да правя като Представител и освен това да ни върнат земите край реката. --- Ами те нали са си наши и нашите патици живеят там. --- Не само тези където са патиците, но както разбрах, чак надолу до големият праг и още толкова нагоре от нас. --- И цялата тази земя е наша ли ?– учуди се Малкия. --- Така казаха Войника и Тодор. --- Добре и какво ще правим с тази земя ? --- Ами ще разберем. Войника каза, че тя вече се използва от други хора против някакви правила и следствие на тези правила тя е дадена на татко, така, че те нямали право да я използват. --- Е, как са я използвали тези хора като там никой не живее ?– попита Малкия. --- Пасли са си добитъка на нея, а за това е трябвало да ни плащат. --- Ами тези крави са на Пéтровите, те са половин село хора – как ще ги накараме да ни плащат – не спираше братчето. --- Войника каза, че затова и остава – да ни научи на тези неща, на Правилата и . . . да не забравим да му напомним да те направи и теб Представител. --- Аз ще ти напомням – обеща Малкия и излезе навън, където глъчката беше се усилила. Повод за това беше Арапа. Той беше се завърнал и се въртеше около другите спънати коне. Не даваше обаче на никой да се приближи до него и колкото пъти, войниците се преструваха, че нещо се занимават с конете и се опитваха да го наближат с въже в ръка, Арапа с пръхтене и няколко скока се отдалечаваше на безопасно разстояние. Белю също беше излязъл навън и с удоволствие наблюдаваше как врания кон си играеше с войниците и другите коне. Белю тихо свирна. Арапа наостри уши и веднага долови откъде се свири, но не се приближи, а напротив, отдалечи се още повече. Белю също тръгна към Арапа, но в такава посока, че да се отдалечава от него, а не да се приближава. На късо разстояние от къщата седна в тревата. Мъжете бяха се събрали на купчина и нещо тихо си говореха. Арапа на кръгове започна да се приближава до седналият Белю, като постепенно скъсяваше радиуса и на няколко метра от него спря. Белю още по тихо свирна, коня трепна, но не избяга. Белю се обърна с гръб към него и се излегна на земята. Небето беше светло синьо без нито едно облаче по него. По едно време усети, че конят му души цървулите. Както лежеше скъса няколко стиски трева, като избираше такава с повече млечна трева вътре. Протегна ръка и без да се надига я протегна към Арапа. Коня без да се мае пристъпи и хапна тревата от ръката на Белю. Откъм групичката се чуха одобрителни подвиквания и коня разбра, че те се отнасят за него и отвърна с късо изцвилване. Започна да пасе около Белю без да му обръща внимание. Белю се надигна, но конят продължи да пасе, като го наблюдаваше под око. Белю много бавно се надигна и тръгна косо към задницата на Арапа. Коня беше обърнал глава и наблюдаваше как Белю се приближава към опашката му, но не се обезпокои, защото можеше с един ритник да го прати на 5-6 метра и завинаги да го осакати. Много добре съзнаваше изгодната си позиция и не се и помръдна, когато Белю се приближи към задницата му и без да спира я подмина само на няколко пръста разстояние. Храбрият жребец съзнаваше превъзходството си, но и не желаеше да напакости на чуждото момче, което беше се появило вчера и му даваше да похапне все хубави треви. След това Белю се насочи към групичката от войници, а Арапа продължи да пасе. --- Пак ли си говорихте – попита този път без присмех Безшумният. --- Ами да – отговори Белю – но доколкото чух, той си поговори и с вас. --- То с нас е ясно да си говори, че сме заедно откакто се е родил, от Пéтро, помощника на Тодор е отхранен и обучен, чудното беше, че общува с тебе. – поясни един друг боец с много дълбок белег отстрани на главата. Белю вдигна рамене и отиде да потърси майка си. Намери я приседнала от към слънчевата страна на къщата да му кърпи кожухчето. Между двете отпрали се части пришиваше парче което да го направи по-широко и да може да се закопчава. Белю имаше много въпроси към нея, но когато приседна въпросите му се изпариха от главата. Винаги се получаваше така – въпросите винаги му се струваха маловажни пред хармоничната тишина която цареше между тях. Днешните въпроси, които си беше намислил, бяха малко по-особени, но и те избледняха пред благостта на тишината, която винаги цареше между него и майка му. Той се чувстваше част от нея и нищо не можеше да наруши тази особена увереност, че Всеможеща и Всезнаеща е само Тишината. Заслушвайки се в Нея, той винаги намираше своите отговори и беше убеден, че за това е допринесла и майка му със своето присъствие. Тя беше Част от Знаещата Тишина и това му беше пределно ясно. Войника беше споменал за „особените” способности на неговото племе и това навярно беше свързано по някакъв начин именно с Тишината. Белю не можеше да изрази с думи своите въпроси и беше уверен, че именно Тишината ги е Чула и предала на майка му. Точно така стана и сега. --- Може да има много чудесии по безкрайният свят, но нито една от тях не може да замести нито мъжът на жената, нито синът на майката, нито бащата на сина. Многото неща, които създава човек, само развалят тези Божи дадености, а не ги запазват. Къща, земя, добитък, пари, оръжие само допринасят за това разделение. Човек сам твори своята мъка и защо така е наредено не знам – каза майка му. --- Арап например не допринася за това разделение – неуверено каза Белю. --- Кой е този Арап ? --- Моят кон – поясни се Белю. --- Точно твоят кон ще те отнесе там, откъдето трудно ще можеш да се върнеш...... --- Защо да е трудно ?– попита Белю. --- Защото ако беше лесно баща ти щеше да се върне, но не можа . . . Понеже навлязоха в спомени, които бяха болезнени за майка му Белю замълча. Зарече се обаче никога да не се дели от майка си и ако трябва да отиде нанякъде като баща си – да я вземе със себе си. И братчето си също. С това много успокоително и твърдо решение Белю стана и тръгна към конете. Там се въртяха и бойците. Един кърпеше амуницията си, друг лъскаше оръжията си и Белю се приближи именно към него – да гледа какво прави. С голям мазен кожен парцал един Дългуч почистваше от набилата се прах ножа и мечовете си. Те бяха два и кажи речи представляваха два пъти по дълги ножове, но заострени от двете страни. --- За какво ти са два меча ?– попита Белю. --- Да правят компания на третия да не е сам – ухили се Дългуча и посочи десният си крак, където с три ремъка беше привързан също такъв меч. Белю също се ухили свикнал вече да бъде надприказван от тези особено изразяващи се мъже. Погледа му се спря на едни особени превръзки завършващи с нещо като острие. Дългуча забеляза погледа му и пак се захили подигравателно. --- Чудиш се нали ! Това си е мое изобретение и който го е опитал не е вече на този свят. Белю беше решил сам да се досети и упорито мислеше къде може да се привърже този уред. Можеше само на ръката или долу при глезените. Имаше обаче някакви части свързани помежду си подвижно и тази машинария му беше непонятна. --- Ще ти покажа, нали вече си Войник – пак засмя Дългуча. – И то от Нашите. Стана и привърза това Нещо точно под лакътя си взе един меч и друг подаде на Белю. Дигна меч и каза : „Кръстосай твоя меч с моя и натискай с цел да превъзмогнеш моят отпор и да забиеш твоя меч в гърлото ми.” Белю стана и изпълни това което искаше. Дългуча Натискаше меча и Белязаният постепенно отпускаше ръце и двете остриета се приближаваха към гърлото му. Белю спря да натиска. --- Не спирай да натискаш, тази хватка минава само когато съм по-слаб в ръцете от противника – поясни Дългуча. --- Ако продължа да натискам ще те резна – поясни Белю. --- Добре щом така смяташ дай да го направим с учебните мечове. Другите войници обаче вече бяха наобиколили Белю и Дългуча и с интерес наблюдаваха развитието на обучението. Един от тях отиде до дисагите е и измъкна няколко дървени меча издялани от дрян досущ като железните. Те дори по тежина се приближаваха силно до истинските и Белю реши, че ако хлопне някой вълк с такъв меч сигурно ще му разбие главата. Дългата тояга разбира се, беше много по-удобна. Хайде пак същото – каза Дългуча и протегна ръка да кръстосат дървените мечове. Белю кръстоса меч с Дългуча, но понеже вече знаеше, че му е подготвена изненада натискаше с полуизправени ръце и предпазливо. Дългуча отпускаше ръце и Белю реши, че човека е решил да го приближи към себе си. В момента когато войника отпусна ръце Белю също освободи натиска без да скъсява дистанцията като само обърна острието към шията на противника си. В момента когато ръката на Войника се насочи към Белю с лакътя напред, за да го прониже с шипа монтиран там, дръжката на Белювият меч опря в гърлото му. --- Мъртъв си – рече Белю, но забеляза, че острието на Дългуча също беше се опряло в слепоочието му --- Ти също – засмя се Дългуча. – И докато аз споследствие може да се оправя от раната в гърлото, ти от тази дупка в главата ще си вече на Оня Свят. Белю се замисли и осъзна, че Дългуча, когото другите наричаха Желю има право. Другите войници също се захилиха и Белю забеляза, че тези хора някакси непрекъснато бяха весели. На всяко нещо намираха смешната страна. Всички обаче носеха белези по ръцете и телата си и това показваше, че живота им съвсем не беше така весел. Въпреки това обаче, те притежаваха тази необяснима веселост, която ако се съпоставеше с белезите, би трябвало да си бъде Чиста и Вечна тъга. Към тях се приближи Войника и каза: --- Ако сте хапнали да отидем да свършим малко работа наоколо. --- Ами хайде – отговори един от името на всички и станаха вкупом, като, че ли само това бяха чакали и заприбираха нещата си. Такова единодушие озадачи Белю. То показваше, че това което има да се прави се знае от Войниците, въпреки че той беше уверен, че нито Войника, нито Стареца бяха говорили за това с тях. Той предполагаше че „работите” бяха свързани с добитъка на Петровите, но това беше го чул снощи. Те нямаше как да го чуят понеже не бяха в къщата. Белю предположи, че те са узнали за това още като са пътували през нощта и са видели пасящият добитък и Къщата с Патиците след това. Белю си постави задача за в бъдеще да разбере как се сработват невидимо войници за въпроси за които не бяха и чували. През това време Войника и Стареца бяха излезли от къщата и се насочиха към групата. Войните образуваха полукръг около тях и Белю също се приближи. Никой не се възпротиви на неговото приближаване. -- Двама остават тук под моите заповеди – говореше Войника и Белю разбра това от Стареца, който се беше приближил до него и тихо му превеждаше – останалите тръгвате със Тодор и прибирате от Петровите 160 солида, които дължат като данъци и глоби за невнесени такси през последните 9 години. Или приблизително 3850 керати. „Колко е това ?” попита Белю. Стареца се замисли как да му обясни, явно беше затруднен. „Това е една торба от твоите „бели пари”, която тежи горе-долу колкото братчето ти или 160 златици” Белю се озадачи защото изобщо не можеше да си представи толкова бели монети на едно място. --- Ще минете и ще заберете също Чаро Топаровия да дойде в Къщата на Патиците, където ще престои толкова колкото е необходимо. На място ще действате както реши Тодор. Аз съм Тодор, поясни Стареца за Белю. Стареца се запъти към коня и си всички го последваха. Белю се двуомеше дали да ги изчака или веднага да поеме към селото, но Стареца го предвари – „Качваш се на походния кон, който ти даде Мавриций заедно с бойния кон и ще пътуваме заедно”. Чак сега Белю се сети, че бяха му дадени два коня и той се запъти с другите към спънатите коне. Те бяха на две групи. Едните бяха на групичка която пасеше сговорно, а другите бяха вързани на колчета с въжета така, че никой не можеше да достигне съседа си. Те не пасяха, а оглеждаха хората които се приближаваха, като всеки се държеше по различен начин. Един се въртеше около колчето със широк тръст, друг копаеше с копита, трети махаше с глава сякаш искаше да изтръска нещо от ушите си. Арапа стоеше неподвижно и наблюдаваше отдалеч. Хората се насочиха първо към тях и подходиха различно. Един извади от джоба си шепа ечемик, друг почеса коня зад ушите, който танцуваше на място, трети по друг начин успокояваше любимеца си. Белю реши че това са походните коне, които ще яхат, защото бяха много по неугледни и някакси непокорни - събрани от кол и въже. Какво беше учудването му, когато те един по един напуснаха първата група коне и се отправиха към втората, където бяха по охранените коне. Там всеки се насочи към коня си и го оседла като му надяна и юздите. Тодор му посочи един червен кон и Белю се спря до него, без да знае какво да прави. Белязаният се приближи и му посочи едно седло, което беше останало – Това е твоето седло, ще го сложиш ли на коня или чакаш той сам да си го сложи – засмя се войника. --- Ами по-добре да си го сложи той, защото е ясно че ще го направи по-добре – отговори му Белю, признавайки собственото си неумение. --- Ами тогава нека да помогна на коня ти да се справи със задачата – присъедини се към общия смях Белязания и за съвсем кратко време му постави седлото и го стегна отдолу. Въпреки че наблюдаваше съвсем внимателно Белю беше абсолютно убеден, че няма да може да запомни всичко, ако трябваше да го повтори. ---Хайде сега се качвай, само, че от външната страна на коня – предупреди го Белязания. Белю разбра, че отново го поднася и като се приближи от място се метна на коня. Животното малко се стресна, но се успокои начаса. --- Можеш да си сложиш краката в онези напречници наречени стремена, които са от двете страни – напомни му Белязания и се присъедини с галоп към другите, които бяха потеглили вече. Конят на Белю също така внезапно потегли в галоп без никаква подкана от негова страна и това стана така внезапно, че Белю без малко не се преметна през опашката му. Задържайки се отгоре му само с притискане с коленете той настигна групата. Забеляза, че другите бяха пъхнали крака в стремената и след няколко неуспешни опита направи същото. Усети, че стои много по стабилно на седлото след като има опора в краката. Другите бяха взели ремъка, който минава през устата на коня в ръце, но Белю не успя да достигне до него. Той висеше отпред на коня. Направи няколко опита да ги достигне, но когато при един такъв опит за малко не изхвръкна от седлото се отказа, тъй като коня беше прескочил в този момент някаква вада издълбана от дъждовете. Беше започнал да се оглежда и едва тогава забеляза, че е наблюдаван от цялата група. Войниците чистосърдечно се забавляваха с неговата непохватност и явно са правели това още от самото тръгване. Белю се захили в отговор и се постара да прави същото както и те – да се полюшва странно в седлото в ритъм с галопа на коня. --- Бре, бреееееее, - подвикваха войниците в отговор на напъните му в ездаческото изкуство и Белю не можеше да не признае, че хората са прави и се веселят по своему. Докато продължаваше да оглежда коня и останалите ездачи и да наблюдава поведението йм, неусетно навлязоха в селото. Неусетно навярно само за Белю, защото двама ездачи продължиха напред, а останалите се спряха. Двамата се спряха край един двор в който един старец сечеше дърва, заговориха се за кратко и след това свърнаха в една от уличките. Групата тръгна след тях и скоро всички спряха край едни големи и дълги дувари, белосани с бяла глина. Тодор даде някакви указания само с ръце и пръсти без да се чуе и звук. Трима свърнаха наляво и трима надясно. Пред портите където се бяха спрели останаха петима. Без да слиза от коня, един от войниците срита портата няколко пъти. Чу се много остър звук при хлопането и Белю се зачуди много на този звук. Най-вероятно е войника да има желязо отпред на обувките си помисли той и впоследствие това предположение е оказа вярно. Портата се отвори широко и се показа босоного хлапе, което се дръпна пъргаво да не бъде блъснато от конниците, които нахлуха в двора. Скочиха от конете и се запътиха към къщата по двойки, като един остана при конете. По точно остана при четирите коня, защото Белю не беше слязъл от коня си и наблюдаваше какво става. Къщата беше голяма въпреки, че беше на един кат. Този който беше при конете ги върза близо до едни ограждения близо до портата, след което я затвори. От къщата изтопуркаха навън куп жени и се засуетиха по двора. Едната двойка войници измъкнаха за косите навън един старец, а другата нещо се забави. След малко и те излязоха с две възрастни жени, двама старци и една бременна майка, около която се петлаеше едно хлапе. Тогава Тодор извика за тишина тъй като той беше останал при конете и извика пред себе си единия от старците. Стареца бавно се приближи до Тодор ,който стоеше със скръстени ръце и беше почти колкото него на години. ---Това ли е къщата на Пéтровите ? – попита Тодор. --- Да, това е една от нашите къщи –отговори Стареца. --- Ти кой си от четиримата Петровци? – продължи войника. --- Аз съм третият, по ред. Най-големият ни брат почина преди 2 години. --- Известно ли ви е, че не сте плащали данъци на Императора от 9 години ? --- Че кой е плащал ? – попита Стареца – от това село никой не е плащал, защото никой не ги е искал. --- Чаро Топаровият ги е искал преди време, но вие сте го изгонили, като сте го заплашили, че ако дойде още веднъж, ще му отрежете носа и ушите. --- Ами ние откъде да знаем, че Топаровият е упълномощен за това. --- Той ви е показал заповедта на областният Управител и вие сте я скъсали. --- Не можем да прочетем написаното и мислехме, че иска да ни измами. --- Аха, мислили били ?! Виждаш ли човека на червеният кон ?. --- Виждам го. Овчарчето Белю от къщата край Реката. --- Не. Не е Белю от Къщата край Реката. Това е Пълномощника по данъците Белий ---- Младши. --- Белий ли? – захили се Стареца, като се обърна към Белю. Това обръщане обаче беше много несвоевременно защото Тодор така го цапардоса през лицето, че бузата му се раздра и от нея потече кръв. Жените се разпищяха. Четиримата войници извадиха късите си мечове и влязоха в къщата. Третият Петров затъкна с ръка раната, но кръвта продължаваше да сълзи. Една от жените дотича и му подаде чиста кърпа. Придържайки кърпата към лицето си Петровия гневно се извърна към Тодор. --- Това пък защо е ? --- За дълговете, които дължите от 160 солида за 9г. към тази есен. --- Дългът ни е около 10 солида на година, откъде ги измисли тези 160 ? --- Останалото е глоби, които са наложени за непозволено ползване на чужди земи. --- За какви чужди земи бълнуваш чужденецо ? – извика Стареца. --- Пасището на вашето село е до Потока, който е на 400 крачки от тук на север. Зад тях са земите на Къщата с Патиците. Там снощи видяхме поне 200 глави крави и телета – ваши ли са ? Ако не са ваши още сега ги забираме към столицата. --- От къде имаш тези сведения войнико ?– облещен попита Стареца. --- Имам ги – каза Тодор - защото aз съм този който, трябва да ги има. Вдигай си партакешите от тук и отивай при братята си да им съобщиш следното - Отваряй си добре ушите, няма да повтарям. Тодор извика с ръка и двете стари жени, които се приближиха на две крачки и рече: --- До преди залез слънце ей тук – и Тодор начерта един кръг в чепика си – да видя 160 солида подредени така, че да ги преброя без да се навеждам – нямам навика да се кланям на монети. Ако не са толкова ще ви бъдат конфискувани 1/3 от овцете, говедата и конете, като 160 солида плюс още десет дълг си остават за догодина. Ясен ли съм ? Жените се разплакаха, а Стареца се отправи към вратата и излезе. Другите двама войника посочиха на жените плевника и мало и голямо беше затворено вътре. През това време от къщата излязоха и другата двойка войници, като целите бяха в полепнали сламки, сякаш са се търкаляли в плявата. Двете двойки бойци сякаш се бяха наговорили се запътиха към Тодор и се спряха пред него. --- Е ?- попита Тодор. --- Къщата е готова, останалите са в плевника. --- За какво е готова старата къща ? – попита Белю, коюто беше слязъл от коня си и слушаше отстрани. --- За да я запалим ако се наложи – отговори един от войниците. --- Ами тези в плевника ? --- И тях също. По лесно е да ги изгорим отколкото да си трепем ръцете да ги сечем. Без да продума Белю се запъти към плевника. Единият от войниците се накани да го последва, но Тодор като махна с ръка го спря. Пред вратата на плевника Белю постоя една – две минути сякаш си припомняше нещо. После отвори вратата и застана в отвора й. --- Жените и децата да излязат – рече той и се отмести. Когато с тях понечи да излезе и другият старец, Белю го спря. --- Ти оставаш. Не си жена, нито пък дете. - и като го побутна да се отмести затвори отново вратника на плевника. Останалите бяха се скупчили пред вратата и тръпнеха какво ли щеше да им се случи. Белю се запъти към външната порта като подкани с глава групичката да го последва. Отвори малкия портик на голямата порта и жените и децата заизлизаха навън. --- Какво ще става сега ? – попита една от старите жени като се поспря пред Белю. --- Най-вероятно е да стане това, което си е наумил Тодор – отговори Белю – и най-невероятно е да стане това, което мисли стария Петро с разбитата буза. Като каза това се обърна към единият край на улицата откъдето си приближаваха в галоп група конници. Без да затваря вратата Белю се върна към групата войници, като преди това извади от торбата вързана за коня късият нож на Тодор и по навик го мушна в колана зад гърба си при меча. --- Я виж ти, Новият Пълномощник май взе да угажда нещата, само че се срамува от женорята – закачи го един от войниците и всички се разсмяха. Така докато се кискаха по скоро по навик, отколкото на шегата на другаря си, през отворената прочка се вмъкнаха точно десет човека. Четирима на средна възраста и шестима младежи. Повечето бяха познати на Белю по физиономия – все здрави момчета като него, макар и не толкова високи. --- Какво правите в къщата ? – попита единият от мъжете с остър и рязък тон, като все още дишаше запъхтяно. --- Много скоро ще разбереш ако не носиш дълга на семейството – отговори Тодор и се приближи на един метър до него като държеше ръка на меча си. Четиримата войници веднага извадиха мечове и също се приближиха много плътно до групичката селяни, така че можеха да ги докоснат с ръка – не ти ли бе съобщено, защото това съобщение е от жизнено значение за теб и децата дето сте забрали със себе си. През това време се хлопна дърво о дърво и това беше звук с който другите четирима войници, бяха влезли безшумно и бяха затворили с резе портичката. С коне ли бяха дошли, пеша ли, Белю не беше чул нищо. --- И какво ще стане, ако не върнем тези пари, както ни съобщи чичо Петър ? - попита отново селянина, след като беше преценил по дрехите и оръжията на неканите гости, че това не са крадци и съотношението на силите изобщо не е в негова полза. --- Казах вече на Стареца – отговори Тодор. – Ще се изплащаш ли или да си продължаваме работата?. --- Каква работа ? – продължаваше да търси изходни пътища мъжът. --- Работата ни е да заберем пастирите на добитъка ви, а те пък да откарат добитъка, където им наредим – и това ще стане още днес ако продължаваш да се правиш на ударен. Да се правиш на умрял – можеш – защото ти почти вече си умрял, както ме дразниш с тъпи въпроси. – Е, ? Селянина се заозърта безизходно и накрая смутолеви – Пари има в къщата. --- Дали има, или няма ми е все едно, защото тази къща много скоро ще е една огромна клада, вие посечени и всички други Пéтрови къщи конфискувани от Императора, ако продължаваш да се правиш на тъпак, какъвто може би и си в действителност. --- Ще отида да взема от къщата – отговори сломено селянина и без да поглежда никого, се отправи към дома. --- Това е касата – отговори Тодор и посочи елипсата изрисувана на земята. Войниците през това време се пресегнаха и обезоръжиха другите мъже и младежите, повечето от които носеха само дълги ножове. Само мъжете имаха още и къси копия. Всичко беше струпано малко настрана. --- Едва ли ще си познаете после ножовете – будалкаха ги войниците – но можете да хвърлите жребий, кой на кого ще се падне. Войниците край край вратника се закискаха доволно и прибраха мечовете си в ножниците, но не се приближиха, а останаха край вратника. Белю имаше усещането, че цялата сцена се е разигравала вече много пъти и всеки знае своята роля до такава степен, че дори това не е обект на заповеди от страна на Тодор. Мъжът се върна скоро с една малка торба от зебло, която имаше известно количество монети на дъното си. Приближи се и изсипа понетите в елипсата. --- Подреди ги в колонки по десет – заповяда Тодор. --- Не мога да броя – смутено отговори селянина. Тодор се наведе и направи една колонка от монети. --- Ей ти - посочи той едно от момчетата – подреди всички останали монети на колонки равни на височина като тази. Момчето се приближи и скоро монетите бяха красиво подредени на колонки и в една редица до първата. Само последната колонка беше наполовина. Тодор кимна на един от войниците и той се приближи. Започна да прибира колонките в една торбичка на пояса си. Белю отброи три ръце и един пръст колонки. Когато войника се изправи бяха останали още няколко колонки и последната по-ниска. --- Ти как се казваш – попита Тодор момчето което беше редило солидите. --- Стойно – отговори то оперено. --- Догодина по същото време Стойно, тук ще дойде Пълномощника – той посочи Белю с ръка - и ти, запомни го добре, да го запомнят и останалите, ти ще подредиш веднъж, две колонки като тези, всяка по десет пръста монети от този вид, плюс още една пред всяка колонка, и ще му ги предадеш. Запомни ли ? Момчето завъртя глава. --- Повтори каквото казах – заповяда Тодор. Стойно повтори точно думите му. --- Добре – каза Тодор – Това е задължението на твоето семейство, че не давате войници на Империята и дан за това, че ползвате земите и горите й. --- Ама това са наши земи – запротестира момчето. --- Ако каже пълномощника – и Тодор посочи Белю с пръст – са ваши, ако каже не - не са ваши. Изпълнявате ли каквото нареди Пълномощника по закон, ще имате и монети в излишък като тези – посочи той останалите солиди на земята – не изпълнявате ли, не само ще бъдете лишени от домовете си, но може би и от главите си, зависи какво ще нареди Пълномощника – и Тодор пак посочи Белю с пръст. От днес нататък ти ще имаш задължението на всеки трийсет дена – и зиме и лете - да снабдяваш Къщата с Патиците с по едно добре охранено теле, заклано, одрано и без вътрешностите и кожите – те са за вас, една буца сол и чувал брашно. За това ще получавате по солид и половина. Такава е Императорската цена и както ще разбереш тя е по-висока от тази на тържището. Ще бъде плащана при доставянето на месото и другите неща. Това не е молба, а заповед. Не се ли изпълнява – ще има наказания. И тогава няма да се разминете само с един шамар – можете да бъдете сигурни. Белю се почеса по главата от смущение от толкова много права над хора които той познаваше бегло и до вчера беше гледал като на хора с по особени способности за това, че притежаваха толкова къщи и земя и добитък. Днес обаче Тодор само са няколко часа беше преобърнал подредбата на установените неща според Белю и той се притесняваше, че не може да се ориентира. --- Ама ние никога не сме се карали с Белю – възропта младежа. --- Ще бъде много здравословно и в бъдеще да не се карате – уточни Тодор сред кикота на войниците и всички се запътиха към конете си. Белю така беше се умислил, че едва успя да хване коня си, който по навик беше тръгнал след останалите. --- Ами ти можеш да продължиш и пеша – избудалкаха го войниците за закъснението и като отвориха голямата порта излязоха в колона по двама. Като завиха зад ъгъла на късата уличка се насочиха към Къщата с Патиците. Не след дълго пред тях се появи облак от прах, който се приближаваше стремително. Тодор вдигна стиснат юмрук. Сред прахоляка се забелязваха група селяни които препускаха здраво към тях. Тодор посочи с пръст едно и четири наляво и едно и четири надясно. Войниците мълчаливо се отклониха вляво и вдясно и Белю забеляза, че по пътя някои си размениха местата. Когато облака приближи Тодор подкара коня си малко встрани, така, че прахоляка да не връхлети върху него. Конниците също бяха забелязали войниците и когато наближиха празното пространство между тях запънаха конете и спряха. Явно нямаха някакъв определен план. Придружаващия ги облак ги погълна и те един по-един заизлизаха от пушилката. --- Ако това бяха войници, никога нямаше да допуснат прахоляка да ги застигне, дори не биха препускали така, че да намалят видимостта между себе си и противника. По този начин те практически са мъртви, защото са на четвърт хвърлей стрела, която не виждат откъде идва. Стрелящият пък може съвсем спокойно да се прицели, да атакува или да приложи някой друг план. Селска йм работа. – обясняваше подробно Тодор на Белю. Когато прахът се разсея селяните се огледаха и забелязаха, че войниците бяха от двете страни с лъкове в ръце със заложени стрели на лъковете. Не бяха се прицелили в тях, но спокойствието с което ги държаха предполагаше, че много лесно биха ги накичили със стрели преди да се доближат до тях. Повечето селяни бяха въоръжени с къси копия, а някои и с мечове. По начина по който ги държаха, Белю забеляза че оръжията някакси стоят странно в ръцете йм. Щом аз виждам тяхната непохватност, какво остава за войниците – отбеляза си наум Белю и насочи вниманието си към войниците от двете страни. Те бяха започнали да се шегуват със селяните, като всяка групичка ги викаше при себе си и селяните гледаха ту наляво, ту надясно и не се решаваха да предприемат нищо. Тогава един от тях се отдели и тръгна към Тодор и Белю които стояха по-далеч и някакси встрани от маршрута, който следваха до преди малко конниците. Тодор също подкара коня си към него. На няколко конски дължини селянина спря коня, но Тодор продължи и се приближи толкова плътно, че можеше да го докосне с ръка ако се понаведеше малко. --- Е, намерихте ли това което търсехте ?- попита насмешливо Тодор. --- Намерихме – отговори селянина – вие царски люде ли сте ? --- Царски – отговори Тодор. – Виждаш ли този който идва ? --- Виждам го – кимна селянина – момчето от Къщата край Голямата река. --- Беше момчето от Реката. Отсега нататък това е Пълномощника на тази подпровинция и като го видиш близко до себе си трябва да си свалиш калпака. --- Пълномощник ли ? – учуди се селянина. --- Казах вече – отговори Тодор и си извади меча. Войниците тозчас вдигнаха лъкове с положени стрели, но още не бяха ги напънали. Изглежда много внимателно следяха развоя на събитията, сред закачките, които подмятаха. – Не си ли свалиш калпака, ще ти го сваля заедно с главата, защото вече казах какъв е начина да се посреща Пълномощник. Селянина много бавно свали големият си овчи калпак ошашавен от бързото и неочаквано развитие на събитията. Белю се беше приближил вече и също си свали плиткото калпаче, който носеше повече по настояване на майка си, отколкото по необходимост. Гъстите му кестеняви къдри се отпуснаха свободно върху раменете. --- Както виждаш Пълномощника също те почита и той е едно добро решения за тази област. Останалото ще научиш от хората във вашата къща и от Стойно, който ще ти каже какво да правиш в бъдеще. С тези думи Тодор му обърна гръб и направи знак с глава на Белю да го последва. Те продължиха пътя си към Къщата на Патиците, но войниците доста дълго не мръдваха от местата си и селяните също не смееха да напуснат мястото. След доста дълго време войниците прибраха лъковете и ходом подкараха конете след Тодор и Белю. След време ги настигнаха, защото и първите двама яздеха ходом. --- Абе Бельо, какво искаше да ти пусне селяко в калпачето ? – започна го Белязаният. --- Трънки сладки ще да е било – продължи един дългуч, който се казваше Спас. – Мързи го нашето царче сам да бере и си иска от селяко. --- Не е искал дренки уважаеми. – продължи трети – щеше да му иска щерката за жена. Ама Тодор развали сватлъка. Защо тъй бре Тодоре, разваляш сватлъка на нашето царче ? Белю слушаше, слушаше и по-едно време заби песник в шията на коня си и подкара в галоп към дома. Много беше се ядосал на зевзеците, но нямаше думи да йм се противопостави. Много устати бяха тези хора. Препускайки край едни високи храсталаци, край които пасяха говедата на Петровите от яд захвърли калпачето си в драките. Когато пристигна в къщи конят му беше цял в пот. Завърза го за оградата и се запъти към сградата. После се сети нещо и се върна. Свали седлото на коня и торбите прикрепени към него. Това бяха много особени торби от корава кожа. Те бяха сплескани и прилепваха към конските ребра. С течение на времето бяха взели формата на корпуса на коня и изглежда служеха и за броня, защото носеха всякакви белези и от мечове и копия. После подкара коня към едно място с висока трева край реката и като му спъна предните крака го остави. Конят въпреки умората си веднага започна да се гощава с тлъстата трева. В къщата го очакваха майка му и братчето. На оджака висеше един голям бакър, който войниците бяха донесли. От него се разнасяше приятна миризма на телешки курбан. Отвора на фурната на двора също беше облепен с кал, което означаваше че вътре се пече хляб. Майка му беше свършила много работа, но въпреки това лицето и беше ведро и усмихнато както винаги. --- Кога ще тръгваш с тях ? – попита майка му с привидно безразличен глас. --- Няма да ходя никъде. Тук ще си стоя и навярно ще върша някои работи за които Тодор още не е споменал. Братчето му се хвърли към него и прегърна крака му като увисна на него. Това си беше неговата проява на привързаност. Белю се направи че не го забелязва и продължи играта, като започна да ходи из стаята, като се правеше, че го търси. После го хвана и го подхвърли към тавана. Тази стая беше до конюшнята, която беше празна и имаше нисък таван. --- Може и да стоиш, но няма да е за дълго. Войниците не стоят у дома си. Поне досега не съм виждала такива. --- Значи аз ще съм първият – опита се пошегува Белю, но шегата му нещо не се възприе от майка му. Тя излезе и започна да върши нещо около пеща. Белю също излезе след нея на двора. Забеляза, че край бойните коне отново се е върнал Арапа. Свирна тихо и Арапа веднага наостри уши към него. Когато се запъти към него забеляза, че в далечината се виждаха конници. Навярно беше Тодор с останалите. Белю се завъртя обратно и влезе в къщи. Порови в едно малко сандъче и извади една макара с тънък здрав конец и въдици от рибена кост. Взе я и тръгна към реката. Беше решил да опита късмета си с риболов, тъй като този ден, нещата все се завъртаха така, че да го нервират. Отряза един върбов клон одяла го и с парче дъска която стоеше заклещена между клоните изкопа червеи за примамка. След това върна „лопатата” си на мястото, да не я отнесе Реката и заметна въдицата. С рибата днес по му вървеше отколкото с опърничавите войници и докато Тодор пристигна в Къщата с патиците, на тревата около него имаше няколко шарана и един толстолоп. Като изчисти рибата и хвърли вътрешностите в реката, набучи рибите на пръчката, като предвидливо беше намотал конеца обратно на кълбенцето и тръгна към майка си. Когато хляба се изпечеше във фурната имаше винаги още въглени. Тези въглени Белю изваждаше пред фурната и печеше нещо допълнително, ябълки, тикви или риба като днес. Докато нареждаше рибата върху листата от лапад с които беше покрил въглените, войниците разседлаха конете на същото място. Към Белю се приближи Белязания с калпачето му в ръка, в което имаше дренки. --- Изгубил си си калпачето в драките , намерих го и го понапълних с дренки да хапнеш – рече Белязания. --- Белю усети как кръвта пълзи по жилите му и нахлува в главата му на вълни при тази открита подигравка. Стана и се приближи плътно до Белязяния който го гледаше с насмешливи очи, но лицето му беше напълно сериозно. --- Какво целиш с този въпрос ? – тихо попита Белю. Белязаният изглежда очакваше всичко друго, включително и атака, но не и въпрос. --- Ще ти кажа когато му дойде времето – рече Белязания и като му обърна гръб отиде при братчето му Мико, като му подаде калпачето. Детето се зарадва на подаръка и взе да похапва от дренките. През това време войниците бяха разседлали конете си и като отделиха коня на Белю от тучната трева го вързаха на колче около техните коне, където тревата беше по-рехава и суха. Тодор, Мавриций и Белязания се бяха разположили в къщата по старите си места и Белю се присъедини към тях. Мико отиде да помага на майка си да разнася храна на войниците. Бяха свалили връхните си наметала и останаха с нещо като елеци, но от пресована волска кожа. Белю за пръв път виждаше такава дреха. --- Това е броня - поясни Стареца, като забеляза любопитството на Белю. По-добра е от римската от бронз и гръцката от мед, повече топли, по-лека е и не те дърпа към дъното ако паднеш в река – тракийски патент. Като подложим отпред и отзад по парче овча кожа и не ни трябва кожух през зимата. Белю не се съгласи с тракийското чудо и рече: --- С тази кора горе в Голямата планина си измръзнал за половин ден. Нямаш ли кожух или ямурлук – мъртъв си. --- С кожух обаче си мъртъв по време на битка, така, че комбинацията броня плюс наметало или ямурлук е най-добра. --- Това ми се вижда по-нормално, но вие нямате ямурлуци. --- Ние идваме от по-топли места, където не са нужни кожуси, Бельо. Майка му и Мико бяха донесли едно малко бакърче от което взеха да разсипват по дървените гаванки и чиниите телешкият курбан. Този път нямаше пост край вратата и тя беше отворена. Виждаше се налеч надолу по пътя откъдето идваше на ход някакъв конник. --- Това ще да е Чаро Топаровия, предишният Преставител – рече Тодор и като излезе пред вратата тихо свирна към войниците. Те се извърнаха и Тодор сви юмрук и посочи с пръст надолу. Един от войниците стана и се запъти към конника. Като стигна до него му каза няколко думи и се върна при другарите си. Тодор също приседна и продължи да се храни. След като се наобядваха всички приседнаха около огнището, където Мико хвърли няколко нови дървета. От бойците отвън се присъедини още един – този с шипа на ръката – и приседна до Белязания. Тодор започна: --- Нашата работа тук почти привърши. Остава да изчакаме ден-два записаните новобранци и да назначим нов Представител и да продължим на север. Мавриций реши Белю Младши, сън на Белю Старши от Безсмъртната Кохорта да бъде Представител за тази Подпровинция. Чаро Топаровия, който е отвън не оправда назначението си. Тъй като на Мавриций се подлюти старата рана в корема, той реши да остане тук и да ръководи работата. Аз ще го замествам по-нататък, а за мой заместник назначавам Белязания. Последният протегна напред ръка и Тодор млъкна. --- Отказвам назначението. Оставам тук с Мавриций – рече Белязаният. --- Не може да се откаже назначение Щерьо – поясни Тодор. Който откаже назначение или е наказван със смърт по закон ако е война, или е гонен от войската и са му отнети привилегиите и земите в нашият случай. --- Майната му на закона – не може ли да се промени ? --- Сега и тук – не може – думата на по-страшия е закона. --- Решавам да приема назначението. Е, приех го. Центурий ли съм вече или не ?! Мавриций, който слушаше и изглежда разбираше за какво става въпрос, разкопча колана си с ножа и го подаде на Тодор. Тодор откопча своя колан и запаса колана с меча на Мавриций, а своя подаде на Белязания – Сега вече си центурий. Белязания закачи колана на Тодор през рамо и запита: --- Трябва ли писмено потвърждение на назначението ? --- Не е нужно засега – отвърна Тодор – това ще бъде изготвено по-късно в столицата, като бъде потвърдено от думите ни. Аз съм назначен за дук на Долна Мизия от Мавриций, а ти на стотник в тази провинция от мен. Белязания се усмихна и рече: --- Това исках да чуя. Ето и първата ми заповед: „ Назначавам стоящият тук Желю Железни за стотник в провинция Мизия за срок от 3 години, като дук Тодор ми е свидетел. Приемаш ли Железни назначението и знаеш ли закона за неизпълнение на заповед в мирно време ? ” --- Ега ти бързака – стъписа се Желю – тъкмо се чудех как така бързо се съгласи, а то какво било. Има ли право да поставя срокове този – попита Железния – като посочи с ръка Белязания ? --- Както е изказано – така се приема и се изпълнява както е разбрано. Аз нищо неразбираемо не виждам, допълни Тодор, като не можеше да сдържа повече смеха си. Белязания се присъедини към смеха му и подаде колана с центурионския меч на Железния. Желю пое колана с лявата ръка и с дясната замахна светкавично към слепоочието на Белязания с дясната с шипа скрит в ръкава. Белязаният не помръдна, когато шипа спря на един пръст разстояние от слепоочието му. --- Железни, гарги се плашат с този номер. Хайде ходи се представяй какъв началник си в момента на другите попълнения отвън и посочи към вратата. Тихо псувайки под мустак, Железни излезе и се запъти към новодошлите, които бяха се спрели при Чаро. Това бяха трите нови момчета, които бяха се записали за войници. --- Хайде момчета, отивайте при другите там под дърветата. Ти оставаш тук, рече той на Чаро, който се готвеше да се присъедини към тях, за тебе още никой нищо не е решил. --- Знаете ли кой е центурион на Мизия бре магарета ? – попита Желю, налягалите под дърветата войници. --- Сигурно си ти. – отговори един. --- Я – стъписа се Желю – ами откъде знаеш ? --- Що ще меча на Тодор у тебе тогава ? Желю чак сега се усети, че още държи колана с меча на Тодор. --- Умно магаре си ти, Спасе. Затова те назначавам за мой заместник. Отиваш още сега и подбираш една юница от петровските да отпразнуваме една оставка и две назначения, а-а, три с твоето. Като каза това се върна в одаята при другите. --- Готово – отсече новият заместник и се обърна към новодошлите момчета. Отивате в стадото край което минахте и подбирате едно ланско биче. До мръкнало го искам тук – живо ли ще го докарате или на парчета си е ваша работа. Слушай заповедтта ми : „Бе-е-е-гом”. Трите момчета се запътиха ентусиазирано към целта. --- Я се върнете – отново се провикна Спас. – Аз казах бегом, а не да се влачите като юрдеци. Слушай заповедта – „Бе-е-е” – изрева войника и момчетата се юрнаха като луди. --- Я се върнете пак – изрева войника – наоколо другите явно се наслаждаваха на спектакъла, но никой не се смееше, само се подсмихваха под мустак. – Ами аз още не съм свършил думата. „Б-е-е” е за подготовка, а „гом” за изпълнение, ясно ли е ? --- Ясно – отговори едно от тях. --- Виж ти – учуди се Спас – Ти как се казваш ? --- Толю – отговори момчето. --- Тольо, когато се командва „срел-л-л-ба”, кое за какво е ? --- „Стрел” е за подготовка, а „ба” за изпълнение – отговори на скоропоговорка момчето. --- Точно така. Назначавам те за Старши на тези двата – каквото ви каже, това ще правите, обърна се той към момчетата. Не дойдете ли с бичето до тъмно – ти си отговорен, поясни той към Толю. --- Бее – изрева пак Длъгуча – но момчетата се захилиха и никое не помръдна – “гом”, изрева войника войника и трите момчета новобранци се юрнаха кикотейки се сред , сред избухналата врява сред войниците, които свиреха и ревяха след тях. --- От този край са по-оправни – рече Спас – онези от Беломорието бяха по-заспали. --- Да бе, „по-оправни” щото ти си от този край. --- Именно – поясни Спас и спорът започна. . . . През това време момчетата бяха се метнали на конете си и се отдалечиха в галоп да търсят биче за пиршеството. Тодор по това време обясняваше идеите на Войника – дук Мавриций, който беше излязъл в оставка: „..формирана е нова провинция Мизия, която се се простира на север и запад от тук. Преди вашата провинция беше гранична, сега става вътрешна и това предполага нови функции на населението. Войниците, които ще са тук няма да са заети със охранителни дейности, а само със спомагателни. Трябва да се разшири пропускателната възможност на пътищата към Скития и съответните доставки от и към нея. Граничните провинции винаги са затруднени с доставките и хората там са по-бедни, но затова пък по-улеснени с местно самоуправление. Понякога това самоуправление води и до грабежи, както е случаят с Пéтровите тук. Ще организираме подобрение на пътищата, конски станции на всеки 30 км., пощенска служба, охранителен гарнизон, който ще се дислоцира тук, на това място. Мавриций го избра като много удобно за отбрана и подходящо разположение за изграждане на една не много голяма, но яка крепост. От едната страна реката, от другата заблатена падина и малък приток на Голямата река, остава едната страна, която с малко труд може да направи мястото труднодостъпно дори за масирана обсада. Ще имаме нужда от постоянно управление и стопанисване на задължителните дълготрайни хранителни припаси и склад за оръжие и ковачница и т.н. За тази цел Мавриций избра Белю за Представител и управител на работите по строителството на крепостта, която ще се издигне тук.. . . --- Ами кой ще я строи тази крепост ? То тук дюлгери няма – ти видя, че дори богаташките къщи на Петровите са правени от тукашните хора – възрази Белю. --- Ще се намери - ако няма – ще се доведе от там, където има. Да караме подред. Белязан, ти какво мислиш по този план ? --- Оставам при Мавриций, да помагам каквото има да се върши. Мисля, че Белю има дадености за тази работа, макар да е още младок – не се ерчи, не се плаши, като се гневи се владее, макар, че може да строши на много хора вратовете ако поиска. Не лудва веднага, което е много ярка черта на хората по тези места – е една дума одобрявам избора на Мавриций и те подкрепям. --- За мен е ясно, аз продължавам на север - каза Тодор, - за Мавриций също е ясно, ти какво ще кажеш Бельо ? --- Мисля, че каквато и да я подредите, то подредбата трябва да е такава, че майка ми и брат ми да са винаги край мен или аз край тях. Само при това положение съм съгласен. --- То това си е твоя работа Бельо, ти си Представител тук, въпреки че не осъзнаваш още важността на този пост, уреждай нещата по свой тертип. --- Първо ще отида за известно време до онзи град, дето му викате столица. Всички вие знаете стократно повече от мен и няма как да се оправя с Петровите, ако не знам това, което знаете вие. Докато се върна вие се оправяйте тук, както намерите за добре, центурии, дукове и каквито сте там, но. . .в никакъв случай против това което иска или не иска майка ми. --- Женско царство ли ще правим ? – кисело попита Белязания. --- Докато се върна – женско ще е – отсече Белю и сам се зачуди на гласа си. Усети нещо ново у себе си и то бе, че който и да се противопостави на майка му и брат му ще му бъде враг от тук нататък. И той беше видял как трябва да се разправя с евентуални неприятели и дори мислеше, че може да го направи много по успешно от войниците. --- Брех мамка му, на какво се насадихме – затюхка се престорено Белязания и покри главата си с кърпата за хранене, майката на Белю се усмихваше и се радваше на сина си, как за два дни порасна с години, Тодор и Мавриций се смееха гърлено, а братчето му Мико така и не разбра за какво си говорят големите. Пътуването На сутринта Белю както винаги се събуди по тъмно. Излезе от къщата и забеляза, че Спас беше клекнал до някакви бронзови гърнета и обясняваше нещо на новоиздигналия се новобранец Толю. Приближи до тях и се заслуша. --- Това гърне се нарича “темпус”, по него се сменя нощната стража. От днес нататък ти отговаряш за него. --- Те са три гърнета, не едно, тъкмо ще има и другите двама да отговарят за по едно гърне, веднага съобрази Толю. --- Много бързо лепиш бе момче, браво от тебе ще стане голям началник щом още от първата си нощна стража гледаш как да прехвърлиш тежестите на службата на друг гръб. При темпуса обаче този номер не може да мине. Те са три, но се водят за едно. Я ги разгледай по-отблизо. Толю се наведе и заоглежда чудатите уреди. Три големи купи, двете почти еднакви, а третата – по-голява и с малка дупка на дъното си. --- Ами тази е пробита – всичко ще изтече от нея - забеляза Толю. --- Именно. Всеки от съдовете без дупка има един белег от вътрешната страна. До там се пълни с пясък, после се изсипва в онзи с дупката и пясъка започва да тече в третия съд, който е под онзи с дупката. Ето това триножниче поддържа гърнето с дупката. Като се изсипе, празната съдина се слага отдолу и пълната с пясък пак се изсипва отгоре. --- Че това може да продължи вечно – забеляза Толю. --- Вечно едва ли, но докато си жив, може би да. Всяка стража е по четири паници. След четвъртата паница сменяш стражите – тези които са спали, сменят дежурилите. --- Ами аз кога ще спя ? – попита Толю. --- Твой си проблем, никой не е казал, че е задължително да спиш. Ако пък заспиш и пропуснеш да смениш паниците в мирно време ще отнесеш удари с бич, във военно време – ще се лишиш временно от главата си. После в трапа, да си я търсиш – захили се Спас. --- А не може ли някой друг да я върши тази работа – попита Толю прозрял неочакваната напаст се е струпала на главата му. --- Аз казвам, че ти ще я вършиш и това е. Айде мръдни настрани, че искам да говоря с Белю. Когато момчето се отдалечи Дългуча се обърна към Белю: --- Бельо, като тръгнеш към столицата с тебе ще дойде Белязания и предполагам и Железния, иначе защо ще ми предава длъжността си. Ти си още съвсем зелен и надали сам ще можеш да минеш и част от пътя без да загубиш някъде къдравата си глава. --- Че аз в гората цял живот съм сред зверовете, какво толкова страшно от хората. --- Там е работата я, гората и зверовете са най-безопасното място, докато равнините и долините обитавани от хората е най-опасното място за пребиваване. Колкото повече хора има – толкова е по-опасно. --- Че нали уж е имперска земя ? – зачуди се престорено Белю. --- Дали е имперска или пастирска без началник, не променя лошотията на хората. Империята налага някои закони за да внесе еднакъв ред за всички, но този ред е твърде крехък и се крепи единствено на силата на меча. Няма ли контрол със сила – кражбите, убийствата и насилията между хората са безкрайни. Ето затова не е желателно, ами направо задължително някой да те придружава, защото вече си пратеник на Мавриций, а Мавриций не е кой да е. --- Ще трябва да покажа на Мико горе стадото – да се грижи за него, докато ме няма. --- Твоето семейство едва ли ще има нужда от това стадо занапред, но ако искаш братчето ти да се научи на самостоятелен труд може да го пратиш горе. Айде добра стига закъде си тръгнал и добро завръщане – аз отивам да полегна малко. Къщата с патиците вече беше се оживила и от извилият се дим през комина, Белю разбра, че майка му е сложила дърва в оджака. Мико се показа на вратат и се протeгна сладко и един по един наизлязоха и бойците. По стар навик първо наминаха край конете да им преместят колчетата, за да пасат на друго място, други вече ги водеха за поводите към реката. Белязаният се приближи към Белю. --- Кога смяташ да тръгваш към столицата, Белий ? --- Днес-утре, ако няма нищо друго належащо. Първо ще отида с Мико да го заведа горе при стадото, после тръгваме. Казаха ми, че и ти ще идваш с мен. --- Право са ти казали, че и още някой май ще тръгне с нас. Белю свирна тихо и Мико, който се връщаше от реката сред сутрешното миене се запъти към тях. --- Мико, докато се върна ще пазиш стадото горе, ще го доиш, ще ти кажа как се прави сирене и кашкавал. Трябва да научиш някои работи и най-вече сам да се оправяш на тоя свят. --- Ами нали щеше да говориш да ставам и аз Представител – сега отведнъж – овчарче !? – възмути се Мико. --- Така се става Представител Мико, от овчарче – каза Белю и двамата с Белязания се разсмяха, докато Мико промърмори неодобрително нещо и тръгна към къщата – сигурно да се жалва на майка си. След малко се показа заедно с майка си и една голяма торба на рамо. Приближиха се и майката каза: --- Хубаво си решил на Мико, но тъй като е още малък, нека остане горе до ранна есен. Не както ти оставаше докато паднат снеговете. Пък и ти може да си се върнал дотогава. --- Ще остане докато е нужно да седи там, хайде братле, да потегляме. Белязан, може ли да взема коня , да дърпа талижката нагоре по планината ? --- Може, първо защото е твой кон и второ защото това му е работата – да работи, а не да се бие. Ще отида да му приготвя някакви такъми, за да се върже возилото за седлото му. През това време Мико стоеше омърлушен от лошото развитие на нещата. Брат му заминаваше, той наместо да стане Представител заедно с него, ще завръща овце и кози, трябва сам да си готви, да меси кашкавал, да дои – труден живот му предстоеше. --- Бате, абе аз като отида в планината, после как ще върна талижката обратно? Много ми е тежка. --- Дотогава трябва да си заякнал за да я върнеш – усмихна се Белю. Боб чорба ще си вариш, попара от сурватка на кучетата ще правиш, да омесиш кашкавал трябват здрави ръце, точно такива, които да върнат талижката обратно. --- Отивам да питам мама как се готви боб и леща и се меси хляб. То аз си знам де, гледал съм, ама за по-сигурно, рипна Мико и изтрополи към къщата, защото майка му беше се прибрала вече. Там завари майка си край оджака и заразпитва, колко сол, моркови и чубрица се слагат на боба и лещата, до кога ври чорбата и т.н. Белязаният се върна с два коня на поводи, като яздеше своя. Мико вече по-смел, беше нарамил едни дисаги с всевъзможни неща, за да облекчи овчарлъка ли, а Белю се приближи с талижката. Белязаният много сръчно завърза пръта й за теглене за такъмите на единият кон. Единият от доведените коне беше ездитния кон на Мавриций, сега вече Бельов, а върху другият на който беше завързана талижката, метна Мико отгоре. Дисагите постави отзад в талижката, а поводите на коня му завърза за седлото на коня си. Белязания огледа набързо малкия керван и запита Белю: --- Вода ще вземем ли ? --- Не, отговори Белю, по пътя има кайначета, откъдето ще пием. Белю още не беше се качил на коня си, стоеше до майка си и не знаеше как да си вземе довиждане при това положение. Тя се приближи до Мико и тихо му каза: ---Ако стане нещо с което не можеш да се стравиш, оставяш стадото и се прибираш, чу ли !. Мико завъртя едва доловимо с глава, защото му стана неудобно от предложеният майчин вариант. Та Белю никога не се е връщал в къщи да търси помощ и затова го избраха за Представител, а той е вече почти Представител като брат си, нима ще хукне от планината за в къщи !? Мико реши, че това никога не може да стане и ще преодолее всякакви препятствия, които му се изпречат. Пък и Куция ще му помага естествено, защото беше го отгледал още от пале . . . Белю беше се качил на коня си, махна с ръка на майка си и подкара към планината. Зад него потегли Белязания, като наблюдаваше назад как се движи талижката с присоблението му. Коня на Мико, отначало малко вървеше на една страна и все се оглеждаше онова трополящо нещо зад него да не го удари, до след стотина крачки посвикна и мина на по-спокоен ход. След няколко часа минаха край Голямото дърво и свърнаха в пролома, който водеше към стадото. Към икиндия бяха вече в околностите и Белю се притесни, как вълкодавите щяха да посрещнат конете. Той слезе от коня, даде му поводите в ръцете на Белязания и продължи напред пеша. Като се отдалечи на един хвърлей, направи знак на Белязания да го следва с конете. Когато приближиха пещерата, Белю изсвири продължително и силно. От няколкостотин метра се чу радостния лай на Сива и след малко тя първа пристигна, като се затъркаля в краката на Белю. След нея с големи и тежки скокове се приближаваше Бесния, но не към Белю, а към Белязания. Белю обаче знаеше какво е намислил и застана пред Белязания. Бесния не му обърна никакво внимание и с огромен скок се хвърли към гърлото на непознатият враг. Белю го сграбчи във въздуха и се търколи с него в тревата като здраво го притискаше. Белязания се мяташе диво и се мъчеше да се освободи, но Белю не отслаби хватката. Не се знае колко щеше да продължи цялата олелия, ако не беше се намесила Сива. Тя с гневен лай се спусна към Бесния и здраво го ухапа по задния крак. Бесният начаса стихна и заръмжа недоволен. Тъй като това беше обичайното му състояние, Белю го пусна и похвали Сива, като я потупа по гърба. През това време се приближи и Куци, като го видя Мико завика “Куци, Куци” и се затича към него. Кучето изглежа също позна Мико по гласа и весело завъртя опашка, а Сива тичаше около Мико и миризмата му, която беше същата като на Белю я възпираше да го нападне. Мико зарови ръце в руното на Куци и легна с него в тревата. По този начин приключи пристигането на Мико край Пещерата, а след известно време се прибра и Стария коч със стадото си. Белю и Мико го запряха зад плета, който заграждаше входа и Белю побърза да издои набъбналите овце, докато не се е пресекло млякото им от тридневното му отсъствие. Всички овце и кози бяха налице, включително и едно новородено агънце – кучата бяха пазили стадото съвестно, както винаги. Белю обясни на Мико, къде са съдините в които втасва млякото, цедките, подкваската и др. неща по правенето на кашкавала. Показа му и сухият ъгъл в пещерата, където да прибере дрехите си и продуктите от къщи, кремъка и чакмака с праханта за палене на огън и др. такива малки, но важни дреболии, без които живота на овчаря е обречен на провал. Мико беше виждал всички тези неща, но сега слушаше с повишето внимание, тъй като осъзнаваше че утре няма кой да му ги каже отново. --- От къде пиеш вода бате, пак от старото кайначе ли ? --- Не точно от него, а малко по-надолу. Аз го изкопах по дълбоко, покрих го с прави клони и отгоре сложих мъх и пръст. Здраво е, но по-добре е да не стъпваш върху него, да не се продъни. Водата се отвежда няколко крачки по-надолу по един улей от брезови кори, който също е покрит. По този начин винаги има течаща вода и не е нужно на се чисти кайначето от листа и насекоми всеки път, когато черпиш вода. --- Ама ти ли ги измисли тези устроения ? – възхитено попита Мико. --- Като седиш тук по цяла нощ, какво ли няма да измислиш и ти братле, поощри го Белю и тръгна да го търси из пещерата, а Мико, възседнал цървула му примираше от задоволство . . . Навън завариха Белязания, който беше напалил огън на обичайното му място до стената на пещерата, но под стража. Трите вълкодава бях го заобиколили и му бяха препречили всякакъв път за отстъпление, но тъй като врагът беше под закрилата на Белю не смееха да се разправят с него както подобава. Белязания седеше без да ги поглежда, но нащрек. --- Добре, че идваш скоро Белю, че току виж съм те лишил от тези помощници, ако рекат да закусват с мене. --- Куш, - кротко махна с ръка Белю към вълкодавите и те поуспокоени от невъзмутимостта на стопанина си пред този враг, се отдръпнаха от огъня, да наблюдават по-отдалече подозрителния непознат , за да се намесят в защита на Белю, ако врагът измисли някаква хитрост за атака. Бесния стоеше готов за фронтална атака, Сива беше с план са пресичане на евентуалното му бягство, а Куци зае някаква тайна позиция в тъмнината и не се появи повече. --- Ти ли си ги обучавал тези песове на тактики за бой ? – попита Белязания. --- Само малко, за да завръщат стадото, но пък те всичко май това си го знаеха и отпреди. Мико слушаше отстрани и се радваше, че батко му има такава предани помощници, които ще помагат и на него. --- Сива, повика Мико кучката и когато тя завъртя опашка дойде при него, хвана я за врата и легна с нея в тревата. Бесния се завъртя около тях, но тъй като не умееше да се радва, нито да върти опашка, легна наблизо и започна да издава някакви странни бълбукащи звуци, които по неговият речник би трябвало да са радостен лай. Куция остана някъде в тъмното на пост. На сутринта Белю се събуди както винаги по мрачина, а веднага след него се надигна и Белязания. Белю отиде и сложи нови дърва на огъня който беше позагаснал и се отправи надолу към изворчето. Белязаният събуди Мико: --- Хайде момче, ставай, ти си вече стопанина тук, какво трябва да правиш ? --- Ами не мога да се сетя сега, май трябваше да издоя, а не това беше като се върнат, сега трябва да ги пусна, къде е бати ? --- На чешмата, вземи си напълни и меха с вода, ще ти трябва за през деня. Мико си облече връхната дреха, нави си навоите и ги стегна с кожените ремъци. Белязаният му каза: --- Слушай сега, ти нали искаш съшо да станеш Представител ? --- Ами да, нали бате е такъв. --- Тогава трябва да се научиш да изпълняваш заповеди като войник. --- Ще ги изпълня, казвай какви са. --- Трябва да ги изпълниш, но при пълна тайна. Мико грейна от щастие, вече и тайни ще му се доверяват. --- Казвай заповедта ! --- Когато мине време след като аз и брат ти тръгнем на път, толкова време, че тревата да се заскрежава сутрин, ще натовариш на каручката всичко тук, ще забереш овцете, козите и кучетата и ще слезеш долу при майка си, в къщата. Ясен ли съм ?. --- Ясно. Ами конят ще остане ли при мен ? --- Не, ще го вземем с нас за резервен и да носи багажа. Ти ще закараш каручката с кашкавала, както правеше брат ти, няма да бързаш, дърпаш яко и полека- лека, все ще стигнеш. И на никого нито дума преди да стигнеш в къщата с патиците, ясно ли е, това е военна тайна. --- И на бати ли да не казвам ? --- И на него, каза Белязаният, то едва ли имаше и на кого другиго да каже, но забеляза, че Мико нещо не беше съгласен. Аз ще кажа на Белю, какво съм ти наредил по някое време, важното е сега ти да пазиш тайна. Мико не беше много наясно защо трябва да пази тази временна тайна, но се съгласи. През това време Белю се завърна и остави два меха от козя кожа на земята. Белязаният отиде да оседлае конете, а Белю се запъти да махне оградата на стадото. Докато отместваше оградата от сплетени клони, Мико му пошушна: Бате, войника ми даде заповед на първа слана да се прибера със стадото в село, да го направя ли ? Белю не го погледна, но също тихо му отвърна – да, по-добре ще е, да не чакаш снеговете. Хубаво - пак прошушна Мико и се отместиха да дадат път на козите, които поединично със скокове наизлизаха от тъмното следвани от плътната маса на овцете. --- Да храниш кучетат със суроватката, да ги чистиш от време на време от тръни и кърлежи и така братле, оправяй се. С примките за зайци се справяш по-добре от мен, каза мама. Мико засия – майка му, въпреки че не одобряваше тези му ловджийски мераци, все пак беше казала на батко му, имаха най-хубавата майка на този свят. Сива – куш, смъмра той кучката, която заръмжа, защото през това време Белязаният беше се приближил с трите коня. Белязаният възседна коня си, към седлото на когото беше привързал третият кон. Белю също се метна на коня, защото му беше по-удобно, наместо да се петлае със стремената. Махна с ръка на Мико и потегли надолу по склона с Белязаният. Мико погледа още малко, но се извърна и се затича след стадото, което вече беше навлязло в гората под ескорта на вълкодавите. Като стигнаха подножията от другата страна на планината, Белязаният рече: --- Сега ще обърнем по реката надолу, докато стигнем друга река – тя се казва Истрос. От нея тръгваме на запад – има път, него ще държим. --- Чувал съм за нея – каза Белю, била много голяма. --- Не е голяма, има и по-големи – допълни Белязаният. Ти къде държиш писмото ? --- Майка ми го заши в кожухчето. --- Много добре. Ето това е другото писмо, което ще показваме, то е у мен. Ако ни се наложи да бягаме поради някаква случка, срещаме се на същото място, където сме били предната вечер на нощувка и се чакаме два дни. Ако срещнем императорски войници – грижата е моя. Меча и ножа не се дават на никого при никави обстоятелства – закон № 1. Използват се само срещу врагове – закон № 2. За употреба срещу свои, закон № 3 – смърт. Засега тези трите ти стигат, захили се Белязаният. --- Запомних, отвърна Белю, поради каква причина може да бягаме ? --- Ами ако ни нападнат стотина опитни бойци промъкнали се в дълбочина на имперската тертория – ще бягаме, естествено. И докато бягаме, ще гледаме да ги ликвидираме някакси по възможност, или ще съобщим за тях в най-близкия гарнизон. --- Че къде има по тези места гарнизони ? --- Има по пътищата и на възлови проходи. По тези места няма, защото всичките са по границата на Истъра, Дунав на нашия език. --- Аз не съм чувал за хора разбойници – каза Белю. --- То и аз не бях чувал преди да ги срещна, но се намират, къде от местни хора, къде от хора зад границите на империята – идват уж да търгуват, но каквото докопат с бой, пак го считат за законна търговия. --- Те от нашето племе ли са ? – попита Белю. --- Има ги всякакви, както казах – лошотията на хората не се дели на родове. Имало е времена, когато нашето племе се е простирало до края на земята на Запад и до Армения на изток. След като народа започнал да обработва земята, да се множи и езика се изменил – така съм чул да говорят в столицата. --- И какво е било името на това племе ? --- Всяка област са се наричали по разному, по името на планината, на реката, на някой местен Бог – така разправят. След стотици години всяка област започнала да говори по своемо си и сега всички тези племена се разбират по говора, че са били някога от едно племе, но не могат да се разберат в подробностите, защото думите са се променили, началниците им се големеят и странят от съседите и такива ми ти работи съвременни. --- За пръв път чуват думи да се променят – каза Белю – е, как ще се промени “Белю” например ? --- Белязаният се захили, - ще се промени и още как, мен да не би майка ми да ме е наричала “белязан” !? Ами реката край Къщата с патиците, как се нарича ? --- Не знам, няма име, Голямата река се нарича – възрази Белю. --- За тебе може да е голяма, за други е само една никаква река, която може да се прецапа. А това, че няма име, не е беда, все ще се намери някой, който да и даде име. Това ще се наложи когато стане необходимо да се впише гарнизона, който ще бъде на мястото, където си роден и откъдето дойде във войската на императора един от Безсмъртните. Белю замълча и Белязаният не продължи разговора. Така яздиха до към обяд и когато стигнаха поредния поток, наместо да го пресекат, Белязаният каза, че ще почиват тук. Избраха една полянка сред ракитаците на потока, където имаше място за конете да пасат. Докато Белю сваляше амуницията на конете и ги привърза към забити колчета, което вече беше научил, Белязания беше извадил от храната и беше полегнал на сянка. Като свърши с работата си Белю също полегна до него. --- Ти защо не ядеш, чакаш ли ме ? --- Когато е възможно, войнците от имперската войска се хранят заедно, а сега такова нещо е възможно – обясни обстоятелствено Белязаният, като се загледа към конете. Те бяха наострили уши в една посока. Белязаният бързо стана и тичешката отиде до тях. Хвана коня на Белю за ушите и като пръхтеше, шумно с устни го накара да легне на земята. Посочи коня с ръка на Белю и отиде към следващият. Белю разбра и легна веднага до главата на коня си. Желязни повали по същия начин и своя кон и после резервният като остана до главата на резервния кон. Погледна към Белю и каза: --- Сега стани и ми донеси оръжията, защото на този кон му нямам много доверие – твоят е обучен да не става от земята без заповед, ако ще и вълци да има наоколо. Белю приведен отиде и донесе не само оръжията, но примъкна до конете и седлата им и останалите неща. --- Е, за това да не става когато има вълци наоколо, как е обучен ?. --- Ами с вълци естествено, водим вълците около него и стане ли – бой. Като стане 100 пъти и отнесе всеки път бой с камшик– научава се. Палим огън и все такива страшни за конете неща. То и човек може да се обучи по този начин не само кон, захили се безвучно Белязаният. --- Все още нищо не се чува – сподели Белю, да не са се объркали конете. --- Ти навярно забеляза, че те и изпръхтяха няколко пъти. Това е конският език и се учи по бавно отколкото човешкият. При нашият случай моят кон изпръхтя на хора. Всеки кон пръхти по свой си начин на това което забелязва и трябва да мине много време, докато се научиш да забелязваш на какво пръхти. Само един кон съм имал, който не пръхтеше, а мърдаше уши и клатеше глава. Но го убиха в едно сражение, този който имам сега доста слабо се приближава до обучението което имаше първият. --- Че кога имат време войниците да обучават конете си ? --- Има си спецални хора за тази работа във войската – те се занимават с това и когато някой загуби коня си, си избира друг от обучените. Коняра който го е обучавал му казва всичко което . . . ето вече се чува тропот на коне. Тихо! Белю също беше дочул звука и се загледа към посоката откъдето идваше, но тръстиките пречеха да се види нещо. Тропота приближи и отмина. Погледна към Белязаният който му посочи с ръце един пръст и една ръка – сигурно конниците бяха толкова на брой. Белязаният се надигна и се загледа зад тях. --- Наш авангард са – каза Белязаният. След тях идват и другите. Яденето ще почака. Помагай да оседлаем конете. Като свършиха тази работа, ги възседнаха и излязоха на мястото, откъдето бяха минали конниците. Като огледа следите на конете, Белязаният потвърди – секста. --- Това секста на какъв език е – попита Белю. --- На латински – това е официалният език в Империята, а иначе всеки се разбира с другите както си може. Затова и подразделенията са съставени от хора, които са еднакво говорящи, за да се разбират помежду си, но заповедите се издават на латински или на езика до когото са отправени. Тези коне са от нашият народ, тракийският. --- Откъде разбра ? – учуди се Белю. --- От подковите. Нашите слагат по куатро пирона от външната страна на подковата и по трес от вътрешната, други ковачи слагат по четири от двете страни. На Белю му беше срамно да признае, че не може да брои и слезе да разгледа следите. Като се спря до една отчетлива следа, разбра, че куатро е една ръка без палеца, а трес – една ръка без палеца и показалеца. Постара се за запомни значенията на тези чужди думи. --- Ами ние с тебе колко броя сме, Белязан – смутено попита Белю. --- Ние сме дуо, каза Белязаният и двигна два пръста, показалеца и палеца – на нашият език тази дума е преведена – ДВА-ма, защото когато тракийците за първи път са влязли в имперската войска, този звук У е имал друга буква, а сега има друга, но тези работи са сложни засега за теб. --- Май да – съгласи се Белю, но поне разбрах, че дуо, трес и куатро са съседи, като предното съдържа задното в себе си. --- Като дойдат останалите, ти стой по-пълътно до мене, смени темата Белязаният. На какъвто и език, каквото и да се говори, бъди спокоен. --- То аз съм си спокоен, от какво да се притеснявам ? В далечината се зададе плътна група пешаци, които се движеха в колона. Пред тях имаше няколко, които бяха на коне. Двама от тях се отделиха от останалите и препуснаха срещу тях. Белязаният подкара коня в тръст, като го обръщаше ту с едната, ту с другата страна към идващите. Животното изглежда беше свикнало на тези команди и много грациозно танцуваше по пътя. От противоположната страна, единият от конниците направи същата маневра и Белязаният спря коня си. Белю дръпна юздите на коня си и спря до него. Тези които идваха срещу тях бяха войници като Белязаният, защото бяха със същите дрехи и брони като него. Препускащите вече бяха ги приближили с голяма пушилка след себе си. Белязаниат подкара настрани, дотолкова, че пушиляка да не го заслепява и отново спря – Белю се движеше плътно до него. Приближаващите бяха подкарали конете ходом и също извиха към Белязаният, който беше се отстранил от курса им. Първият от тях вдигна ръка вертикално нагоре за поздрав и Белязаният повтори движението. --- Не те ли погребаха в Илирия, при Сирмиум, преди време драги Аний ? – попита Белязаният. --- Опитаха се да го направят Белязаний, но се събудих навреме, преди да ме подпалят. Вие не срещнахте ли да минават от тук няколко мулета ? --- Срещнахме ги Аний, но те не ни срещнаха – ухили се Белязаният. Това дето ти виси отстрани на седлото не е ли червената Божия течност уважаеми стотнико ? --- Аний е вече хилядник Белязан дяволе – отбеляза Аний като му подхвърли въпросната торбичка. Тя се оказа малко мяхче с тапа, от коята тънка струя течност се отправи в устата на Белязаният и то от доста далечно разстояние. Белю забеляза, че такаво опитност навярно се придобива след дълга употреба на мяхчето. Като го запуши пак с дървената тапа, Белязаният отбеляза: --- Признавам, че винаги си се снабдявал с първокачествено вино Аний, къде си се запътил с тези след тебе ? --- Не ти влиза в работата Белязан, а ти накъде си тръгнал с този селяк ? --- Водя го към столицата, да уредим някои работи. --- Доколкото ми е известно ти беше тръгнал с Мавриций на север Белязан, него не го виждам, а ти се връщаш с някакъв селянин. Да не са ви избили скитите ? --- Няма такива до Истъра вече, драги Аний и ако ги има то си седят мирно на задниците, гледат си добитъка и си плащат десятъка. Мавриций е жив, но може да не преживее зимата – има парче стрела в далака, която не може да се извади. Сега е в Къщата с Патиците на около 25 стадия от тук в посока север, това е след третия поток, ако държиш същият курс който си поел. Реши, че там е удобното място за поредният форт от новите. --- Много хубаво. Тъкмо ще му оставя някои от тези педеси, които водя да се белосва с тях – тръгнал съм да ги разхвърлям след него. Казваш, че той е в тази Къща с Патиците, ами нататък кой ще бележи местата на фортовете, аз за какво ги водя тези телета, нали да ги дислоцирам след него, да строят, копат и т.н. ? --- Ето че сам си каза накъде си тръгнал, ама се правиш на големец, Аний, ерчиш се. Мавричий назначи Тодор за Дук, а Железния за стотник – с тях се оправяй. --- Че ти си по-стар войник по служба от него, защо не назначи теб ? --- Не съм бил толкова красив като него, затова, - разкикоти се Белязания и двамата мъже се затресоха на седлата от смях. През това време се зададе един конник от ариегарда препускащ по обратния път. Като наближи на запененият си кон, даде днак на Аний, че иска да говори с него, Аний му махна с ръка на приближи: --- Казвай си тайните тук, на всеслушание войнико ! --- В тази посока, няма засади и въоръжени хора, господине. Аз съм първият по обратният път. --- Аха , няма казваш, ами тези двама въоръжени тук откъде дойдоха, изпод земята ли ? Войника намусено погледна Белязаният и Белю, а Аний и Белязания се хилеха както винаги. --- Я да арестуваш този селянин, който е до стотника, без да го нараняваш – заповяда Апий. Съгледвача се зарадва, че му се възлага отново задача, наместо наказание и ентусиазирано пришпори коня към Белю. Белю въпросително погледна Белязания и онзи му направи знак с юмрук да приеме боя. Съгледвача вече беше приближил с коня си, приклекна на седлото и се хвърли към Белю. Белю обаче светкавично се смъкна от коня и съгледвача прелетя над празното място, като се строполи от другата страна. Бързо скочи на крака и пак се хвърли към Белю с протегнати ръце, но Белю успя да го хване за едната ръка и силно я дръпна надолу от което съгледвача пак заби глава в прахоляка. --- Стой ! – извика Аний, и Съгледвача, който тъкмо се беше изправил застана мирно. Белю, който си нямаше понятия от тази команда, пак се метна на коня си. --- Белязан – начумерено извика Аний – ти знаеш ли какво има този селяк отзад на пояса си ? --- Да драги, Аний, знам, представи си. --- И на какво основание, Белязан ? --- На основание на кръвното право, драги Аний. Аний бавно се приближи и отблизо се взря в Белю. Заоглежда го от главата до петите и се обърна отново към Белязанят. --- Значи сме “плюс един”, така ли? --- Може даже да е “плюс двама” – момчето има братче. --- Да-а, - провлачи Аний - и ти се издаде защо си тръгнал към столицата Белязан, едно на едно сме - ухили се Аний, като за пръв път се обърна към придружаващят го конник и му направи знак да се приближи: --- Ти се мятай на коня – обърна се той към съгледвача - и обратно да те сменят. Конника се приближи до Аний, беше се приближил и Белязаният. --- Белязан, ти познаваш сина ми Аню, посочи той към конника – другите му викат Ений, по-модерно било. --- Аз съм Аню – протегна ръка към Белю Аний, като се наклони напред. Белю недоумяващо погледна Белязания. --- Протегни ръка да се здрависаш за здраве, така се прави между хората от Безсмъртната кохорта, Бельо – обясни Белязаният. Белю протегна ръка и несръчно се здрависа, после направи същото и с Ений, сина на Аний. --- Белю-ю, да-а, значи Белий ти е баща. Знаеш ли порядките ? --- Не ги знае – отговори вместо него Белязаният – но може да ги спазва като песовете си, без да ги е учил. --- Я обясни – попита Аний. --- Питах го, песовете си той ли ги е обучавал, пък Белю ми отвърна, че те си го знаели това преди него и то дори по-добре. --- Хо-хо – закикоти се Апий – абе вие с Аню да не сте си плюли в устите, аз все му обяснявам нещо, а той ми казва, че го знае и преди мене . . . Четиримата се засмяха. През това време първите пешаци вече започнаха на преминават покрай тях. След пешаците имаше и каруци, натоварени с някакви уреди и приспособления, с бъчви за вода и вино, чували и други работи. Сред пешаците се виждаха конници, след тях пак пешаци и колоната се точеше на километри. Тъй като Белязаният и Аний си говореха нещо тихо, Яни махна с ръка на Белю да го придружи. Отдалечиха се на известно разтояние и Яни заразпитва Белю. --- Значи и ти си от нашите – Безсмъртните ? --- Не съм съвсем сигурен, каза Белю, само Белязаният така твърди. --- А той откъде разбра че си от Безсмъртните ? --- Бях решил да се пиша войник и той видя ножа в пояса ми. Като му разказах откъде е този нож, се оказа че е имперски нож, а по името ми и по едни карти на кожа се оказа, че е познавал и баща ми. --- Съжалявам, че баща ти е загинал, безсмъртните са били безумно смели хора и от тях са останали само десетина човека – баща ми е един от тях. В двореца са почти всички от останалите живи, но баща ми не обича това място. Казва за него – “там трудно се живее и лесно се умира, а аз харесвам обратното”. --- Белязаният е взел да ме учи на някои неща, но всичко ми се вижда много сложно. --- На колко години си – попита Яне. --- Не знам. По думите на Белязаният трябва да съм на над три длани лета. --- Никога ли не са те учили бе Бельо ? – учуди се Яни. --- Учили са ме, но не хора. Сива ме е учила, Старият коч, падащите листа са ме учили. Яни го загледа доста учудено попита: --- Я разкажи какво например те учиха падащите листа ? --- Падащите листа на габъра например ме научиха, че може да си далече от водата и да пиеш от нея, а може да си върху водата и да умреш жълт и изсъхнал от жажда. Това показва,че водата по някакъв начин се катери нагоре по дървото и по друг начин тече по земята. --- Да-а, това не бях го чувал – вода да се катери по дърво. --- Може и да бъркам Яне, мен никой не ме е учил, но като гледам падащите листа, мисля, че така става. Като скъсаш листо от клона, то е пило вода – влажно е, а водата е далече от него, а като падне почти до потока умира и не може да пие – сухо е. ---Интересно е с тебе Бельо, жалко че вървим в различни посоки. --- Вие вървите в посоката откъдето идваме ние с Белязаният, а ние вървим в посока откъдето идвате вие. Значи като се връщаме пак ще се срещнем – заключи Белю. --- Не съм сигурен. Баща ми има едни карти по които се води, но на никого не ги показва. Ако и на Белязаният картите са същите – може и да се срещнем. --- Не съм забелязал Белязаният да има карти. --- Може и да няма, но за Безсмъртнте съм чувал войниците да казват, че не могат да бъдат убити с обикновен меч – трябвало е да бъде омагьосан – това се отнася за истинските стари безсмъртни, като баща ти, моя баща и Белязаният. Не можаха да си продължат разговора, защото бащата на Аню ги повика и двамата младежи веднага се отправиха с конете си съм него. Колоната вече се беше изнизала по пътя и малко зад нея се виждаха група конници. Когато ариегарда приближи, Яне и Аний се се сбогуваха с Белю и Белязаният и се присъединха към тях. Белязаният поведе отново към ракитака. --- Нашата почивка не се отлага разбира се – уточни Белязаният. Като похапнаха от запасите си, Белязаният продължи: Ти оставаш на пост, а аз ще се подремна – после ще се сменим. Когато мина и дежурството на Белязания, продължиха пътя си и към здрачаване в далечината се показа една квадратна каменна постройка. Когато я наближиха Белю разбра, че това което е видял е само каменна ограда, висока колкото ниско дърво. Имаше само една двукрила порта закрепена с панти към стените на арката и двама часови я охраняваха. Белязаният отметна наметалото си, посочи кокардата на колана си и часовоите го пропуснаха заедно със спътника му. На две от стените имаше конюшни, в оградено с колове място преживяха трийсетина крави, телета и бикове, а край кладенец с няколко корита, стадо овце утоляваха жаждата си. До тях имаше една каменна постройкана два ката с много тясна врата, до нея ковачника, няколко други складови помещения и до тях широк навес с маси и пейки. Няколко мъже и жени с облекла като на Белю, които работеха из двора ги огледаха без интерес, но затова пък десетината войници, които бяха насядали под навеса не сваляха от тях погледи още от като бяха влезли в двора. Белязания се насочи към конюшнята, слезе от коня, свали седлото му и го привърза към една халка на коритото на яхъра. Белю понечи да направи същото, но Белязания му каза да се погрижи за седлата и останала амуниция и да ги закачи на едни пирони по стените. Докато Белю се занимаваше с това, Белязаният се запъти към навеса с насядали хора там. --- Кой е началник на станцията ? – попита Белязаният. --- Петроний – отвърна един от войниците, но в момента го няма. --- Къде е ? --- В близкото село – отвърна пак същият войник. --- Кой го замества ? – продължи да разпитва Белязаният. --- Че кой може да замести Петроний – никой, отвърна същият войник и останалите сдържано и злорадо се закискаха. --- Ти как се казваш ? --- Теодор ми думат. --- Тръгваш Тодоре и казваш на Петроний в селото, че един стотник го търси, на колко път е от тук ? --- На четвърт час тръс с моя кон. --- Поемай и до час да си тук с Петроний. --- Ясно – отвърна Тодор и тръгна да оседлае коня си. --- Кой е ковчежника ? - продължи да заразпитва Белязаният. --- Аз съм – отвърна един слаб и върлинест войник. --- Ето един денарий за храна за момчето и коня му. Тръваме си утре. --- Това са много пари, ще изчакаш да отида до горе и да ти върна рестото. --- Няма да ми връщаш – ще почерпиш момчетата. --- Че с какво да ги почерпя ? --- “С какво щял да почерпи” !?, вие тук да не се черпите със сурватка, за останалите пари има по една делва вино за всеки и даже остава и за пастърма за мезе !? --- Няма вино в тази станция за войниците, господин центурион ! --- Моля, как така да няма вино ? Полагат ви се по дажба 1 литър вино на седем дни за всеки. Като ви гледам колко човека сте, трябва да има поне 3 бурета с вино по 200 литра. Къде са буретата ? Никой не отговори и всеки гледаше в краката си. --- Ковчежник, къде са буретата с вино, отговаряй – това е заповед ! --- Има две бъчви са в стаята на Петроний – тя се заключва от него и никой друг освен него не влиза там. --- Къде е стаята на Петроний ? – попита Белязаният. Няколко души кимнаха с глави към вторият кат на къщата. --- Кой е ковача ? – пак попита Белязаният. Един набит мъж се надигна от стола. – Ковач, искам да видя стаята на Петроний отвътре, върви и разбий катинара. --- Не е нужно да го разбивам, тъй като имам втори ключ - каза ковача – за резерва. --- Много правилно и умно, вземи ключа и отвори ! – заповяда пак Белязания. След малко ковача се върна и отключи стаята на Петроний, Белязаният му направи знак да остане отвън и влезе вътре. Там наистина имаше една бъчва с огромни размери, която заемаше голяма част от стаята. Когато я почука за проверка се оказа, че беше пълна някъде до половината. Белязаният излезе от стаята и слезе долу. --- Да се изпратят селяните да си вървят по къщите – заповяда той, отиде пак под навеса и седна. --- И как е попаднала тази бъчва в стаята на Петроний ми е чудно, тя не може да влезе нито през вратата, нито през прозореца – да не е монтирана на място ? --- Да, майстори на бъчви от селата му я монтираха горе господин дук, преди 4 години – обясни ковчежника. --- Петроний от колко време е началник на станцията ? --- От пет – продължи да обяснява ковчежника – и като дойдат зимъс дажбите виното се прелива в кофи и селяните го носят направо горе – другите бъчви за вино ги пълним с овес за конете. Те са доволни, защото Пеетроний не държи бъчвата да поеме цялата дажба и поради тази причина Петроний е любимец на селата наоколо. --- Нека изчакаме любимеца на народа да се върне, а през това време може да хапнем, ако нямате нищо напротив. --- Ние не можем да се храним без него по закон, господин центурион, трябва да чакаме да се върне. --- Вие не можете, но аз мога и човека с мен – също – каза Белязаният и седна на една от пейките. Готвача предвидливо беше се подготвил и бързо донесе варено говеждо и хляб за двама и ги сервира пред Белю и Белязания в широки глинени тасове, като добави и каничка със сол. Белязаният започна да се храни и Белю не чакаше да го канят. Вареното беше много вкусно с някакви странни подправки в него. Докато се хранеха, вратата на станцията се отвори и Теодор пристигна. Един от войниците пое коня му, а Теодор докладва: --- Съобщих на Петроний, че до един час трябва да се върне с мен, но тъй като той не тръгна, върнах се сам за да спазя срока – отчете се Теодор. --- Добре Тодоре, свободен си – каза Белязания, но забеляза, че Тодор притиска лакътя си към тялото. Я покажи какво имаш отдолу – заповяда пак Белязаният. Когато Тодор си отмести лакътя, отдолу се показа плитка прорезна рана с дължина към 10 см., точно над черния дроб, покрита с парче кожа наложена с някакви листа. --- Тази рана откога ти е ? – запита Белязаният, но Тодор нищо не отговори. Белязаният се направи, че не е забелязал мълчанието на Тодор и заразглежда раната. “Нанесена е отдолу нагоре с нож или меч, преди не повече от час. Селяните мечове нямат, а да нападнат войник с нож не ми се вярва. При положение, че го нападнат от този войник и следа няма да остане на този свят – само господ ще знае къде е заровен. А този си жив и почти здрав, значи друг войник го е резнал”. --- Други войници от тази станция или от друго място има ли в селото ? --- Не – отговори Тодор. --- Ясно, жиловляка е добра трева, но по-добре иди при ковача да ти зашие раната с котешки конци. Белязаният отново седна край масата и се замисли. Белю не издържа и попита: --- Сега какво ще правиш с Петроний ? --- Като дойде да го видя, ще реша – отговори Белязаният и продължи да си реже малки парченца от месото. През това време през вратата, която никой не беше затворил влезе галопиращ конник. Войниците веднага се строиха в каре. Конника скочи от коня с олюляваща се походка и се запъти към Белязания и Белю. Белязаният, който беше седнал с гръб към вратата дори не се обърна. Петроний се приближи театрално заяви: --- Може ли многоуважаемият центурион да се представи пред нищожество, каквото е началника на тази станция Петроний Сексти ? Белязаният не спря да си реже парченца от месото и нищо не отговори. Петроний взе да нервничи и продължи: --- Може би ще трябва да заповядам на войниците си да ви научат на поведение г-н центурион и да ви ударят няколко тояги за да проявите уважение към по-ниско стоящите от вас ! Белязаният се обърна към Белю: --- Е, имаш един първоначален изпит като Безсмъртен. --- Какъв е той ? – попита Белю. --- Вържи тази пияна свиня за някой кол така, че да го боли колкото се може повече. --- Няма да е трудно – рече Белю и стана. Петроний посегна да си извади меча, но Белю така го цапна с отворена длан в носа, че Петроний се преметна и падна почти на тила си. Докато се опитваше да се изправи, Белю го претърколи, кръстоса му ръцете отзад и като му стисна по два пръста от всяка ръка го повлече към коневръза. Войниците се споглеждаха и не смееха да мръднат от местата си. При един от коловете Белю се спря, взе някакъв ремък върза за един от коловете ръцете на Петроний така, че нито можеше напълно да се изправи, нито да се свлече на колене. Обърна се и погледна към навеса. Белязания му посочи колана си и меча. Белю откопча катарамата на Петроний и меча му се свлече, заедно с колана. Взе ги и се върна при Белязания. --- Не е зле – забеляза Белязаният – не ми стана ясно само го удари с длан, а не с юмрук ? --- Имал съм много опърничави овни, Белязан. Когато удрях овните с юмрук, само си наравявах кокалчетата на ръцете, а ако счупя и пръст няма да мога да доя овцете и козите. Затова съм свикнал да им разтреса мозъка, макар че при тези животни това не помага особено. При този пияница обаче свърши работа. --- При тебе забележителното е Бельо, че винаги някак безкръвни ги вършиш – дано да не е на зле по-нататък. --- Тодоре – извика Белязаният - сега кажи на всички да се съберат, без тези които са на пост. За секунди всички войници наобиколиха Белязания, тъй като всички бяха на двора. --- Подредете се по старшинство на службата – заповяда Белязаният – тези с най-дългогодишна служба – най-отпред, с година по-малко зад тях и т.н. Войниците се подредиха по предишният начин в полукаре, явно това не беше нещо ново за тях. Най –отпред бяха ковчежника, ковача и още двама, които бяха направили половин крачка напред, за да укажат старшинството си по служба. Белязаният нареди на ковчежника и ковача да се оттеглят назад и се спря пред двамата. --- Сега ще питам единият, но няма да отговаря той, а другият до него ще отговаря наместо първия – ясно ли е ? --- Ама как така !? --- Ами така, както го чухме – ясно ли е ? Двамата завъртяха глави за съгласие, макар и в пълно недоумение. Белязания запита първия: --- Ти ще си първия, а другаря ти – втория. Кой е по-умен от двамата – няма да бързаш с отговора, напомни той на първия – не забравяй, че отговаряш не за себе си, а отговаряш вместо другаря си до теб - втория. И така, кой е по-умен и по-хитър – първия или втория. --- Втория –отговори първия. Хубаво умнико, а се въпроса към тебе втори е “кой е по-смел” ? --- Първия, отговори втория. --- Добре втори, сега въпроса към тебе първи е, кой е по-добър като другар ? --- Втория – отговори втория. --- Добре, Втори, въпроса към теб е същият, кой е по-добър другар ? --- Първият – отговори Първият. Дотук добре, е сега ви питам и всеки ще отговаря за себе си, другият правилно ли отговори за другаря си. Двама се спогледаха и отговориха – правилно. --- Кой у писар на станцията ? – попита Белязаният. Ковчежника пак излезе напред. --- Ковчежник, вземи си такъмите са писане, парче пергамент, свещ, восък за печати и веднага тук ! Човека се върна след минути и седна да пише, като беше се сетил да запали и свещта от огнището на готвача. --- Пиши: “ Аз центурион на Августейшият повелител на Империята, намирайки в станция...” --- Как се казва тази станция ? --- “Миниполис”, отвърна ковчежника. --- Миниполис неуредици със снабдяването на войската, нанасяне рана с оръжие на подчинен в мирно време, както и присвояване на императорско имущество от началника на станцията Петроний го свалям от длъжност и назначавам на негово място . . .” --- Как се казваш бе “втори” и ти “първи” ? --- Гордю, Милю –отговориха “втория” и “първия”. --- “за началник десетник Гордий и за негов заместник десетник Милиарий. Престъпилия воените и мирновременни закони Петроний отвеждам в столицата за да го съдят военните нотарии за постъпките му. Центурион Ериний Железни – печат. Пълномощник Белий – печат.” След написването Белязаният разтопи няколко капки восък и ги размаза с печата си, който му висеше на врата. Тъй като Белю стоеше безучастно, Белязаният му каза – ще трябва да подпечаташ и ти. Белю отиде към конюшнята и извади печата си от една гънка на седлото. Като се върна, Белязаният му взе печата и повтори процедурата. Белю внимателно наблюдаваше как се снема отпечатъка от пръстена. --- Ковчежник, прочети написаното на войниците. След като ковчежника прочете на всеслушание написаното, Белязаният подаде меча с колана на Петронии на Гордю и му каза: --- От днес ти си началник на станцията и Милю ти е помощник. --- Ясно ли е ? --- Ясно – отговори Гордю. --- Айде сега дай по една кратунка от запасите, които ги спестява 4 години Любимеца на народа. Одобрителен рев проехтя от строените войници и те тръгнаха след Гордю към горния кат, като го потупваха по рамене. След като преспаха в станцията, Белю и Белязаният продължиха пътя си, като да едно муле бяха привързали и Петроний. През следващите няколко дни не се случи нищо особено. Минаваха през обработваема земя, малки водоеми и нагъсто скупчени селца. Привечер наближиха крепостните стени на столицата. Белю с учудване наблюдаваше високите стени, които започваха от един залив и продължаваха някъде надясно в ниското. Високи и мрачни те се издигаха на височина на каквато Белю и не предполагаше, че може да се построи нещо от човешка ръка. И колкото повече се приближаваха, толкова по-високи ставаха. Пътя който следваха отвеждаше до една врата обкована с желязо, на която и двете крила бяха отворени. На малко разстояние пред вратата имаше маси и зад масите, дълги пейки с насядали по тях стражи. Зад масата на стол с висока облегалка беше седнал много дебел мъж, облечен с дълъг хитон. Белю за пръв път виждаше такава дреха. Белязаният се отправи направо към стражите, които като забелязаха отличителните знаци на стотник по дрехите му – станаха. Белю спря пред тях и зачака, защото забеляза, че откъм голямата порта се приближаваше друг военен. Когато военният от крепостта приближи, Белязаният поздрави с отворена длан “Да живее императора”. Военния поздрави по същият начин, но не отговори на поздрава и запита: --- Този овързаният какъв е ? --- Пияч на вино от пая на войниците. --- Хайде бе, майтапиш се – не повярва началника на стражите. --- Ако една бъчва дето побира 200 кадуса вино е майтап, може и да се майтапя. --- Добре, ама този е военен, не можеш да го прекараш вързан през града, ще трябва да минеш през военните врати. Къде му е меча ? --- Връчен е на заместника му по станция – Мини-едикаква си на 4 дни път от тук в посока Марцианопол. --- Нямам представа къде е тази станция – каза началника на стражите и допълни – Састри и Пелио да придружат стотника до военната порта. Когато малката група се отправи към въпросната порта, Белю попита: --- Тази врата значи е само за невоенни така ли ? --- Не бе селяк, за всички е – за изненада на Белю отговори единият от войниците – ама да не правим сеир на такива като тебе с овързан официал ще минете през другата порта. Белю нищо не отговори, но Белязаният се докачи: --- Този “селяк” е специален, войнико. --- Ами какво му е специалното – калпачето ли ? И двамата войници се закискаха доволно, че са си намерили забава през скучното дежурство. --- Специалното му е, че може вас двамата може да ви натръшка като цепеници пред оджак и после да ходите с дни като ритани кокошки – подигра им се Белязаният. --- Това кога ще стане, сега или в Края на света – продължиха да се веселят войниците. --- Като оставим арестанта може и да стане днес – подсказа Белязаният. --- Готово – съгласиха се войниците. Когато наближиха едното крило на военната порта тя се отвори, колкото на мине един човек, но никой не се показа. Малката група влезе един по един и тежките дървети талпи, обковани с метални листи се хлопнаха зад тях. След първата врата продължаваше дълъг и много тесен проход в дъното на който се виждаше втора врата – широко отворена. Там ги посрещнаха двама войника, които ги поведоха по едни стълби нагоре и стигнаха до нещо като втори етаж с коридор, който продължаваше и наляво и надясно. Точно срещу стълбата имаше едно предверие с няколко маси и столове, на които бяха насядали отпочиващи стражи. Един от тях се надигна и по катарамата му Белю предположи че е началник, беше подобна на тази на Белязаният и неговата собствена. Този път Белязаният само вдигна ръка за поздрав, но нищо не каза. Началника също поздрави и като огледа малката група се спря пред Петроний. --- За този ли минавате от тук ? --- Да – отговори Белязаният. --- Къде са документите за арестуването му ? Белязаният беше приготвил вече навитият на руло пергамент и му го подаде. Онзи се зачете и по едно време попита: --- Да не е син този Петроний на сенатора Гай Петроний. --- Скоро ще се разбере кой е Петроний Сексти – злобно просъска Петроний. --- Затворник, не си отваряй устата, да не си прехапеш езика – предупреди го Белязаният – кой е този Гай Петроний, Десятник ?. --- От най-новите сенатори, притежава земи в Азия и Египет – отговори десятника. --- Тъкмо ще може да отправи сина си в Египет след затвора да се изпличка в Нил – закиска се Белязаният, но никой не го подкрепи в шегата. Белю си направи извод, че войниците се пазеха от Петроний, да не подиграват открито баща му – хайде пиши ми предавателно писмо, че мръкна, подкани Белязаният. Началника на стражата седна и като взе от една кутия един лист, какъвто Белю още не беше виждал – тънък и равно изрязан, започва да пише. Като свърши, взе едно чукче и като сложи едно парче тънка кожа върху листа удари по листа. Остана един жълт отпечатък, с някаква птица нарисувана и някакви други знаци, тъй като парченцето кожа изглежда беше напоено с нещо мазно. Белю за пръв път изпита притеснение, че не може да чете, а всички около него изглежда можеха. Десетника подаде на Белязания листа, но Белязаният не го взе, а подкани – напиши си името отдолу и датата на приемане на арестанта. Десетника дописа нещо, което Белю пак не можа да разбере какво е и върна листа. --- Да тръгваме Бельо, моята работа тук вече свърши, а теб те чакат тези двамата. --- Тъй де, тъй де --- засмяха се войниците и първи излязоха навън. Когато Белю и Белязаният слязоха долу, двете войничета вече се бяха подготвили. Без шлемове и оръжие те се разгряваха с някакви странни упражнения, подскача и размахваха рязко ръце. Белязаният каза на Белю – Това не е бой до кръв Бельо, няма да им чупиш костите или с нещо да ги нараняваш сериозно, това важи и за тях. --- Да бе и ние няма да нараняваме селяка, но пък ще го посиним малко – отвърнаха войниците. Белю извади меча си изпод кожухчето и ножа втъкнат отзад на колана и ги подаде на Белязаният. Около тях се беше образувал кръг от войници и цивилни, които с подвиквания подканяха борците. Войничета , като видяха че Белю си остави меча и ножа веднага го нападнаха от двете страни едновременно. Единият беше по-бърз и пръв стигна до Белю и както пръв стигна пръв, първи получи пестник в главата и се просна на калдаръма. Вторият посегна с юмрук към главата на Белю, но го сполетя същата съдба и се строполи до другаря си. Първия войник се изправи с олюляване, но пак падна. Втория не помръдваше. Кръгът от зяпачи се умълча, защото не очакваше такова бързо приключване на борбата. Белязаният отиде и бързо отвори устата на войника който не мърдаше да види дали не са си глътнал езика от удара. Войниците се освестиха и понечиха да се изправят. Белю се приближи и вдигна под мишниците единия, а другия с клатушкане сам се изправи. Белязаният, който се усмихваше отстрани се приближи и подаде меча и ножа на Белю, който пак ги прибра под колана си на гърба. После отиде до войниците и ги потупа по раменете: --- Така е момчета, трябваше да обърнете внимание на меча на Белий, не е случаен човек, който носи такъв меч, въпреки че е със селско кожухче и цървули. --- Абе аз видях орелската глава на дръжката на меча му – отговори единият войник - но си помислих, че са твои и си му ги дал да ти ги носи. --- Е нищо, поне научихте днес това-онова – захили се Белязания с беззвучният си смях и кимна на Белю да тръгват. Качиха се на конете си отново, като Белязаният водеше коня на Петроний, вече освободен от товара си, а Белю държеше повода на товарния кон. Продължиха навътре в града по тесните улици. Белю за пръв път виждаше град и току вдигаше глава да види докъде са високи къщите. Повечето бяха от дялан камък, но между тези солидни домове, другите къщи бяха дървени и значително по-ниски. Улиците бяха застлани с камъни, по които конете се хлъзгаха и с улеи по средата, и на някои улици по тези улеи течаха някакви мръсни води. Белязаният уверено яздеше напред, свърна няколко пъти, мина под някакви сводове и Белю съвсем загуби нишката на пътя по който бяха минали. В един проход Белязания зави зад някаква колона и изчезна от погледа на Белю. Зад колоната имаше голям отвор и Белю също влезе вътре. Беше някакъв запуснат храм с някакви малки отвори горе под тавана. Беше почти тъмно и усети как Белязаният го хвана за ръката и по каза шепнешком – Пази тишина. След доста време Белязания каза – Да вървим, викой не ни следи. --- Че защо да ни следят ? – учуди се Белю. --- Ами например за това, че вкарахме в ареста Петроний, нали чу, че баща му е богаташ Бельо, а в този град всеки богаташ си купува сенаторско място когато поиска. Отново продължиха и след поредните криволичения на Белязания, спряха пред една голяма двукрила врата. Белязания почука с мандалото няколко пъти на портата, която беше на едното крило. Чу се женски глас – Кой е ? Белязаният не отговори на въпроса, а каза : Иди кажи в къщата, че дървеното пиле, което е над камината, аз съм го правил. В голямата врата се отвори едно малко прозорче и жената отвътре попита – Аз откъде да знам, че ти си го правил ? --- Бягай и предай каквото ти заръчах, няма да вися тук цял ден, затова, че си се родила късно – сопна се Белязаният и прозорчето се затвори... След доста време се отвори и едно старческо лице се показа на прозорчето. Като се взря внимателно човека попита: --- Ти ли си Жельо ? --- Аз съм Никола, отговори Белязаният и чукна коня с колена за да се приближи до прозорчето. Чуха се някакви щракания отвътре и една малка портичка, в дясното крило на портата, която Белю не беше забелязал се отвори. Белязания насочи конете през високият праг, като се наведе за да мине през портичката и махна с ръка на Белю да го последва. Зад тях стареца пак заключи вратата с някакви механизми. Продължиха по един проход широк колкото да мине каруца и влязоха в един вътрешен двор на огромна къща. В средата имаше кладенец и до него каменна маса с дървени столове. На един от столовете седеше младо момиче и Белю се досети, че това е жената с която първоначално беше разговарял Белязаният. Беше започнало да се смрачава, но Белю забеляза, че момичето е облечено в стегната жилетка, която се закопчаваше чак до шията й, а под нея се виждаше почти същият сукман, какъвто мосеха и момичетата под Голямото дърво, само, че този беше украсен с някакви шарени бродерии. Момичето беше огледало Белязаният и в момента гледаше само Белю без да откъсва очи от него. Не се усмихваше, не се мръщеше, просто седеше и гледаше – внимателно и толкова продължително, че Белю усети как се изчервява. Добре че беше притъмняло и червенината му не личеше много под обветреното му лице. “Какво ме е зяпнала тази - мислеше си Белю – човек ли не е виждала ?”. Тъй като Никола и Белязаният не се спряха, а продължиха към един от входовете, Белю ги последва, но чуваше с острия си слух как момичето крачи след него на близко разстояние. “Брей че нахално същество, ще ми се качи на гърба още малко” – мислеше си Белю несвикнал на такива близки контакти с непознати. “Няма що, много хубава столица, войниците нахалници, момичетата също, сигурно и животните им са такива – мислеше си Белю – защото животните стават като господарите си по някакви неведоми причини”. Белязаният беше слязъл от коня си и го върза за едни халки към кладенеца, после пусна ведрото в кладеница, извади вода и даде на коня си да пие. После извади и за другият кон. Белю направи същото за своите два коня, а през това време Белязаният го изчакваше и нещо си говореше тихо с Никола. Като вързаха конете около кладенеца, тримата се отправиха към една от вратите и по едни скърцащи стълби се отправиха към втория етаж и свърнаха в една от стаите. Белю ходеше след тях докато се качиха, обаче не ги последва в стаята, а малко подмина и се обърна да види какво ще прави момичето зад него. То също се беше спряло и не влизаше, като го гледаше право в очите без да промълви нито дума. “Странен град е този – мислеше си Белю – с особени порядки и странни нрави”, обърна гръб на момичето и влезе в стаята. Стаята беше просторна и с много висок таван, имаше дълга маса със столове за поне двайсет човека в средата и огромна странна желязна печка със съдини до една от стените. На печката имаше голяма делва от която се разнасяше миризма на леща. Освен няколко големи сандъка и един по-висок сандък с вратички, друго нямаше. Тъй като Белязаният и Никола бяха седнали около масата, Белю се присъедини към тях. --- И откога е така ? – попита Белязаният, като продължаваше разговор, който Белю беше пропуснал. --- От две години. Сената се напълни с новобогаташи от последните войни, в които вие проливахте кръвта си, които действат с всички законни и незаконни средства да се обогатяват. --- А императора, какво, със тях ли дели ? --- Ами той си кротува, защото покрай техните безчинства и неговият пай не се губи, нали половината империя е имперска собственост. От Максимин Тракиец стана на Максимин Лихварин. Дук на палатините е някой си Сергий, който е някъде от Карпатите – и той не се знае от кои е, засега е от тези на които плащат, а императора все още плаща добре на гвардията си. --- Ще извиняваш, но ще засегна една малко болезнена тема, ти нали имаш 20 солида годишна пенсия от ... откакто се върнахме от Азия без Геро. Виждам, че половината неща ги няма от тази стая, що така !? --- Бяха 20 солида, сега са пет. Групата на сенатора Петронии, която подкрепя прасините гласува за намаляване и след няколко години, ето до тук сме я докарали. И конете ги няма в конюшнята, роби нямаме, защото ги продадохме, тъй като не можем да им осигурим дажбата по закон и така . . . гаснем полека. Догодина може и да продадем къщата и да се върнем в стримонско. Влезе една възрастна жена и се отправи право към Белязаният. Прегърна го през кръста и се разплака на гърдите му. Плака тихо и дълго, и Белязаният само я потупваше съчуствено по раменете. После все така мълчаливо се отправи към печката да сипе на гостите от лещата. Странното момиче също се присъедини да помага на жената. Като забеляза, че Белязаният наблюдава, Никола поде: --- Това е дъщерята на Геро, майка й почина докато я раждаше. --- А Костадин какво прави ? --- Ами като баща си, войник стана. Поне го направиха някакъв началник в конницата, че нали Геро беше от тази вашата кохорта, Безсмъртната. Уж безсмъртна, пък май живи хора не останаха от нея. Поне му плащат добре на Коста, та ни помага да преживяваме. През това време жената на Никола и внучката у поставиха пред гостите по една дълбока купа с топла леща и по един къшей хляб. --- Вие няма ли да хапнете ? – попита Белязаният. --- Като за компания, ще хапнем някой залък – съгласи се Никола и кимна на жена си. Тя постави още три купи на масата и ги напълни до половина с леща. Когато приседнаха и жените, всички се заловиха за лъжиците, всички и изключение на момичето. То беше допряло длани пред гърдите си и нещо си шепнеше. Белю учудено погледна Никола и последния като срещна погледа му рече: --- Надка се замота с някаква религиозна секта, която обещава някакъв живот след смъртта, ако се присъединиш към тях. Вече не иска да и казват и Надка, а Надежда, това било богоугодното име. Месо не яде, в неделя не работи, не иска вече да коли кокошки и пилета – изобщо такива ми ти работи съвременни. Момичето беше спряло да си шепне и неочаквано с ясен и висок глас се орепчи на баща си: --- Какво да ти обяснявам на тебе татко; който не е чул Словото Божие, няма как да го разбере. Вие старите сте язичници и язичници ще си умрете. --- Ами язичници сме, защото ползваме язика на бащите и майките си, не разни ненормални измислици, каквито си измисляте – та това бил нов язик Слово, като че ли стария ми собствен език е дърво, а не слово. За връзване и бой сте всички в онова подземие, там дето се събирате . . . Тъй като назряваше семейна дрязга, Белязаният се намеси: --- Ако ще хапваме да започваме, че имаме малко работа с Белю тази нощ. Всички се надвесиха над купите си, само Надка не пипна нищо и само присъстваше на вечерята, защото баща и беше наредил така. Белю забеляза, че момичето не яде, но не попита защо. Странно момиче беше това, някак отнесено и чудотворно, като самовилите за които беше му разказвала майка му. Думите и бяха ясни и сякаш точно заучени, като че четеше по книга, не беше като момичетата под Старото дърво, които се кискаха и подмятаха остроумни закачки, коя от коя по-пиперливи. Като свършиха, Белязаният стана и Белю го последва. Белязаният махна с ръка на Надка да го придружи и тримата заслизаха надолу по стълбите. Белю забеляза, че нито Никола попита къде води Надка, нито майка й, изглежда имаха пълно доверие на действията на Белязания, въпреки че не бяха го виждали вероятно от години. Като слязоха долу, продължиха до конете, които стояха естествено там, където бяха ги оставили – нямаше кой да ги прибере в конюшната. Белязаният свали от товарния кон един от чувалите, в който държаха телешките филета, които си носеха от Къщата с патиците и Белязаният каза на момичето да ги занесе горе, както и всичко останало от чувала – имаше половин пита с кашкавал и два самуна объл хляб, след което тръгна с конете към дама. Вече беше почти мръкнало и той свали едно кандило от стената за да го запали, но забеляза, че нямаше масло в него и го върна на мястото му. Взе един парцал и забърса дъната на коритата в конюшната, защото предполагаше, че са покрити с прах. Тъй като Белю също помагаше в разседлаването, скоро конете бяха привързани към яслите и им сипаха по няколко шепи зърно от собствените си запаси. В конюшнята нямаше нито зърно, нито сено или слама. Привършиха и излязоха навън, където момичето още стоеше край чувала с храната. --- Кажи на баща си, че ще се върнем по ранина, живот и здраве – да не се притеснява – каза Белязаният на момичето. После се сети нещо и се върна в конюшнята. Върна се с една тежка кесия с монети, която досега Белю не беше забелязал у Белязания. Взе отвътре десетина монети, пъхна ги някъде в пазвата си и каза: “И това занеси горе, няма да ни трябва през тази нощ и ела за залостиш след нас, като излезем”. После кимна на Белю и се върна в конюшнята. --- Хвърли сега това кожухче, Белю, не ти трябва, сега е топла есен. --- Добре си ми е то, нека да е топла – възпротиви се Белю. --- Да де, ама трябва да имаш малко столичен вид, с това кожухче само ще привличаш излишно вниманието. Ето ти една от моите кожени ризи, махни и пояса, нека само колана ти остане. Вземи и ножницата на меча, сега като си без кожух, няма къде да го подпъхнеш – захили се Белязания. Белю разбра, че трябва да си смени дрехите с които беше свикнал. Малко се зачуди как да закрепи меча на гърба си, но като преметна колана на ножницата му по диагонал през гърдите все пак успя да го намести пак на мястото му, на гърба, макар и малко под диагонал. Мужна и ножа отзад, но Белязаният го смъмри: --- Ножа да е отпред на колата и ясно да се вижда орловата глава. Вземи и онзи документ от седлото, който ти даде Мавриций, може да затрябва. Белю направи каквото му нареди Белязания и двамата се отправиха през прохода към външната порта. Като излязоха, чуха как момичето залости след тях. Столичните потайности Белязаният пак пое уверено водачеството и Белю разбра, че познава основно този град. След десетина минути навлязоха в квартал, където улиците бяха по-широки и даже можеха да се разминат две каруци, имаше едни странни колове, на върха на които гореше лампа и можеше да се ходи без човек да се спъва в тъмното. Белю беше крайно удивен от това и попита Белязаният: --- Кой ги пали тези фенери? --- Има си фенерджии, палят, гасят, зареждат с олио, това им е работата. --- А това прозрачното наоколо как не се пали ? --- Това е стъкло, правят го от пясък и издържа на горещината. Понякога само се пука, но рядко и фенерджиите сменят стъклата. “Да не забравя да си взема един такъв фенер за Къщата с патиците на връщане” – помисли си Белю – чудесно е да не гасне фитила от вятъра, за пясъка сигурно нещо ме будалка Белязания . . .” Продължиха по улицата, като фенери се появиха и над някои от портите. Имаше и такива които висяха отстрани на вратите и бяха с различни форми и големина. Пред една такава врата с фенер, Белязаният се спря. В дървото на портата бяха издялани фигури на птици и плодове, слънце, луна звезди, бикове и още много неща, които Белю не успя да разгледа, защото Белязания почука с едно мандало, заковано в средата на портата. Вратата веднага се открехна малко, сякаш някой отвътре беше чакал да почукат. Белязаният я бутна и прекрачи през високия дървен праг – Белю го последва. Зад вратата стоеше чудноват човек – ръцете му бяха отрязани малко над китките, обеклото му беше доста прокъсано, но погледа му беше толкова пронизващ, че Белю дори малко се смути, защото човека не отделяше поглед от него. На едната си ръка имаше привързано тънко острие с кука. --- Странна компания имаш Белязан – забеляза човека, без да отделя поглед от Белю. --- Здрасти Командире – отвърна Белязаният и като се приближи до човека мушна няколко монети в булгата на колана му – как е любовта ? --- Да не си станал търговец на овце, Белязан ? – попита човека. --- Все още не Ком, има ли някой отзад ? --- Има, има Белязан, тъкмо малко ще ги разгониш с тази овча миризма. Белязания се усмихна и Белю се учуди, че изобщо не отвърна на задявките на този особен човек, а това не беше в характера на Белязания. Тъй като бяха влезли в една огромна стая с много маси и столове в нея, Белязания продължи към дъното на огромното помещение. По столовете бяха насядали тук там някои войници, които имаха по странно облекло от онези при стените на столицата. Кожените им брони бяха чисти и лъскави, дрехите някак по прибрани и всички си говореха приглушено. Някои махнаха с ръка за поздрав към Белязания, но повечето гледаха неодобрително към Белю. --- Трябваше да се окъпем преди да дойдем тук, но няма време сега за това – по-късно ще го сторим – каза Белязаният и отвори една малка портичка в дъното на помещението. Минаха през някакви тъмни коридорчета и се озоваха в едно ниско и тясно мазе. Покрай стените от двете страни имаше иззидани каменни пейки, стената представляваше поредица от куполни плитки ниши. В тези ниши имаше някакви статуи, някои от бял камък, други от дърво. В средата имаше поставени стомни, кошници покрити с капаци и малки сандъци, а в дъното на малкото помещение имаше малка каменна маса. От центъра и бликаше малко фонтанче и се оттичаше незнайно къде. На каменните пейки бяха насядали няколко човека, а един спеше. Когато Белязаният и Белю влязоха, тези хора станаха и седнаха един до друг от едната страна, до този който спеше. Белязаният и Белю отидоха и седнаха срещу тях. --- Добре дошъл Жельо – поздрави единият от тях. --- Добре заварил господа – отвърна Белязаният. Да ви представя новият кандидат член за кохортата на Безсмъртните – Белий ІІ, от Къщата с патиците. --- Кандидат член казваш, пък вече носи оръжието ни. Как стана така тази работа ? – попита един от седящите, като посочи ножа на Белю в колана му. --- Стана по лесния начин – Мавриций му ги връчи, по-скоро му връчи само меча си, а ножа човека си го имаше по наследство. --- Къде е Мавриций ? – продължи да пита същият човек и Белю се загледа в него. Половината му ухо го нямаше, като ударът отнесъл ухото му намалко и да го ослепи, но беше извадил късмет – загубил беше само веждата си. Беше само по дебела фланела без ръкави и ръцете му бяха покрити с всевъзможни зарастнали рани и белези. Беше много мусулест и среден на ръст, гласът му беше глух и навярно не беше навикнал много да говори. --- Мавриций има парче стрела в далака и само Боговете знаят колко ще издържи с тази рана. Там където бяхме, нямаше кой да го оправи, а и той не поиска да се върне. По пътя за насам срещнахме Аний с един легион, тръгнал да маркира новите територии след Мавриций, но по-далече от къщата с патиците няма да стигне, тъй като с Мавриций стигнахме до там. --- Каква е тази “Къща с патиците” ? – продължи да пита мускулестия. --- Това е домът на Белий и родното място на Белий ІІ, за кратко Белю – така го нарича майка му. Най-добре е да направим там една здрава опорна точка, наместо да гоним вятъра всеки 3 години на север. Мястото е много сгодно за отбрана, равнината е плодородна и т.н. Мисля, че Мавриций така ще постъпи. --- Разумно би било – каза мускулестия след дълго мълчание – освен това и няма кой да го съди след време за това, ако е вярно това за дарака. Я кажи сега за Белий ІІ, как така стана кандидат член на Безсмъртните ? --- Ще ти кажа право, не е ставал никога такъв, той си е такъв по рождение. Освен това Мавриций го назначи за Представител на онези места, а докато се върне може да го е направил и свой заместник. --- Че много симпатично сигурно му е било овчарчето, за да го уреди така – захили се мускулестия. --- Да, и на мен ми е симпатичен, затова реших да го придружа до тук. --- Да го придружиш ли !? Че кой го пратил в столицата ? --- Никой, сам реши да дойде за да огледа терена, след като Мавриций го направи Представител. --- Куражлия момче, няма и представа, че е можело и да не стигне до тук. --- Никой няма и представа докъде може да стигне Белю, стига да си го науми, ама още сам не е разбрал това – захили се Белязаният. --- Аз разбира се ти вярвам Белязаний, но онези горе ще ли му повярват, че е назначен за Представител на областта ? --- Той има и документ от Мавриций за това – с печата му. --- Това е много хубаво, печен човек е Мавриций и всичко предвижда. Е, Бельо може ли да те попитам това онова – обърна се мускулестия към него. Белю погледна към Белязаният, защото все още не можеше да се ориентира в обстановката, какви са тези в тъмното мазе, да им отговаря ли и т.н. Белязания забеляза погледа му, но не ду даде знак какво да прави и Белю се замисли. Беше му омръзнало да се скитори из тези каменни улици, където нямаше въздух за дишане, да гледа втренчени момичета и т.н. И Белю реши да бъде много сдържан с мускулестия, който не му вдъхваше никакво доверие с тези белези по себе си. Ако можеше да се сражава добре, щеше ли да има толкова белези. От друга страна Белязаният отказа да му дава съвети, с което даваше да се разбере, че не взема ничия страна. --- Ами питай – безучастно отговори Белю. --- За какво реши да дойдеш в столицата, след като за Представител не е нужно да посещава това място ? --- За Представител може и да не е нужно, но на мен ми е нужно да разбера, що за хора ражда този град. --- И какви хора ? --- Ами такива, които са готови да изгорят една плевня с жени и деца или да ограбят войниците си. --- Такива има в покрайнините, тук има способни на много по-гнусни дела. --- Какви например ? --- Например да изгорят живи не хора в една плевня, ами в един цял град и да окрадат не войниците си, ами всичко живо, което е под тяхно разпореждане. Белю нищо не каза, защото беше потресен. Спящият беше се събудил и слушаше разговора. Не беше облечен във военни дрехи, а в някакво дълго наметало пристегнато в кръста с червен шнур. --- Дай да видя писмото на Мавриций Бельо, каза събудилият се и Белю пак погледна въпросителтно към Белязаният, който му направи знак с длан да го даде. Белю бръкна в ризата си и извади пергамента, който беше прегънат няколко пъти и обвит в стомашна ципа. Ципата беше прилепнала плътно до пергамента и беше го направила почти непромокаем. В този му вид Белю го подаде. Събудилият се извади някъде изпод наметалото си къс нож и сръчно разразя ципапа, отвори сгънатия пергамент и като го погледна, рече: --- Да, Мавриций го е писал. Значи ще бъдеш Представител – какво можеш да вършиш Бельо ? – попита пак човека. --- За какво вършене става въпрос, не ми е ясно, ти какво искаш да кажеш ?– попита Белю, защото наистина нищо не разбра от това, което го попитаха. --- Ясно – отговори човека; Е, Жельо колко време му трябва на това момче, за да стане “наш човек” ? --- Ти спеше сенаторе и може би си пропуснал, затова ще повторя, на Белю не му е нужно да става “наш човек”, защото е такъв по рождение. Неграмотен е, не може да се сражава, не познава военни тактики, не знае други езици, но пък има едно нещо което ние всички тук нямаме и няма и да имаме. Когато и да тръгне надолу от планината, знае, че майка му го чака да определено място и тя също знае, че той е тръгнал. И според мен щом знае, че майка му го чака, без никой да му го е съобщил, то той знае и много други неща, само че не му е дошъл ден да ги усети. Сенатора дълго мълча, като премяташе пергамента писан от Мавриций в ръцете си и накрая каза: --- Да бъде както го мислиш Белязан, нека Белю заеме мястото на баща си в Съвета, пък ще видим после какво е предопределил Бог. Желю, кимна и рече на Белю: --- Приемаш ли мястото на баща си в Съвета ? Белю, въпреки че целият този разговор някак минаваше край него без да го ангажира с нещо, веднага попита: --- Поради този Съвет ли баща ми не можа да се върне в Къщата с Патиците ? --- Не, не е поради този Съвет, баща ти падна в едно сражение, когато можеха да убият днешният император. В това сражение останахме живи от кохортата май само още десетина човека. Някои от тях виждаш пред себе си – сенатор Гета, който разговаря досега с тебе, стотник Филий, центурион Беса, центурион Калвин и Командира, който беше вън на вратата. Някъде се чу камбанка и всички тръгнаха нанякъде. Белязания направи знак на Белю да ги последва. Минаха пред някакви много тесни коридорчета и се оказаха в малка стаичка, с две маси и пейки до тях. Вратичката през която бяха влезли се затвори и те влезлите бързо избутаха пред нея един шкаф. Белязания веднага извади от шкафа стомна с вино и разсипа по едни дървени стакани, които други вече бяха сложили на масата. Насядаха по пейките и само Белю остана прав. Белязаният му направи знак да седне, но Белю отказа. Усещаше, че може да стане нещо лошо и предпочиташе да е краката. Тъй като седящите понаместиха оръжията, той също реши да е готов и поизмъкна ножа от колана си. Не му харесваше този град, всички се дебнеха и наблюдаваха, стените не пропускат свеж въздух, знатни хора са се навряли като мишки в земята, никак не му харесваше този град. Центуриона Беса, който рпазпитваше Белю също остана прав, но зае място близо до вратата. Безръкия беше изчезнал он стаята. През вратата влязоха няколко въоръжени мъже с мечове и малки щитове. Броните и шлемовете им бяха от някакъв жълт метал и сякаш бяха ги лъскали преди малко. Бяха облечени в бели памучни туники и някакви странни сандали на краката, пристягащи подметката само с ремъци към крака. След тях бавно пристъпи в помещението един мъж облечен в червена туника, на който косата му беше намазана с някакво масло, защото лъщеше на светлината на свещите. Белю го загледа и се усмихна. Сякаш човека беше се врял с глава в делва за сурватка. Като си помисли, че при такова кощунство над делвата, Сива със сигурно щеше да го захапе за трътлестия задник, Белю се захили с глас без да може да се сдържи. Белязаният го погледна, но Белю се кискаше и не можеше да се спре. Като забеляза какви усилия прави да не се смее, но не може да потисне смеха си и Белязания се захили.След него постепенно избухна всеобщ смях, защото смеха в някои случаи на нервно напрежение се предава като зараза по хората. Цялата кръчма кънтеше от здрав мъжки смях, причината на който беше известна само на един. Зализаният мъж с червената туника много добре забеляза кой пръв започна да се смее и се приближи до Белю. На Белю вече му бяха потекли сълзи от смях и като ги бършеше с ръкава на ризата си забеляза, че човека му стига до носа. Онзи нещо му каза, но Белю вдигна рамене, тъй като не разбра какво му говори Зализаният. От всички само сенатор Гета не се смееше и внимателно наблюдаваше мъжа с червената туника, като го забеляза зализаният се отправи към него. --- Привет от Деметри Армоний до сенатор Аелиус Гета. --- Привет от Сенатор Гета до куратора на Сената, Армоний – отвърна сенатор Гета, без да става от мястото си – какво те води насам уважаеми Кураторе ? --- Изпратен съм от Съвета на Сената със заповед, драги Гета. --- Много хубаво – съгласи се Гета, без да появи интерес към вида на заповедта. --- Точно така, много е хубаво – съгласи се зализаният Армоний и извади от ръкава си едно руло. Отправи се в средата на помещението и каза: --- Тук пише, че за нарушение на Имперските закони се арестува центурион Ериний и се изправя пред съда на Сената. Гета се изправи от мястото си и отиде към войниците с белите туники. Мина покрай тях, огледа ги отгоре до долу и се върна към Армоний. --- Драги Армоний – почна Гета. Тези момци тук както забелязам са сенатската гвардия, която се грижи за реда в Сената. Правилно ли съм забелязал, Армоний ? --- Съвършено правилно – отговори Арманий – те са водени от десетник Квинтий Тантулий. --- Мога ли да ти задам един въпрос, драги Армоний, пред тези хора, които не са от твоя ранг и само ако разрешиш, мога да те питам пред тях. Армоний пак обгърна в поглед помещението , въпреки че вече беше разбрал с кого си има работа – повечето бяха имперски войници в отпуска – по униформите им личеше. Освен Белязания имаше още двама центуриони и няколко десетника – все диви глигани, цвета на императорската бойна мощ. Когато тези воини вървяха по улиците през свободното си време, тълпата пред тях се разтваряше, сякаш минаваха тигри. Никой не смеше да общува с тях, защото никой не знаеше от каква народност са и какъв език говорят. Имаше бели и мургави, негри и светло руси, имаше всякакви, но всички имаха един много неприятен за цивилните навик, за нищо и никаква работа посичаха човек без да им мигне окото, с такава лекота и безпристрастие, сякаш режеха диня насред пазара. Армоний забеля, че тези тук по външни белези бяха от близките околности на империята – гети, беси, одриси, които се разбираха помежду си, защото говореха един език на различни диалекти– народ мълчалив и затворен, но много отмъстителен и злопаметен. Когато го обидиш в лицето ще си затрае, а след време без никакъв повод ще те промуши смъртоносно за миналата свада. Но въпреки това спазваха законите и императора разчиташе най-вече на тях при формирането на легионите си. Армоний не забеляза никаква опасност на живота и честта си на куратор на Сената и махна одобрително към Гета, че може да го пита пред всички. Гета пак се приближи към сенатската гвардия и се обърна към водача им : --- Драги Квинтий, когато тръгна насам ти знаеше ли с каква мисия си натоварен ?. --- Естествено, че не, сенаторе. Войниците не могат да знаят съдържанието на Сенатските заповеди, преди те да бъдат обявени. --- Много добре Квинтий, но вече знаеш заповедта. --- Да, чух нейното обявяване от сенатор Армоний. --- Добре десетник Квинтий, сега я чу, че имаш за задача да арестуваш центурион, чийто длъжност е много над твоята. Ти знаеш ли моята работа в Сената, Квинтий ?. --- Много бегло, Сенаторе, знам само че сте член на Законодателната група, тъй като седите в техния сектор. --- Чудесно Квинтий, ти си умен мъж и аз ще се абстрахирам от невъзможността да изпълниш задълженията си, поради ниския си чин., тъй като Армоний трябваше да вземе със себе си стотник. Ще ти обърна внимание на друга реалност, която ти трябва да решиш тук и сега. --- Слушам ви Сенаторе – отговори Квинтий, който се чудеше как да се измъкне от тъпата ситуация в която го беше вкарал надутия Армоний. --- В Сената, аз Сенатор Гета не само съм член на Законодателната комисия, но съм и Цензор на тази комисия, т.е. при приемането на закони съм длъжен да следя, дали тези закони не противоречат на други предишни закони, подразбираемо е, че съм запознат в подробности с всички действащи, минали и сегашни, активни или позабравени закони на империята. Гета направи дълга пауза и огледа множеството. Сенатската гвардия и имперските войници вече разбираха, че Куратора на Сената е загазил много, но чакаха да видят как ще се развият нещата. Армоний пък се ругаеше на ум, че не беше изпратил напред съгледвач, да огледа мястото преди той да влезе. Цареше пълна тишина. --- Проблема е, че тази заповед е незаконосъобразна. Куратор Армоний, дайте да видя подписите под заповедта. Армоний бързо се приближи до Гета с тайната надежда подписалите заповедта да отнесат наместо него бурята която се заформяше. Гета зачете, но не съобщи какво е прочел. Обърна се към Железния и го попита – ти да си извършвал нещо против имперски офицери ? --- Да, преди една седмица – отговори Железния – арестувах десетник Петроний за кражба на имперско имущество, нанасяне рана на федерат в мирно време и лишаване от дажба вино на войниците. Заповедта е подписана от новите командващи форта и от мен. Човека е предаден във военният арест – ето разписката. Гета зачете разписката и обяви: --- Заповедта която носиш Арманий е невалидна, защото не може Сената да издава заповеди срещу императорски войници. За това си има императорски командири и съдебни императорски нотарии. С подписалия заповедта Сенатор Петроний и другите двама подписали ще се занимае вътрешният Сенатски съд. Твоето деяние също е извън закона, защото ти трябваше да знаеш, че сенатски заповеди са невалидни за императорски войски и обратно, императорски войски не могат да се месят в работата на Сената. Десетник Квинтий не е знаел и не може да бъде винен. Той обаче може да отправи обвинение към тебе, че си го въвлякъл в незаконосъобразни действия. Отделно центурион Железний не може да има никакви претенции към теб, тъй като заповедта не е задействана. Остава само едно неудобство. Ти трябваше да прочетеш тази заповед преди да пристъпиш към изпълнение. Прочете ли я ? Арманий се замисли. Беше очевидно, че Гета можеше да разпореди Сенатската гвардия да го арестува веднага и да както дойде до тук като неин водач, да се върне назад като неин арестант. Гета обаче беше намисли нещо и Арманий реши да не се противи и да тръгне по пътечката оставена му от Гета за отстъпление. --- Да четох я, но ми я предадоха на площада, беше доста мрачно и не може да не съм разбрал какво точно пише. --- Значи ли това, че ти беше поръчано и устно какво да правиш ? --- Да, Сенатор Петроний ми връчи заповедтта, каза че е заповед от Сената. Трябвало да се арестува Железний за . . . някакво престъпление. --- И ти не заеше, че центурион Железний е на имперска действителна служба като Регулатор границите на Империята ? --- Не, не знаех – излъга Арманий. Беше ясно, че Арманий лъже, но това беше един добър край за всички. Би било крайно неудобно за Арманий, ако Гета го попита, че след като не е знаел, че Белязаният е имперски войник, защо го търси в пивница, посещавана само от имперски войници и командири, но Гета му спести тези неприятности. --- Това са всички мои въпроси към теб Арманий, остава една формалност. Аз като Цензор на Законодателната комисия задържам тази заповед за представяне в комисията и разглеждане на нейната законосъобразност. На теб куратор Деметрий Арманий ще ти издам разписка, че съм получил от тебе доброволно Сенатска заповед за арест в присъствието на десетник Квинтий Тантулий. След тези думи Сенатор Гета се отправи към масите и седна на една пейка. Веднага му донесоха чернило за писане и гъши пера, а Гета извади ножа си, отряза едно парче от парируса на заповедта и започна да пише. През това време се зачу шум откъм входа и за секунди помещението се изпълни с въоръжени легионери, които с извадени мечове веднага обградиха сенатската гвардия. Гвардейците не помръднаха от местата си, нито посегнаха към мечовете. Белю имаше усещането, че нахлулите само чакаха някой от гвардейците да се изкашля и да посекат всички. След тях влезе и безръкия Командир, отиде при Гета, който без да обърне внимание на нахлулите продължаваше на пише и го попита: --- Имаме ли проблеми , Сенаторе ? --- Не Ком, нека гвардейците да си ходят, също и Деметрий Арманий – всички те са били заблудени умишлено и скоро ще разберем с каква цел. След тези думи на Сенатор Гета, Арманий, който беше в кръга на обкръжените, театрално се опита да си отвори път с ръце през веригата от легионери, но сякаш се опита да мръдне каменна стена – никой не се помръдна. Той пак бръкна под туниката си и звади една торбичка с монети. Извади една сребърна и я подхвърли във въздуха но никой не посегна да я хване. --- Черпя всички една амфора Родоско вино – заяви Арманий, след като монетата със звънкане се приземи – и глигански бут за мезе. След това наперено напусна помещението, тъй като легионерите вече бяха отворили обръча около обкръжените гвардейци. Гета завърши с писането, взе пергамента и го подаде на десетника на Сенатската гвардия. --- Вземи разписката Квинтий и я предай на Арманий, че Куратора на Сената май забрави за какво е дошъл. Никой не е виждал Арманий да черпи някого, май не е черпил и на сватбата си. Бурен смях разтърси помещението, легионерите прибраха мечовете в ножниците и се пръснаха по масите. Сенатската гвардия не се двуоми много и въпреки че беше подканена да си ходи, веднага побърза да заеме свободните маси, като се размеси с легионерите. Белю учудено наблюдаваше действията на двете въоръжени групи. Беше уверен, че преди малко те бяха готови да се сражават на смърт и битката просто се размина на косъм, а сега разговаряха помежду си като, че нищо не е било и разговаряха като първи приятели. Това не остана незабелязано от Железния, който през цялото време стоеше близо до Белю. --- Какво се чудиш Белю, та чак носа ти е станал на чуденка ? --- Чудя се на тези хора, преди малко щяха да се избият, а сега си бърборят като първи приятели. --- Не са хора, Бельо – войници са, това е разликата. Хората се бият според чувствата си, а войниците се бият по заповед. Има ли заповед – всеки срещу войника е смъртен враг, няма ли заповед – кой както го реши според насторението си. И повечето от легионерите и гвардията се познават от години, нищо не им пречи сега да пропият парите на Артемий. Към тях се приближи безръкия Командир и се обърна към Железния: --- По-добре е да се покриеш някъде за няколко дни, по-здравословно е. А виждам, че овчарчето много не се впечатли от твърде възможната сеч с която се разминахме благодарение на Сенатора. --- Той не се впечатлява май от нищо Ком, такава му е закваската, Белий се казва, ако това име ти говори нещо. Командира нищо не отговори. Приближи се до Белю и го загледа отблизо в очите. --- Да-а, - провлече, Командира, - същият зареян и невинен поглед като баща си, сякаш е спуснат от Боговете за наблюдател на събитията, а не за участник. А как борави с това което носи ? --- Може да се каже, че никак не му идват отръки тези железа, освен да дялка нещо с ножа, но е пъргав и съобразителен в ръкопашен бой. --- Значи е в добра кондиция. Можеш ли да хвърляш копие Белий ? – попита Командира. --- Никога не съм опитвал, че да знам – отвърна Белю. --- Ами хайде опитай тогава. Вземи дротика на ей този гвардеец и се опитай да го забиеш в онази дървена подпора. – каза Командира и посочи една от далечните колони. Тъй като разговора се водеше точно до една от масите, нясядалите около нея се заслушаха, а посоченият гвардеец му подаде дротика си. Белю го огледа – този дротик, беше всъщност едно късо копие с метален плосък наконечник. Железния се приближи и му посочи едно леко изтънено място на копието. --- На това място тук, копието е в равновесие и тежи еднакво от двете си страни, хвърля като се държи именно там. Белю взе дротика и го запревърта в ръцете си. Копието беше много леко и излъскано от употреба. Завъртя го на въртележка, както се забавляваше понякога с кривака си и копието се въртеше идеално около дланта му. Как ли се забиваше това нещо – помисли си Белю. Отиде с копието до посочената колона и отблизо го заби в нея. Острието беше подострено и потъна половин пръст в дървото. Отзад се чу оглушителен смях. Обърна се и видя, че половината войници и гвардейци го гледаха и се кискаха оглушително. Белю вече познаваше това държане на воиниците, въпреки че трудно се привикваше на такъв шум. Върна се обратно до Командира и попита: --- Да хвърлям ли вече ? --- Да, с облекчеине потвърди Кома, който беше се притеснил че с близкото забиване на копието, Белю вече е приключил с опита. --- Колко дълбоко да го забия ? – пак попита Белю. Посипаха се подмятания от всички страни, тъй като упражнението вече се наблюдаваше от всички – “Забий го до половината”, “прекарай го през дирека” и други такива. Компа също все да се безпокои, че един човек от техните хора ще стане за смях пред войниците и това несъмнено ще се разчуе още на другия ден. --- Абе ако можеш гледай да уцелиш колоната, пък колко дълбоко ще е няма значение – колкото можеш. Белю също се забавляваше. Тези войници нямаше как да знаят, че той спокойно може да уцели костенурка с камък от двайсет крачки и това май беше единственото воинско умение което имаше. Взе копието с лявата си ръка, защото с нея му беше по-удобно, протегна крак и запрати копието със всичка сила към подпората. То изсвистя във въздуха и с трясък се заби в колоната. Трясъка обаче не беше от забиването, а от дръжката на копието, която беше се пръснала около железният наконечник. Острието беше потънало на около три пръста в дървото. В стаята настъпи дълбока тишина. Някои отидоха по острието и се опитаха да го извадят, но безуспешно. Плоскоста на острието беше проникнала в якото дъбово дърво успоредно на фибрите на дървесината и беше се заклещило до половината в нея. Някои от войниците станаха и му стиснаха ръка, други го потупаха по гърба, като сред тях имаше и няколко гвардейци. Постепенно врявата се усили и войниците се съсредоточиха върху дървените си стакани. Към Белю се приближи чудноват гвардеец, на вид малко по-възрастен от него. Беше черен като въглен и чернотата му контрастираше ярко на бялата му униформа. Белю досега не беше виждал такива хора. Черният човек се приближи до Белю и му каза няколко думи, които Белю не можа да разбере и повдигна рамене. Гвардееца показа два реда ослепително бели зъби и му направи пак някакви знаци с ръце. Железния беше се приближил и му преведе: --- Каза ти, че Бонифаций ти е приятел и друго казва с пръсти, но и аз не разбирам какво означават тези знаци. Казва, че с такъв удар може да се убие лъв и затова ти е вече приятел. --- Какво е това “лъв” ? – попита Белю. --- Абе вълк, ама три крачки дълъг и висок до чатала ти. --- Не се майтапиш нали !? --- Не, отвърна Железния, като отидем някой ден на цирка ще видиш такива животни, че и други. Пускат ги да се бият със хората. --- И защо лъвовете се бият с хората ? – попита Белю. --- За удоволствие на останалите, естествено. Тези хора са роби, но също така има и доброволци. Също така се бият роби срещу роби, някога се бият до раняване, друг път до смърт – различно. Белю беше слисан. Никога не беше предполагал, че едни хора ще искат да гледат как други се бият на смърт. --- И как решават до кога ще се бият – продължаваше да пита Белю. --- Там е работата, че не те решават до кога ще се бият, а партициите от ложите, високопоставените им жени или императора и семейството му ако присъстват. --- И баща ми е загинал да защищава този император, който кара хората да се бият за удоволствие на останалите ? – дрезгаво попита Белю. Железният не отговори. Почеса се по врата и попита: --- Ти като постъпи войник пита ли какви ги върши императора, та да служиш в армията му за пари ? --- Не, отговори Белю, аз изобщо не знаех, че има такива неща. --- Е, ами и баща ти не е знаел. Спасил е императора, защото му е служил. Императора пък служи на империята, и като е станал император цирка си е бил на мястото, кланницата там си е вървяла от край време и така си върви света. После чернокожия гвардеец и Железния нещо се разговориха и Белю се замисли. Липсваше му Къщата край реката, братчето му и кучетата, липсваха му ятата с птици, майка му която знаеше кога ще се върне, липсваше му свежият въздух, липсваше му планина. Белю беше уверен, че когато си тръгне от този град за Къщата с патиците, майка му няма да знае, че се прибира. Имаше нещо странно в този град, което противоречеше на природата каквато я познаваше Белю, но какво точно Белю не можеше да определи. По масите вече бяха изпразнили делвата с Родоско вино и друга с вода, защото тези които пиеха това вино му добавяха равни части вода за да намалят силата му. Желю се приближи и му кимна с глава към изхода,като без да го чака бавно се отправи към вратата. Белю откопча няколко костени копчена на ризата която му стягаше и също се отправи към вратата. Безръкия също тръгна след тях. Вече беше нощ, но улицата беше осветена от маслената лампа, която беше окачена близо до вратата. Командира попита Железния: --- Къде сте отседнали Жельо ? --- В домът на Костадин, но май ще се изнесем от там докато се успокоят нещата, защото утре може да има непредвидими усложнения, щом и сенатор е замесен в някакви подмолни работи. --- Така е, днес богаташите са много по-могъщи отколкото преди и много, много не разчитай всичко да свърши по законите, те и законите извъртяха да са удобни само за тях. --- Ясно Ком, ще се видим скоро, довиждане. --- Ако не си при Коста, къде ще си !? --- Имам някои сигурни места все още в този град Ком, не се притеснявай. Командира кимна и се върна в кръчмата, а Железният и Белю поеха по сокаците на императорския град. ---------- След като излязоха от кръчмата поеха право към къщата на Никола, където бяха конете им. Когато потропаха на портата, прозорчето пак се отвори и този път им отвори Никола. --- Бързо се върнахте, забеляза стареца и затвори след тях. --- Да, върнахме се за да излезем отново, - каза Железния. Надка остави ли ти една кесия !? --- Да остави я, горе на полицата над оджака е. --- Ще трябва да отидем на друго място със Белю, защото тук може и да ни потърсят утре сутринта. Никола не попита защо ще ги търсят и отиде за кесията. През това време Железния взе някои неща от корубите на коня си, одеалото и посъветва Белю да си вземе кожухчето – Белю го облече върху ризата. --- Конете ще вземем ли ? --- Не, тук остават, с кон в града не е препоръчително да се разхождаме при тази мътна ситуация със сина на сенатор Петроний. Никола се върна и подаде кесията на Железния, който си отсипа половината и останала я върна. --- По добре я скрий на сигурно място, не я дръж на оджака, рече Железния, ако не се върнем с Белю, харчи от нея колкото ви е необходимо. Ако те питат за конете кажи, че са наши, оставили сме ги и толкова, кога ще се върнем, не сме ти казали. Това предай и на Коста ако се заинтересува, другото ще го научи от наште хора. Хайде до скоро, каза Железния и тръгна към портата. --- Пазете се – тихо каза Никола и затвори портата след тях.