Българските Дон Кихотовци

b o z m a n



Нека си припомним по какви причини чудатият хидалго влезе в световната история. Освен несъмнените литературни дарби на Мигел де Сервантес изразяващи се в блестящо слово, причината Don Quixote да заеме своя пиедестал са несъмнено неговите чудатости при възприемането на дийствителността. Казваме “чудатости” за да спестим по-точното медицинско наименование на проявленията на благородника развеселяващ читателите с крайно странното си поведение. Действията на Дон Кихот обаче са имали впечатляващо създействие върху някои български творци, защото ще видим, че те многократно го надминават по изобретателност и да си го кажем на простонароден български – налудничавост.

В тази статия ще разгледаме някои публикации от списание Авитохол озаглавени “Нов прочит на българската древност”. В увода се споменава, че този том е “подходящ случай” да се припомни не само приноса на авторите, но и “този на неколцината дарители, благодарение на чийто средства и усилия “Ави-Тохол” успя да извърви този не малък път”. Още се казва, че ”този момент е подходящ повод да им се засвидетелсва заслужена висока оценка”. За авторите е ясно, те са упоменати под заглавията на статиите и най-отзад в съдържанието. Кои са “неколцината” дарители обаче съставителите пропускат да съобщят, като не става ясно как ще им засвидетелстват високата си оценка, като дори не ги споменават. Тук виждаме някаква подозрителна секретност върху която е изградено самото съществуване на списанието, защото не вярваме дарителите да са някакви злодеи от чийто споменаване на имената ще пострада светлото име на списанието или ще се задействат механизмите на Интерпол.

Нека преминем към самите статии, като ще се убедите уважаеми читатели, че виденията на бедният Кихот са бледи сенки пред балканската еуфория от видения, която ще се развихри след малко. Разбирасе ние няма да цитираме целите статии, тъй като това са 374 стр., но ще се спрем само на моментите в които нашите родни балкански творци с великите си прозрения свеждат световната славата на Михел де Сервантес по нивото на провинциален писател. По реда на публикуването в разглежданият том:



1. Българите и светът

(Фрагменти от лекция на Фанна Гринберг)



Още в първите редове, Ф. Гринберг самоуверено заявява:

“Всички опити на българите (дунавските) да излязат напред в рамките на панславянската доктрина са обречени на неуспех и могат да се възприемат по-скоро като трагикомични....”

Ние не знаем къде се е обучавала тази г-ца/г-жа или са я обучавали, но нейните познания за “напред/назад” в областта на славянската доктрина са крайно спортни и сексапилни. На най-високо ниво при всевъзможни международни форуми, цялата литература, която навремето се наричаше “църковно славянска” днес се индикира като “старобългарска”. И това е признато не от кого да е, а именно от най-авторитетната нация която защищава панславизма – руската. Кое е трагикомичното на учени като Академик Державин, Академик Лихачов и т.н. ние не можахме да схванем, сигурно поради вродена недосетливост. Нататък Гринберг продължава:





“Волжките българи също направиха много за разпространението на исляма, но приоритет в тази сфера винаги ще имат арабите, точно така, както в православието първенство над дунавските българи имат гърците и русите”.

Виждате дами и г-да, че на Гринберг и липсва основно или начално образование по този въпрос, където се учи, кои са първите православни люде на Балканите. Тя дори не знае бедната, че първите православни в тази част на света са ромеите (веднага успокояваме арменците – те по това време не с тази част на света) и непосредствено след тях се нареждат готи, хуни, скити, българи и т.н. 200 г. след тях се появяват руските православни, а гръцки православни няма дори до 18 в. Доколко “гърците” се отъждествяват с “ромеите” е въпрос от ниска трудност, който вече не е актуален за 21 в.

Тъй като Иван Богданов заявил, че “между дунавските и волжко-камските вече няма пряка връзка” (като че ли някога е имало), това “изкуствено разделение” довело до несъстоятелните термини “прабългари” и “протобългари”.

Тук попадаме на дълбока чудатост по отношение на понятията на въпросната Фанни Гринберг. Термините прабългари и протобългари (като няма да коментираме доколко са удачни или не) нямат никакво пряко отношение към българите от въпросните области, а касаят преди всичко едно времево разделение, една необходима времева разграниченост за индикация във времето на древните българи и днешните българи. Ние подозираме, че българската реч е тъмно петно в познанията на Фанни Гринберг, която пояснява, че “по този начин българите са превърнати в нещо разпокъсано и неустойчиво”. Ние разбираме, че такива термини са много подходящи за плетката или макрамето на Ф. Гринберг, но не можем да се съгласим, че такива термини могат да бъдат обект на научен изказ, че и на пропагандиране от въпросното списание Ави-Тохол. По нататък считаме за излишно да се бъркаме в плетаческите термини на Ф. Гринберг, като само ще споменем друг елмаз – бел. от редакцията:

“...населението което остава по старите земи на на Волжка България, както се вижда от печата, е било считано от самите руснаци за българско”.

Понеже на въпросния печат на Михаил Романов е написано “цар, господар и велик княз Московский, Новгородский ... и Болгарский...” то шефовете на Ави-Тохол мъдро отсичат, че населението по Волга е българско. По тази “науча методика” редакторите например могат да обявят М. Романов за цар на московци и на новгородци, но не и на руснаци. Ние например им предлагаме друг момент/тест от налудничавото кръщаване на историята. Да вземат едно атласче за 4 клас и там, където пише Латинска Америка, да обявят на всеслушание, че тази Америка е открита от латинците, принадлежи на Латинската империя, която е разбита е от Калоян и естествено поради тази причина е българско владение . . .



2. К-ави (кава-кана) Туохол (Авитохол)

Димитър Табаков



Отиваме на стр.14, тъй като преди това Димитър Табаков се занимава с общи приказки за тохарите и техният език. Тук намираме заявлението:



“ От гледна точка на историята на българите свързана с Юех-Чин и Хсиюнг-Ну, все още много въпроси чакат своите отговори”.

Също така може да се каже дълбокомислено, че “от гледна точка на историята на българите свързана с магнезиевият оксид и натриевият карбонат, все още много въпроси чакат своите отговори”. Дори твърдим най-отговорно, че историята на българите е свързана по-органично и крепко с натриевият карбонат, отколкото с Юех-Чин. Надолу Димитър Табаков продължава с патоса на хидалгото, когато вижда вражеска войска дегизирана като стадо овце:



“ Един от тях (от тези въпроси – б.м.) се отнася за произхода на династията на българите, Дуоло, на която са принадлежали българските монаси от К-Ави (Кава-Кана) Туохол (Авитохол) до Кхан Севар (153 – 737 г) и от Кхан Крум до Цар Борис Втори (802 – 973 г.)...”

Имаме два основни момента:



1. Такива хора като монах К-Ави или Кхан Крум и т.н. изобщо не са упоменати в никакъв извор. Те същесвуват само в обърканото подсъзнание или надсъзнание на Д. Табаков.

2. Вторият е в чисто теоретичен аспект – АКО тези хора ги е имало и са принадлежали към въпросната династия, ТО такъв въпрос не може да съществува, той като ще е напълно излишен. Тук ясно проличава пълната обърканост на Табаков кое съществува и кое го няма на този свят.

3. Нататък Табаков уверено продължава “Именикът на “българските кханове”, един от главните и достоверни документи за историята на българите” . . . Ще се спрем само на това изречение, защото то много ясно ни показва какво е нивото на осведоменост на въпросният г-н Табаков “. Първо – става въпрос за един вмъкнат лист в паметник наречен “Летописец елински и гръцки”. Този лист няма връзка с останалото повествование на паметника, като е станало пословично възклицанието на отривателя му Попов,, когато го вижда на съответното място: “Това пък какво прави тук ?”. Въпреки това, дори да няма връзка, той все пак си е писмен пеметник, НО в него не само няма упоменат българин, куц или сакат, там няма и титла кхан, ках, хан и другите разновидности. Така, че този паметник е “Именник на български кханове”, точно толкова, колкото Пиер Папен, владетеля на Утрехските баронства и Тимонел Каркахонски са ваклите кочове в стадото наблюдавано от великият Хидалго. Малко по-нататък г-н Табаков открива, че “Именника” е бил преведен на славянското наречие, което е било включено в българския език. Как езикова подгрупа, включваща над 150 млн. носители става “славянско наречие”, което е било “включено” в българския език ни отчайва и отказва от намерението да четем по-нататък словесните открития на въпросният г-н Табаков. По добре да проследим подвизите на Брандабарбаран Болицки.





3. Произход и значение на името българи

Димитър Ил. Димитров



Димитър Димитров заявява още в първото изречение, че ще следва принципа на Омелян Прицак : “ Романтичната представа, че племената могат да запазят своето “национално име” преди да са влезли в движещото се колело на политическата система не е нищо повече от фикция”. Ние не знаем за този принцип на Прицак и доколко Димитров го цитира правилно, но твърдо можем да заявим, че това, което той дава като принцип на Омелян Прицак е точно обратното на това, което наблюдаваме с “националните имена влезли в политическата система”. Примери – Самуил, доколко е арменец е спорно, но влизайки в римската политическа система става “ромейски дукс” и интерпретиран като “български цар” според българската политическа система; Симеон – “цезар” и “мизиец” стремящ се “към тиранство” (според многобройните упреци на Николай Мистик) според ромейската политическа с-ма и “български цар” според българската; Император Тома, бивш магистер-милитум на Азия провъзгласен за император от Антиохийският Патриарх и наречен “скит по народност” в паметниците, “узурпатор” от ромеите и Тома Славянина от бълг. историография, Фердинант е австриец по народност, но и български цар и т.н. Гети, скити, хуни и др. губят своите “национални имена” и стават на ромеи. Като цяло, историята дава сведения за точно обратните процеси, на “принципа на Прицак”, народите СА запазили своите национални имена преди да влязат в системата и ги губят СЛЕД като са влезли в нея. Как Димитров ще построи своят материал на един принцип гледащ историята обърната с краката нагоре е доста любопитно занимание.

На тази 20 стр. Димитров заявява:“Но в момента, когато тези народи престават да бъдат неорганизирани . . . .се поставят в китайски хроники – хунг-ну, българ, тохари, хей-чих.” Как “българ” СА поставени в китайски хроники се надяваме да разберем, дори по метода на художника Орбанеха от Ухеда, който толкова безобразно нарисувал петел, че трябвало да напише с големи букви под него “Това е петел”. Димитров обаче не пояснява как “българ” са поставени (като саксии на прозорец) в китайските хроники, нито в кой паметник “българи” участват във Великото преселение на народите. По нататък виденията му продължават:

“... Степните райони на Евразия за хилядолетия са имали единна икономика, култура и бит и са били управлявани от различни клонове на един народ – именно “господарския народ” за който пише Херодот. Един от тези клонове е носил името “българи”. Тук имаме много тънка манипулация, която не е присъща на Хидалгото, който заявява: “Аз съм на мнение, сеньор бакалавре . . .че за да се съчинят историии и други книги са са необходими здрав разсъдък и зрелост в оценките”. Къде е здравият разсъдък на г-н Димитров за да заяви, че имало “клон с името българи”, не знаем – очевидно никакъв го няма, защото сведения за такъв клон витаят само в собствената му глава. Къде е зрелостта в оценките – също в небитието, защото с тънката манипулация, че Херодот е казал за “господарски народ” и залепената за него Димитровска измама за “български клон” може да се заблуди само Санчо Панса и то ако е сънен, но не и българският читател. По надолу г-н Димитров заявява:



“...- има достатъчно доказателства, че името “българи” се появява много по-рано от ІV – V в. (най-рано 1300 г. преди това и най-късно 700 г). . .”. Тъй като г-н Димитров още в началото каза, че поставя “фундаменталният принцп” на Прицак в основата на своето изследване и още на същата страница заявява, че това е явно ненаучна теория ( ..ако се върнем отново на принципа за формиране на националното име на проф. Прицак, ще проличи веднага явната ненаучност на тази теория) , то от това следва, че той заявява още на първата страница, че това изследване е ненаучна публикация. Каква е, ще упорстваме да проумеем, като четем по нататък г-н Димитров, като ще прескочим пазажите където информира какво е казал този или онзи и ще се спрем само на тези места, където г-н Димитров изяснява собственото си виждане на темата, а тя беше “ произход и значение на името българи”. На стр. 21 Димитров заявява: “Името българи е съществувало доста преди хунг-ну и хсиен-пи да влязат в споменатите отношение” – т.е. преди да са записани в кит. хроники. Къде е споменато българското име обаче Димитров пропуска да упомене. До края на тази статия, Димитров не дава свой отговор, къде бе “произхода” на българи и къде е неговото значение – невероятно, но факт. Т.е. пише материал по който няма нито едно собствено виждане по въпроса. На това му се казва с пиратски жаргон “папагалски писания”. Нека обърнем все пак внимание на някои твърдения: “..И само въз основа на това значение на “ба”, “бал” можем да търсим народностното име българи...”.

Нека опитаме и ние да потърсим народностното значение на името “Димитров” от “ди”, “дим”. “Ди” значи “от” – Ди Стефано – От село Стефано; дименсия – от мозъка и т.н. Мозък Стефановски кано цяло! Димитра – Прозихождаща от Митра. От “дим”. Дим и Тров – дим и трева, Пушливко, Диваков, Димовец и т.н. Ето това е метода на г-н Димитров, от “ба” да намери българите преди 3000 г. Тук заслужават внимание някои наистина свръх Дон Кихотовски видения:

1. Стр.24 “ както видяхме, звучната съгласна Б китайците не могат да произнасят като Б и я заменят с П”. Това което Димитров “видя” са извадки на Гринберг от китайско- руски речник.

2. Ако Димитров, Гринберг и др. пишещи в Ави-Тохол бяха се потрудили да се информират за същината на китайския език, то в СУ функционира образоветелен алианс минимум от 1986 г. , като има издадени учебни и речници.

3. От тези помагала би им станало поне малко ясно, “какво” е китайският език и, че на китайски НЕ МОЖЕ ДА СЕ ВЪЗПРОИЗВЕДЕ НИТО ЕДНА ДУМА ОТ НИТО ЕДИН ЕВРОПЕЙСКИ ЕЗИК. За китайците фонетиката на европейските езици им прилича на “грачене на гарги”, както на европейците китайската реч прилича на “мяукане”.

4.Китайската реч и език НЕ Е в състояние да възпроизвежда думи от чужди езици по тяхното фонетично звучене, защото сричките в тази реч са понятия, а йероглифите са сбор от срички. Дори китаец да чуе на китайски език непознат йероглиф, не може да го възпроизведе, ако не знае предварително как се изписва. За значението му само може да гадае. Фоменковски ребуси от вида “стар” – звезда на анг.ез. и “старуха” – “звезда но позастаряла”, както и “етруски” – “это руские” са непознати за китайския език.

5.Както е успяла да забележи Гринберг “ба” има много значения, но те се различават помежду си по фонетичен изговор (което пък е пропуснала да разбере), като в китайската реч има 4 вида интонационни ударения – “изпяване” на сричката. Например “ма” при различнте видове интонации значи “майка”, “сено/плява”, “кон” и “ругая”, така че “ба” – баща и “ба” – змей НЕ СА ЕДНИ И СЪЩИ СРИЧКИ и това е което Гринберг, Димитров и другите в това списание не могат да схванат.

6.Как пък китайците чули “ба” ама не могли да го произнесат, а произнесли “па” може да хвърли в продължителен смях всеки запознат дори бегло с китайския език и неговите основни постулати. Как пък Димитров заявява “виждаме равнозначност между отец и шаманизъм” е същата равнозначност видяна от Рицаря на Печалният образ между великанските глави и меховете с вино.

7.Най-прост пример – с йероглифа ЙО, който се “пее” по нисходяща-възходяща интонация. В самото му изписване участват графичните елементи (опростен вид на йероглифи при участие в комбинация с други такива) на “имотен мъж”, “къща”, “мандарински меч”, “покрив на къщата” и “дъжд”, който вали над покрива, които отделно от този йероглиф си имат собствени йероглифи с нормална-несъкратена графология. И това е новият йероглиф в кит. писменост, докато старият се с няколко елемента по сложен. Всичко това значи “аз” и това “йо” няма нищо общо нито с Йога, нито Йода, нито с Йорго от Бусманци.

8.В лат. източници българите са упоменати като bulgari, в гръцки – вулгарос, в старб. и нов. извори – блъгаре и болгаре; по какви причини Димитров и компания решиха, че точно чрез БА трябва да се търсят българските корени – само те си знаят или най-вероятно “неколцината” техни спонсори. За домашно бих препоръчал на Гринберг и г-н Димитров да напишат съчинение на тема “Йероглифа Йо и кравата Йо от гръцката митология” и да потърсят българското име в . Особено препоръчително е за цялата авторска плеада на Ави-Тохол да потърсят българското име в любимеца на Дон Кихот - исполина Брандабарбаран Болицки – от него могат да “излязат” поне 23 и половина български племена.





4. Титлата цар – най-древната имперска титла в света

Дим. Ил. Димитров







“ Навремето Димитър Съсълов беше издказал мисълта, че всички нещастия за българския народ произлизат от комплекса за малоценност на руския народ. Гениална мисъл! “



С тези изречения започва този материал и от него е видно, че не само Димитров, но и Съсълов отдавна са задминали Рицаря на Печалния образ в търсене на злите Великани. Несъмнено, исторически и хронологически погледнато много са злините, които причини ( и продължава на причинява) геополитическата политика на Русия по отношение на България, но да се вменява комплекс за малоценност на един народ си е атропоморфен идотизъм, граничещ с идеи за ГУЛАГ, газови камери и други “технологии” от този вид. Да се вменява групов комплекс за малоценност е като да се вменява групова недоразвитост или групова “раса второ качество” – атрибути от арсенала на Дучето. Димитров продължава с патос:



“Братята руснаци не можаха да простят на дунавските българи, че им дадоха език, за да се черкуват, букви, за да пишат и книги, за да четат”.



Тук да направим малка аритметика. Така наречените “дунавски българи” в цялото си историческо съществуване едва ли надминават 4-5 милиона. Почти толкова, колкото са и всички славяноговорящи от южната под-под-група. Как тази група от люде ще “даде” език на едно 40 -50 милионно население по това време – ІХ в. е трудно да си представим, след като българи НИКОГА не са завладявали тези територии, та да аналогизираме със ситуация подобна на тази между индианците в Южна Америка и испано-португалските конкистадори. Как става това “даване” на езика Димитров не обяснява, а и едва ли някой може да обясни подобна налудничава идея. Как пък – да предположим – няколкото стотин ръкописни книги от манастирите на България “изтекли на север” са облагородили езиково 100 млн. руснаци също е трудно да си представим, защото само в Москва през ХІХ в. има 400 църкви и 150 манастира в околностите. Дали преди ІХ в. руснаците не са говорили някой Орионски език или този на извънземните от Марс и с трепет са очаквали “дунавските българи” да им дадат език !? Благородни рицарю, имаш верни последователи, които те надминават в щуротиите, като парламентарен мерцедес – магарешка каручка от Подгумер . . .

След като се спира на множество тълкувания на титлата “цар”, Димитров решава, че тя произхожда от древната титла “тсар”, чийто репити са цезар и кесар и недоумява: “Все пак как е стигнал той до отговарящата му титла – цар ? ”. За да успокоим Димитров ще му съобщим че Симеон никога не е стигал до тази титла, тъй като едва ли някога е тръгвал към нея. На монетите изсечени с неговият образ е написано “Василевс на ромеи и българи”, като е изключено тези монети да са сечени в монетарниците на КПол. По нататък продължава “Този изключително амбициозен монарх си е давал ясна сметка за положението на българската монархическа институция спрямо тази на византийските императори, затова не приема и уеднаквяващата ги титла (импераотор)”. Каква е тази “българска монархическа институция” ни е трудно да си представим, защото няма нито един писмен паметник указващ за такава. Е, след като я създаде тази монархическа институция с въображението на Рицаря на Бледия образ, защо тази институция му печата монетите с титла василевс, а не с титла “цар”, нито с титлата ”цръ” известна от старобългарските източници ? Такъв въпрос очевидно Димитров не може да си създаде, защото ще се разруши картинката която рисува тук. По натакък с типичното за него безпредметно лавиране из историята – Ал-Амарна, Мойсей, Ромул и Рем и т.н. ала-бала приказки за делегиране на осведоменост изведнъж изригва, когато говори за Саргон І :



“Легендата за неговото раждане (на Саргон І – б.м.) . . .е била последователно отразявана . . . .и колкото и невероятно да звучи, в китайските исторически хроники, предаващи легендата на династическия род Ашина (Асеновци) ”.

Изведнъж научаваме, че китайците пишат за Второто българско царство и неговата династия. Тези китайци ще са имало невероятно галактическо разузнаване – зад пустините Каракум и Казълкум не знаят какво има, но за събитията в район 3000 км по-нататък са отлично осведомени ! Дори Рицарят на Печалният образ възседнал летящият дървен жребец Клавиленьо не е бил толкова бърз в заключенията и съжденията си ! За Димитров не е от някаква важност какъв е йерархическият нивел на която и да е титла – за него е важно името на титлата и нейното фонологично подобие с други титли дори от другият край на света. Несъмнено полет зашеметяващо по- грандиозен от полета на Дон Кихот след взривяването на Клавиленьо... По нататък са типичните Фоменковски видения – Арпид зур – Арпат, български род водач на маджари, Тзула напомняща Дуло; Ашина (Асена – ако не сте забравили) от ІV в. в Тибет и т.н. Следва поредната главоблъсканица “Произход на титлата сур/сор”, как древните не могат да произнесат “цар” поради афти в устата и го изговарят, и записват сор/сур ! Санчо Панса също говори за “Троица Гаетска” защото по методиката на Димитров, завалийката не може да произнесе “Троица Гетска” !







5. За българската азбука

Фани Попова- Мутафова





Всеизвестно е, че въпросната дама борави съвсем произволно с източницте, като ползва сведения от трета и четвърта ръка, т.е. сведения от далечни потомци. Защо не ползва сведения за българите от най-ранните първоизточници, ние не може м да отгатнем и затова тук само ще нахвърляме някои нейни словоизлияния. Подобни свободни съчинения в 4 тома в последно време сътвори и Стефан Цанев, така че ще се ограничим в обема на разглежданите сведения от Фани П.:



“ От въпросите на Бориса до папа Николай и от факта, че дори при цар Йоан Владислав в Охрид имаме един кавхан Тодор, може да се заключ, че тогавашните българи са били все още същите хунори, които ние познаваме от времената на Аспарух и Крум ”.

Какви хунори познава Фани П. ние не знаем, но пък знаем от съответните източници, че по времето Аспарух има българи срещу К. Погонат (Теофан Изповедник), и при Крум също има българи (пак там).
Въпросите до папа Николай не са запазени – откъде Фани П. знае за тях е тайна от приоритета на Рицаря на Печалният образ. В “Отговорите на папа Николай до запитванията на българите” има споменати някои въпроси, НО пък те не са от Борис, а от княз който не е упоменат по име. Римските легати на пренията след VІІІ Вс. Събор съобщават, че въпросите до папа Николай са изпратени от княз Михаил. Как този Михаил, стана “Бориса” си позволяваме да предположим; Фани П. ползва превода на Академик Йорданов, който превежда гръцката дума “ворисин”, като “Бориша”. Както виждате дами и господа, последователите на Дон Кихот в българско са на “всеки километър”.


“ Те излизали на бой с конска опашка на чело, в църква стояли с ленена шапчица на главата . . .”

Ние недоумяваме как войните са поставяли конската опашка на челото си – дори Санчо Панса ползва юлар за магарето си за да му сложи нещо на челото. Навярно са имали някакъв специален туткал с който са я залепвали. Ако пък това е печатна грешка и вярното е “начело”, то се осмеляваме да забележим, че войн българин на кон, няма упоменат в нито един източник на тази планета. Ако Фани П. ползва източници от планетата на магьосника Маламбруно – не възразяваме и смирено продължаваме по-нататък.



“Още по времето на Аспарух, когато дойде в Мизия ”

На планетата на Маламбруно може да има сведения, че Аспарух е идвал в Мизия, но на тази земя, в писанията на Т. Изповедник, където се споменава Аспарух, такова идване не е индикирано. В Мизия влизат “българи” но не и Аспарух. Бревиарият на Патриарх Никифор пък изобщо не споменава Аспарух в тези събития. Това седение е като седемте кози на Санчо Панса - две зелени, две червени, две сини и една пъстра !



“В манастира на Чивидале е намерено Евангелие, в което са написани имената на мнозина българи, които са посещавали обителта. Първият, който дошъл от България се наричал Сондоке, После следват имената на българския цар, на брат му Докс, Гавраил и др.”



Безхаберието на Фани Попова по отношение на историческите извори е покъртително и ако информиран по тези въпроси го вземе на сериозно, може да изпадне в нервна депресия или буен смях, който да го тресе от Димитровден до Малка Задушница:

Евангелието в манастира на Чивидале не е “намерено”, а е сред най-почетните святи съкровища на този манастир, защото се счита за писано от самият Св. Марко. Евангелието е там от от незапомнени времена.
Имената не са “написани” в Евангелието , а са дописани впоследствие в празни полета на паметника, т.е. те не са част от оригиналният текст на това Евангелие.
Записано е “първите които дойдоха от България”, което се отнася за всички еднократно, а не че Сондоке е дошъл първи.
Никакво име на български цар няма в тези дописки на полето на страниците – има две дописвания от по 4-5 реда на две страниници. Не само мястото на дописването, но и самията графология на дописването доказва, че това е късна работа. В самият синтаксис също съществува знака “пре” (същият който съществува и пред надписа “...канасивиги о муртагон...”, но се недовижда от българските историци – те са както се досещате с много слабо зрение по отношение на епиграфските паметници и с пребогата фантазия (проф. Дуйчев например), когато трябва да се съчини текст какъвто изобщо го няма в наличност.
Никакъв “брат му Гавраил” на царя няма изписан на паметника и т.н.




“И до днес сърби и руси си служат с българската азбука, която доскоро беше и официална и за Румъния”



Тук Фани П. се срина до нивото на гимназистка и то оставачка. И трите азбуки – на сърби, на българи и на руснаци са различни азбуки ! Техен първообраз е старобълкарската “кирилица”, която от своя страна е също различна азбука от упоменатите три последни. Да не говорим, че старобългарската азбука обслужва старобългарският език, който също е различен език от съвременните български, сръбски, руски, украински, белоруски и монголски, които ползват варианти на така наречената “кирилица”. Самата “кирилица” в най-първоначалният си образ – е запазена в писмен хърватски паметник, а не български – това е “Клоцовият сборник” написан на ъглова глаголица, т.е. хърватския вариант на глаголицата, а не българската “обла” глаголица и т.н. и т.н..



Не е ли по-добре Фани Попова да напише нещо от рода на “Властелина на пръстените”, наместо да паразитра върху материи, които са далече от тълкувателните й възможности ?





Прескачаме някои изотерични, изопропични и откровено “магьоснически” материали с шамански произход, защото все пак уважаваме чистотата на този преглед на Ави-Тохол и не можем да се забъркваме в най-нелепите каши, които е публикувало изданието.

Няма да разглеждаме също така материали, които не се докосват до българската история по никакъв смислен начин, освен с безумията на Хидалгото.







6. Още някои данни за българите в Средна Азия от китайските летописи според Де Гроот

Димитър Д. Съсълов



“В първата част на своята книга Die Hunnen der Vochristlichen Zeit Де Гроот споменава твърде накратко за българите – ПО-ЛЕ, име което той там чете БОР, като казва, че във втората част на книгата му това име ще се срещне записано и с други знаци – ПО-ЛИ ”.



Така започва Съсълов, с вярата, че “по-ли” значи българи. Щом Дон Кихот може да се самонарича Риналд де Монталбан, защо “по-ли” да не се разбира като българи !? Проста работа е това.

По нататък Съсълов информира, че за “средината, за главната, за основната българска орда, която е съставлявала ядката на западното крило на Хунорската империя . . .в китайските летописи няма почти никакви сведения”, т.е. за българи няма никакви сведения, но щом Гроот казва, че има значи трябва да му се вярва, дори да са изписани като “кестени” или “боровинки”. Щом Идалгото е решил да убие Великана Каракулиамбро, няма сила на света която да го убеди, че такъв няма в Монтиелското поле.



Тъй като по-горе изложихме някои най-основни моменти от същността на китайската писмена реч, за които сме убедени, че Съсълов няма и най-малка представа, тъй като се каламбурничи за българското население по следният “научен” начин:



” ...другата българска орда . . .на запад от ПО-ЛИ на около 540 ли и която е записана от китайците със знаци ПО-ЛИ-ЕЛ, същите, които Де Гроот чете БУ-ЛИ...”

За Съсълов е нормално да каже “записана от китайците като “по-ли-ел”, но четена от “ученият” Де Гроот, като “бу-ли”. Това означава ни повече, ни по-малко, че Съсълов е безхаберен по материята, която разглежда ученият Де Гроот. Какви са научните му обосновки, да цитира въпросната персона, след като няма ни най-малка представа за “знаците” на китайците ? Очевидно пълно безхаберно папагалничене. Ученият Де Гроот, ако беше прочел “хубава си моя горо”, като “ Осман паша Йълдъръм”, Съсълов пак щеше му повярва !



Нека завършим с невероятните каламбури надхвърлящи многократно природната невменяемост на Дон Кихот:

“..Така в Танг-Шу 221 глава има едно съобщение”, в което се говори, че “големите ПУ-ЛУТ, които също се наричал По-ЛО отговаряли на едно име, което е отблелязано ПО-ЛО-ТИ и което Де Гроот чете (стр. 84) пак БОЛОР, но което би трябвало буквално да се чете БОЛОРИ и което в действителност предава по един от най-верните възможни начини с китайски писмени значи името БЪЛГАРИ”



Ето това е фаталното в българската Дон Кихотовщина, чул-недочул Съсълов кой какво пише, нямащ и представа за какво става въпрос, тотално непознаващ материята на китайската реч, измъкна по фонетично подобие от ПО-ЛО-ТИ търсеното от него БЪЛГАРИ. Лично за нас е странното, че от “по-ло-ти” не стигна до “кю-ло-ти”, което щеше генетично и текстилно да свърже китайските момци с нашите баби . . . Според методологията на Съсълов приложена към българската реч, петела трябва да носи име “ку-ку-риг”, овцата “ бе-е”, козата “ме-е” и т.н., “което в действителност ще предаде по един от най-верните възможни начини с български писмени знаци имената на споменатите животни и птици”. При славейчето наистина се затрудняваме да приложим “технологията Гроот-Съсълов” защото то сиротното винаги пее различни трели, но се надяваме, че в бъдеще именити български пуристи ще се справят и с този проблем.

Продължаваме нататък с тихата надежда да открием сериозно четиво сред този сборник, различно от седемте кози на Санчо панса – две зелени, две червени, две сини и една пъстра !



Прескачаме един тюрлю-гювеч материал на Ек. Димитрова и Димитър Димитров наречен “идентификация на българската руническа писменост и на глаголицата в ивдоевропейския материал”, който се състои в търсене на подобни щрихи в различини писмености и предполагаемо рунни знаци. Това е все едно да се търси сходсво между Луната и “медената питка”, между фигурите на клоните на Старият чинар и китайските йероглифи и т.н. Ако въпросните персони бяха “идентифицрали” поне един-единствен знак като български ( т.е. да носи българско значение) бихме казали “толкова могат –толкова направили” – въпросните автори дори и това дори не са направили.

Къде са моля техните прочити на древни и нови надписи ?

Такива няма представени, което води този материал в областта на опити за търсене на смислена конфигурациа в талаш от дърводелска работилница. А може и да има, нали, по Божия поличба да са подредени “знаците” на българите под краката на Светият Дърводелец. Тук не можем да не намери паралели между свещеника, който увещава жандармите да не арестуват Рицаря на Печалният образ ако не са по-луди от него и издателите на списанието, които очевидно трябва да са по-невежи от невежеството на предлаганите четива, за да ги издадат.

Както казва Санчо Панса -“в наше село става нещо много по-лошо от това за което се говори”.





Трудът на Омелян Прицак за печенегите няма да разглеждаме, защото не ни интересува. Още повече, че когато Омелян Прицак цитира печенегите и евентуалната им връзка с българите според Константин Багренородни, никак не е забелязал, че точно последният пише за Български архепископ точно по това време. Това не пречи на преводача Димитър Димитров да заяви “печенегите са били един винаги пренебрегван проблем в българската историография”. Е, след като Прицак не обръща внимание на “българският архиепископ” и “българските представители на приема в двореца на Константинопол” писани от същият този Константин Багренородни, от когото цитира печенегите-кангар, какъв фактор за българщината могат да бъдат печенегите, след като вече съществува българска църква и българско висше представителство в КПол ? Очевидно никакъв, освен като “пикантна подправка” на оформената вече българска общност.



Следва материал – чудо !



7. Титлата канасубиги

Дм. Ил. Димитров



Казахме материал – чудо, защото тук много ярко “лъсва, като тиган на слънце”, по израза на Санчо Панса историческата неинформираност и неадекватна терминология на въпросният Димитър Димитров.



“В хода на нашето изследване за произхода и значението на българската владетелска титла ЦАР възникнаха редица въпроси свързани с титлите КАЙ САР, КИ САР, КАН САР и КНЯС . . .Тогава изказахме мнението, само ако се изследва произходът, значението и историята на друга имперска титла, носена от българските владетели - КАНАСУБИГИ”

1.Преди да се появи изписа на титлата “царъ”, в български източници в продължение на векове тази титла се изписва като “цръ”. От ІХ в. в произведенията на Ч. Храбър, Константин Преславски и десетките анонимните жития на светци до ХІV в. в превода на “Манасиевата хроника” на български. Тук се учудваме, че г-н Димитров не е чувал за “цръ”, пък заизвади от азиатски езици някакви маймунщини, които “заплю” да бъдат български титли. Май както Дон Кихот е “по-гол от голите” в хана, така и г-н Дмитров е “по-бос от босите” в историята.

2.Титлата “княс” представена от разстроеното подсъзнание на българският Дон Кихот, също е изписана в източниците като “кънясъ” (поясняваме на незапознати, че двете графеми Ъ се четат по еднакъв начин). Тя е такава дори в любимият му Уваров препис, който той прекръства на “Именник на българските ханове”. Ние разбира се знаем, кой е първият кръстник на Уваровият препис, но “дали кръстника е луд или кръстницата – все тая, да му мисли кръщелника” казва Тереса Панса.

3.След дълги странствания стигнахме и до титлата КАНАСУБИГИ. Защо г-н Димитров смята, че е титла, след като дори не може да прочете надписа за нас е трудно да проумеем. Дори Санчо Панса е достатъчно честен и заявява, че не може да чете, а г-н Димитров тихо и мълчаливо си словоблудства без да може да прочете “титлата”. Този термин се намира в надпис на гръцки език и ако ще се търси неговото значение, то трябва първо да се търси в езика, на който е изписана титлата. Има ли такова търсене от г-н Димитров ? Не, няма такова търсене. “Не вижда птичката под носа си, а търси мухата на върха на дървото” отсича Санчо за случаи като този.

4.Надписа се състои от 11 графични знака. Всичкит тези графични знаци са два вида – първият е латинска анаграма, , а останалите – старогръцки букви. Първият знак е анаграмата , който е измислен през средновековието с цел книжовниците-преписвачи на книги да си спестят време – той не е графема/ буква, а анаграма – повтаряме за да се запомни. За тази и други такива анаграми виж тук : https://sites.google.com/site/runiistorianew/simvolni-abreveaturi Останалте знаци са графеми/букви от старогръцкият алфавит.Има и други надписи с „КАНАСYБИГИ” на които липсва анаграмата “пре”.

4.По някакъв начи да е изведено и доказано, че това е титла – няма такова нещо, всичко е в областта на категоричните мнения, голи като марсилски охлюви. Според знака “пре”, за който споменахме, че е пред всяко име в дописванията на Чвидалското Евангелие е предположително да е също пред име и в епиграфският паметник, който се цитира тук. Освен име, той може да е през прилагателно за качество – например “Пре-светлият и велик Муртаг-о”. Ако някой беше се загледал в “птичката под носа си” – старогръцкия, а не в мухата на дървото – тохарски, памирски и др. шармантни езици, би разбрал доста неща, но навярно няма воля за такова вглеждане, научен потенциал или “неколцината” спонсори не са склонни да видят такова виждане в дотираното от тях списание.





“След установяването на републиканския режим в Рим . . .самата титла “рекс” добива почти статута на неофицално забранена, ругателна дума. . . . Император е поставена на върха на държавната структура, допълвана при нужда от ЦЕЗАР, ПРИНЦЕПС и др. Резултат, напълно естествен и характерен за Римската републиканска институция..”



Тук сме още на първа страница, и на първа колонка уважаеми читатели и г-н Димитров успя да натвори една планина измислици с което си спечели завистта дори на Рицаря на Печалният образ.



1. При покоряването на етруски, савири, умбри и други местни народи, Рим не е Република, а монархия, имаща за водач латинец, които има за съюзници, троянци, наполитанци и др. Ами за тези събития пише още в “Енеидата” или Димитров не е чел подобни сектански произведения !? Рим става Рупублика векове по-късно, когато напълно завладява п-ва и цялото стопанство и пол. управление минава под едно център - римският.

2. Титлата “рекс” не само не е “неофицално забранена и ругателна дума”, но се ползва векове наред, като дори преминава в гръцкият език под формата “регес”. Тя е титулна индикация на военен водач, дори когато в Източната Римска империя гръцкият език заема водещо положение.

3. На върха на Рим, когато минава под имперско управление не е “император”, а “август” с която титла е означен първият диктатор-император на Рим – Юлий Цезар. Неговите двама наследника – Октаван и Антонии, също носят върховната титла “август”.

4. Личното име “Цезар” се приема от Октавиян като допълнение към официалната му титла “август” от уважение към личността на Юлий Цезар и по-късно тази титла придобива статута на “заместник” на императора.

5. “Принцепс” не е титла допълваща върховната императорска титла, а съвсем отделна от нея, която се дава на хора свързани с императора по някакъв начин.

6. Титлите “цезар” и “принцепс” нямат нщо общо с Републиканския Рим, т.е. преди последният опит на Брут и Касий да запазят републиканското управление. Те се прилагат в имперския Рим и имперския КПол и т.н.



Минаваме на втора колонка, първа стр.:



“Това не пречи обаче на императора на Източна Римска империя (Византия) за да изтъкне “елинистични традиции”, да се окичи именно с тази нямаща нищо общо с елинизма титла ВАСИЛЕВС ”



Тук се приписват на императорите на ИРИ грехове, каквито те всъщност не могат да имат. Още Юстиниян Велики разтурва Атинската школа и от тогава термила “елинизъм” се приема за равнозначен на “езичество” – всички древни гръкоезични философи са клицирани като “езичници” и книгите им изгаряни. В латински надписи, императора е “император на ромеи”, в гръцки надписи “василевс на ромеи”. Такава титла носи още Александър Македонски – василевс. Така, че елинизма има много общо с титлата василевс, тъй като тя е в езиковият фонд още на старогръцкият език, а какво се мъчели да изтъкнат императорите на ИРИ е в областта на виденията на Рицаря на Печалният образ.



“Върхът в това твърде любителско отношение кък титлите във Византия е преводът на българската имперска титла (извършена без съмнение от гръцки писар) КАНАСУБИГИ с АРХОНТ ”



1.Проблема е, че г-н Димитров не можа да представи нито едно доказателство в досегашните си писания (както в това, така и в по-горните) за наличие на “Българска империя”, където и да би била тя. Според тези високопрофесионални и научни изявления на г-н Димитров и Симеон Велики е любител-графоман, след като сам се титулова на монетите си “ Симеон – василевс на ромеи и българи”. Добре, че се роди бай Митю да открие какъв шмекер е бил този Симеон. Няма съмнение, че и Симеон Велики е преписал титлата си я от Хеопс, я от Тутанкамон, точно какво Михел де Сервантес Сааведра заявява, че преписва книгата си от арабски, от мавъра Сиде Амете Бененхели.

2. Лично аз не съм срещал някой да е превел досега “канасубиги” с “архонт” по най-простата причина, че “титлите канасубиги” са крайно оскъдни – само две и то само на една личност – Муртаго, изписван на гръцки с окончание пред думата О-муртаг.

3. “Архонт” според всички речници и справочници има етимология “старейшина”, “водач на определена група, събрание или клан”, и т.н. и няма гръцки или латински текст в който термина “архонт” да излиза от тези рамки на разбиране. Какво е открил г-н Димитров в тохарските, памирски, бактрийски и др. езици е обект на изследване на специална комисия към ООН, която разглежда проявите на психични отклонения в посткомунистическите държави. Повод за това и даде спикера от БНТ, който изрева като балкански лъв “Бог е българин”. От тогава до ден днешен в списъците на тази комисия са повече от 3476 човека и то все от “научните среди” на България. С термина си, че архонт е “звание на лице с едногодишна магистратура”, г-н Димитров най-вероятно ще попълни този списък.





“Какво знаем ние днес за българската титла КАНАСУБИГИ ? Почти нищо, няма консенсус по въпроса дали тя трябва да се пише като една, две или три думи ”



Тук се присъединяваме към тъжната констатация на г-н Димитров, че не се знае почти нищо за този термин. Затова му прощаваме горните твърдения, че това е “българска имперска титла”, “имперската титла, носена от българските владетели”, прощаваме му всичко и няма да четем втора страница и по-нататък този материал от състрадание към ближния, като вземаме пример от Санчо, който се сопва на Рицаря на Гората: “ . . .не ме е страх да говоря пред един такъв . . .по-добре да не казвам какъв, но нека не разбутваме повече нещата”....



Прескачаме и една работа на Георги Ламбаджиев, който по “методологията на Гроот-Съсълов” откри кодови връзки между български имена и такива от Азия. Любопитно е да видим все пак, как ги вижда тези връзки човека. Ето как – предаваме ги както са изписани:

ЯркЕНд – ЯсЕНово

КАрАраЛЪЙК – КАзАнЛЪК

ШЕЙОк - ШЕЙнОво

ДЕМиОк - ХаджиДЕМирОво

ТашиГанг – ГАброво . . . .

Нека сложим като поянта едно съждение, което не отстъпва по нищо на декларациите на Рицаря на Печалният образ, а по наше скромно мнение дори ги превъзхожда многократно:



“В тази връзка е възможно след преминаване на прохода Шипка прабългарите да са се установили продължително време по пасищата край р. Сотледж въвеждайки ново меню сред местните жители – сутляш. От новото ястие, използвано по протежение на реката, вероятно се е образувало нейното име - Сотледж”.

Чудим се само, дали при положение, че новото ястие се е ползвало не по протежение на реката, а напречно на реката, името на реката нямаше да е С-теж-лод !? Което значи „сутляш за тежки лодки”.

Не се учудвайте моля за неподредените графеми – реката е имала водовъртежи и сутляша не е могъл да се консумира в по-леки лодки, поради тези причини!







8. “Книгата на Енох” и Българският битов календар

д-р Светлозар Попов



“ За тази цел нека се спрем накратко върху отличителните особености на българският битов календар, такъв какъвто ни го представя писателят-историк Йордан Вълчев в книгата си “Календар и слово ”



Научаваме, че има “Български битов календар”. В кой исторически паметник го е забелязал този календар “историка” Вълчев не е съобщено, което означава накратко, че този календар си е измислен от Йордан Вълчев. Разбира се, по тази даденост той може да бъде наречен както “български”, така и “битов”. Терминологията представена по-долу, като свързана с този календар е “игнажден”, “млада година”, “нов ден”, “единак”, “поляз”, полязов ден”, “еньов ден” и т.н. Изброихме толкова много наменования само и само за да покажем, че терминологията на този календар е само от новобългарски думи понятия, употребявани след ХVІІІ – ХІХ в. в живият български език.

Изведнъж Попов заявява:



“Струва си накрая да обърнем внимание и на това, че българската седмица започва от неделята и следователно завършва в събота. Тогава разбираме защо точно сряда е среда на седмицата, а числителните наименования на дните – вторник, четвъртък и петък свидетелстват за това, че по времето, когато са наложени тези имена, българите вече са имали своя седмичен ден за почивка и това е била неделята.”

Нещо му е объркана математиката и по-точно аритметиката на г-н Попов. Точно числителните редни, по-неделник–(след-неделника) е първият ден, вторник – втория, четвъртък и петък – съответно IV-ти и V-ти ден. При това статистически подавляващо съотношение от 7 дни 4 да бъдат числителни редни, които указват, че понеделника е първи ден, а не неделята, от останалите 3 дни – два от които са нарицателни; неделята, че не се работи, едно християнско разбиране за разлика от юдейското, съботата – понятие от предправославните течения и при тази статистика от 4 дни числителни редни, 2 дни сакрални наименования е доста трудно да се изведе твърдение, че сряда, е означавало – “среден ден” и то от 7 дни ! Значи когато почивали българите не броели дните – много удобно, а през зимата когато са работели само половин ден (докато нахранят добитъка и почистят оборите) защо не са ги смятали за половин дни ?



Друго - къде е тази „българска седмица” в реалностите !? Такава няма нито в сегашно, нито в минало време – тя се намира само в книгата на Вълчев “Календар и слово”. Следващият пасаж е напълно налудничав по своето съдържание, ще го предаден накратко, защото всеки може да си направи справка от цялото съдържание на статията:

“Като изхождат от значението и ролята на Полярната звезда . . .и също че китайското и наименование Тьен И отразява името на българския бог Тангра . . . Тачев-Вълчев обвързва времето, когато звездата Тьен И е изпълнявала ролята на Полярна звезда.”

Значи Полярната звезда се казва Тьен И по китайски, а Българския битов календар (ББК) е от време, когато Полярната звезда (Тьен И/Тангра) изпълнявала ролята на Полярна звезда ! Чудеса, за които не само Рицаря на Печалният образ, но и цяла Кастилия не могат дори да помислят !

Според астрономията, нашата планета е в това си устойчиво положение близо 4 000 000 000 години, като през последните няколкостотин милиона години се е появил и първият живот – планктона в Световният океан, когато кислорода и водорода започват да “преливат” над нивото на океана и да се образува атмосферата, започва образуване на земни спори и т.н. Според думите на Хидалгото Попов, ББК е отреди всичко това – т. е. отпреди мин. 2 000 000 000 г. - да предположим че Земята се е “клатушкала”, омаяна като ханъма на площад Таксим протестираща против Ендоган, докато си фиксира въртенето . . .пак ще попаднем на времена преди динозаврите. Наистина впечатляващо. Ние сме чували, че руският слон е най-големият слон в света и че арменската уста е най-голямата уста в света, но не бяхме и подозирали, че ББК е преди всичкият този “свят” ! “Човек цял живот се учи, но от това не става по сит” казва за такива случаи Санчо Панса.



Ето какво казва според Попов и друг състезател от съседната писта, Академик Кирил Серафимов:

“Той смята (К.Сер.), че за създаването му (на ББК –б.м.) са били необходми наблюдения правени в продължение на поне 7 - 8 000 г. .) ”

Според историографската статистика, няма човешка цивилизация, която да пази каквито и да било данни за толкова години. Не само това, няма човешки писмен паметник, по-стар от 4 000 г. За ББК обаче е дребна работа да просъществува, преди Полярната звезда да започне да сочи север.

Понеже навлизаме в големите числа, където нулите могат да объркат всекиго, да си припомник къде беше ББК първоначално ? Беше в книгата на Вълчев и никъде на друго място. Голямо чакане е чакал ББК цели 7 000 години, та да бъде забелязан.

Попов продължава с описание на съдържането на книгата на Енох и на няколко страници, цитира няколко глави от “Книгата на Енох”, като продължава с патос:

“За нас той (броят на дните в годината –б.м.) също е много интересен, тъй като ни отпраща директно къв ББК, към триста шестдесет и четиридневната му година и решението с “нулевият” ден...”



За Попов книгата на Енох, създадена да предположим свободно преди 1500-2000 г., отпраща към вчера написаната книга на Вълчев !? Невероятно как книга от миналото ще отпраща към книга от настоящето – тук нещо Хари Потър е пипал с пръчката си. За всеки нормално скроен човек по Божи модел, текст от настоящето може да отпраща към текст от миналото, но обратното е “голяма магия” казва Дон Кихот, когато среща Рицаря на Луната. В книгата на Енох дори годината има 12 месеца, точно както в ББК на Вълчев – чудеса; за които Санчо Панса би отсякъл, че Вълчев е преписвал от Енох и . . . пунто.



“Видно е, че така описаният в “Книгата на Енох” календар по нищо не се отличава дотук от ББК ” – продължава научно Хидалго Попов. Ами много просто Попов, Енох е преписвал от Вълчев – Санчо просто сквернослови и унижава българските вселенски открития. Но пък ние ще поздравим г-н Попов с думите на Санчо от писмото с което поздравява жена си в знак на добри чувства:

“ Сивчо е добре и ти праща много здраве “!



Следва статията “Пътят на българите” на Димитър Димитров, в която термина българи съществува само в . . .заглавието на материала. Точно както почти цяла България знае за Дулцинея Тобоска от разказите на Дон Кихот, пък тя женицата се нарича Алдонса Лоренцо от Тобосо, така в този материал за българите, Димитров всъщност говори на хунори, меропи т.н. но пък българи не се откриват, което не е голяма грешка. То всъщност няма разлика – българи-хунори-сеньори-шофьори – все едно – все българи ! Лично мен особено ме впечатли “овцата на Яков” с 4 рога – сигурно от нейното мляко хунорите-българи са приготвяли новото ястие сутляш, което се е употребявало по протежение на реката, защото ако се употребява напреко на реката си е променяло вкуса. АКО имате търпението да прочетете всички крайно свободни разсъждения на Димитров, както по отношение на имената, така по отношение на езиците, няма как да не останете с впечатление, че не само арменците имат най-големите усти. За компетентността вече говорихме – тя е от областта на магиите в Ави-тохол и затова много-много не я засягаме – да не стане някоя беля, пази Боже !